Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (59) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

19.

Мадок се хвърли по очи и разпери ръце и крака, за да разпредели теглото си върху по-голяма площ. Хаузър се беше скрил напълно, след като падна като камък през новообразуваната пукнатина. Кисмет, който също беше загубил равновесие, се опита да пропълзи настрани от ръба, но ледът под него поддаде и също го потопи в ледената вода. Той изплува на повърхността и размаха ръце, за да се задържи отгоре. Опита да се издърпа върху новообразувания леден блок. Докато се мъчеше да се хване за нещо, голата му дясна ръка оставяше тъмни следи върху белия лед — явно беше кръв от отворена рана — но замръзналата повърхност се трошеше под ръцете му и щом водата напои дрехите му, също беше завлечен надолу.

— Мамка му! — изръмжа Мадок, защото знаеше какво трябва да направи.

Без да променя позата си, смъкна парката и изхлузи ботушите си. След напрежението на бягството от хранилището и последвалото преследване с моторни шейни притокът на студен въздух му подейства освежаващо в продължение на една-две секунди, но след това хапещият мраз проникна под термодрехите му и мускулите му започнаха да се стягат, като го накараха да притисне ръце към тялото си — автоматична реакция, за да запази телесната си топлина.

— Мамка му! — промърмори отново. — Няма да бъде много приятно.

Най-лошото беше, че знаеше съвсем точно колко неприятно ще бъде, но въпреки това сложи длани върху ледената повърхност и се оттласна напред, пързаляйки се като пингвин. Щом доближи ръба, ледената маса се наклони под тежестта му и Мадок цопна в мразовитата вода.

Ефектите от потапянето на човешкото тяло във вода, която е близо до точката на замръзване, са добре изучени от медицината. Много от незабавните реакции са неволни, но някои не са. Оцеляването зависи от познаването на различията и предприемането на съответните действия. Първоначалното въздействие — студеният шок — е най-опасната част. Рецепторите за студено в кожата предизвикват незабавна физиологична реакция, която започва с рефлексивното поемане на дъх.

Мадок се постара да задържи главата си над водата с открито лице, за да не се удави, ако рефлексът го накара да си поеме дъх, докато е потопен.

После идваха неконтролируемата хипервентилация, забързването на пулса и повишаването на кръвното налягане. Всички те бяха естествена реакция в отговор на враждебната температура, но можеха да се окажат потенциално смъртоносни, особено за хората с по-крехко здраве. След първоначалното поемане на дъх една от следващите големи опасности беше поддаването на паниката, която в тандем с неволния порив за хипервентилация можеше сериозно да ограничи притока на кислород, което от своя страна да доведе до краткотрайна загуба на съзнание.

На Мадок му беше известно, че тези ефекти ще отслабнат бързо, като най-голямата им сила беше през първата минута от потапянето, но освен това знаеше, че Кисмет, който вече беше изпитал същите симптоми, но вече под вода, не разполага с цяла минута.

Опита да се застави да хипервентилира даже още по-бързо за момент, за да може да надмогне неволната реакция, след което спря и пое дълбоко дъх колкото можеше. Превъртя се напред и се гмурна под вода, насочвайки се към мястото, където смяташе, че бе потънал Кисмет.

Знаеше, че ако не успее да го открие при първото поемане на въздух, няма да има друга възможност, така че разпери широко ръце и започна да гребе мощно, като риташе с крака, за да слезе по-бързо в дълбочина. Очакваше, че под леда ще бъде съвсем тъмно, и на объркания му от студа мозък бяха нужни няколко секунди да обработи факта, че от дълбините идва бледо сияние.

Това беше реликвата, която все още произвеждаше ихор, въпреки че беше напълно потопена във водата.

В мига, в който го осъзна, сиянието се засили почти до слънчева яркост и освети като ден водния свят под леда. Мадок не можа да понесе силата на светлината и обърна глава, но в същия момент забеляза неясен силует да се носи наблизо.

Той загреба към тялото и го хвана под ръка. Различи по допира, че е човешко тяло — тялото на Кисмет — който все още помръдваше, опитвайки се да оцелее от двойния удар на студения шок и давенето. Мадок се завъртя във водата с гръб към светлината отдолу и започна да рита здраво с крака към повърхността. Преди още да е изминал няколко метра, светлината изведнъж угасна.

Мадок не знаеше какво да мисли за този развой на събитията, но и не му беше останал чак толкова мозъчен капацитет, за да му пука. Усещаше ръцете и краката си странно отделени. Можеше да разбере, че все още държи Кисмет, по съпротивлението, което чувстваше, докато се мъчеше да стигне до повърхността. Миг по-късно изскочи отгоре. Посрещна го мразовит полъх, който замрази водата върху кожата му в жилещи ледени кристали. Продължи да рита, докато до него не се показа Кисмет, който си пое дъх, но все така не можеше да се задържи на повърхността.

Отне му няколко секунди да се ориентира накъде е брегът, секунди, които го доведоха още по-близо до прага на хипотермията. Нямаше да е достатъчно само да излязат от водата. Напротив, температурата на водата, която беше близо до точката на замръзване, беше по-висока от тази на въздуха над нея, така че беше наложително да си намерят подслон, топло място.

— Мадок! — разнесе се викът на Боунс над тъмната вода. Здравенякът се беше навел над ръба на отчупената ледена козирка и ръкомахаше като обезумял. — Насам!

Мадок заплува към него, като риташе с крака и гребеше със свободната си ръка, но Кисмет беше като котва.

— Плувай, по дяволите! — задъхано му подвикна. — Плувай или ще те пусна.

— Направи го — закашля се Кисмет. — Остави ме.

„Дотук бяхме с мотивационните речи“ — помисли си Мадок.

— Забрави какво казах. Просто плувай!

Кисмет се измъкна от хватката му, отблъсна се и веднага започна отново да потъва, но Мадок успя да улови китката му и продължи да плува. Боунс беше само на няколко метра, на по-малко от метър. На няколко сантиметра.

Боунс се пресегна, сграбчи го за ръката и го извлече върху леда, а заедно с него и Кисмет. Студеният въздух почти парализира Мадок. Едва можеше да диша, но остана в съзнание и усети, че Боунс ги влачи заедно с Кисмет обратно към моторната шейна.

— Знаеш ли, добре че успя да се измъкнеш сам — дуднеше Боунс, докато ги издърпваше върху пътническата седалка. — Защото в никакъв случай нямаше да вляза да те вадя.

Свали парката си и ги зави с нея, после разтри енергично ръце.

— Бррр. Знаеш ли, другия път, когато трябва да се ходи някъде, където се носят дълги долни гащи, просто не ме брой.

— Боунс — с мъка изрече през тракащите си зъби Мадок, — просто карай!