Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (27) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

11.

Мадок, който беше по-опитен катерач от Кисмет, тръгна пръв, като се спускаше по двойното въже в пробитата шахта. При нормални условия бързото спускане надолу без подсигурително въже нямаше да представлява проблем за пито един от тях, но ниските температури и необходимото защитно оборудване, което носеха със себе си, създаваха цял нов набор от проблеми. Мадок се спускаше предпазливо, като използваше върховете на котките, закрепени за по-добро сцепление към планинарските му обувки, и методично се придвижваше надолу по гладката, извита стена на шахтата. Синьо-бялата вътрешност на пробитата дупка отразяваше и подсилваше снопа светлина от лампата на каската му, като осветяваше ограниченото пространство подобно на старото влакче в ледения тунел на „Юнивърсъл Студиос“. Най-накрая, след около пет досадни минути спускане, стигна до дъното.

Дъното на пробитата шахта носеше следите от зъбите на Ледения червей — фигура от концентрични жлебове, които започваха от центъра и вървяха към периферията под раздробения на прах лед. Въпреки това под надрасканата полупрозрачна повърхност Мадок с лекота можеше да различи някаква голяма тъмна маса, притисната в леда като застинало в кехлибар насекомо. Върна вниманието си към непосредствената си задача и като погледна нагоре, подвикна:

— Готов съм.

Гласът му отекна странно.

След няколко секунди, далечен и изкривен, при него се върна гласа на Кисмет.

— Подсигуровката готова ли е?

Мадок хвана сдвоените въжета в облечените си в ръкавици длани, готов да обере свободния ход в малко вероятния случай Кисмет да изгуби контрол над спускането си, и викна обратно:

— Готова!

— Спускам се!

Въжето потрепваше в хватката на Мадок, докато другият мъже се спускаше внимателно, но бързо, без никакви проблеми. Деветдесет секунди по-късно Кисмет стоеше до него.

— Лесното беше дотук — отбеляза той, като погледна нагоре в дългата шахта.

Мадок кимна в знак на съгласие. Изкачването нагоре към повърхността щеше да бъде тест както за уменията, така и за издръжливостта им. Щеше да им се наложи да забиват предните зъби на котките в леда и да се изкачват сантиметър по сантиметър нагоре по въжето с помощта на механичните самохвати, но това преживяване беше последното по ред в мислите на Мадок. Докато Кисмет почистваше пухкавите ледени стърготини от повърхността, той свали раницата, която беше донесъл, извади от нея черното кълбо, което бяха взели от Аванпоста, и го постави на пода точно над тъмната форма под леда.

Кълбото беше приблизително четиресет сантиметра в диаметър, но необичайно леко, подобно на парче стиропор. Когато го откриха в основата на нещо, което може би беше, а може би не, изкуствена пирамида, скрита под леда, то всъщност висеше на метър над земята, задържано там от някакво невидимо силово поле. Същото силово поле беше сублимирало леда около него, като го бе превърнало в пара, без първо да го топи на вода и без да произвежда някаква осезаема топлина. Мадок се надяваше да го накара да повтори същия номер сега, но след като го търкаля насам-натам около минута, не постигна никакъв забележим резултат.

Погледна към Кисмет и сви рамене.

— Е, стори ми се, че е добра идея.

— Може би пропускате някоя стъпка — предположи Кисмет. — Как успяхте да го накарате да работи в Аванпоста?

— Не мисля, че направихме нещо. Кълбото някак си се събуди само. — Още докато го казваше, Мадок осъзна, че не е съвсем прав. Бяха направили нещо, макар и не целенасочено. — Томахавката — каза той, мислейки на глас.

Потъналите отломки от хидроплана не бяха единствената следа, която отведе Мадок и останалите до Аванпоста. Те бяха намерили и една метална глава на брадва, надписана с името на войник отпреди революцията на име Стивън Торн. Странната история на този артефакт ги беше събрала с Роуз Гриър, която допълни липсващите парчета от пъзела, но томахавката беше направила и нещо друго. Острието, напоено с редкия метал, който Роуз беше определила като адамантин, се привличаше като магнит от кълбото. Преди да вземе кълбото със себе си в шахтата, Мадок бе отлепил брадвата и я беше поверил на Роуз да я пази, но сега се зачуди дали всъщност феноменът, който бяха наблюдавали, не се създава, когато двата предмета са заедно. Но преди да е успял да му го обясни, Кисмет започна да си сваля ръкавиците.

— Имам една идея.

Мадок пое дъх през зъби. Въздухът на дъното на шахтата беше значително по-топъл от този извън палатката, тъй като самият лед ги защитаваше и изолираше като вътрешността на иглу. Но температурата все пак беше значително под нулата. Без защитата на ръкавиците си Кисмет щеше да получи измръзвания само след няколко минути. Но изобщо не изглеждаше притеснен. Раздвижи пръсти и ги потърка едни в други за миг, след което посегна към шията си и разкопча яката на тежката си зимна парка.

Мадок мярна нещо, къс блестящ син камък, окачен като медальон на шията на Кисмет, и се досети, че това трябва да е Апексът, за който бяха говорили Джейд и Кисмет, талисманът, който бе накарал Кисмет да започне търсенето на Джон Едуард Грейс. Кисмет стисна Апекса в левия си юмрук, след което протегна ръка и я сложи върху кълбото.

Отначало Мадок не забеляза да се случва нещо. Нямаше пиротехнически ефекти, нито електрически разряди. Но след няколко секунди забеляза, че въздухът около тях се изпълва с мъгла. Махна с ръка през водния прах, опитвайки се да го разсее, но подобно на дим, парата се привличаше от вакуума, създаден от движението му. Въпреки това за миг той видя ясно резултата от експеримента на Кисмет.

Ледът отдаваше мъртвите си.

Кисмет остана неподвижен, цели две минути, преди да отдръпне ръката си от сферата. Пръстите му бяха поръсени с ледени кристали, но той бързо ги изтръска, след което мушна ръцете си обратно в ръкавиците. Мъглата започна да се разсейва незабавно, кондензирайки се в снежинки, които се посипаха по пода и частично прикриха това, което сферата беше разкрила. Кисмет избърса снега, за да разкрие тялото, което сега беше изцяло освободено от ледената си гробница.

Трупът лежеше на една страна, свит в позата на неродено бебе — в последен напразен опит да запази телесната си топлина. Кисмет внимателно го преобърна. Все още напълно вкочаненото тяло се претърколи върху ситния лед с хрущящ звук, който прозвуча едновременно сюрреалистично и злокобно. Най-сетне Мадок успя да види лицето на мъжа.

Не можеше да си спомни дали някога е виждал снимка на изследователя, но разпознаването щеше да бъде лесно за всеки, който познава чертите му. Лицето, което надничаше от обрамчената с кожа качулка, беше пожълтяло и сбръчкано, освен около носа, който бе почернял. Устните бяха изтеглени назад в широка гримаса, но с тези изключения, тялото беше почти идеално запазено и дори очите бяха останали отворени и втренчени във вечността.

— Той ли е? — запита Мадок. — Грейс?

Кисмет кимна, но не каза нищо. След продължително вглеждане посегна и започна да разгръща твърдите кожени дрехи на трупа. Порови из тях известно време и измъкна правоъгълен пакет, който може би беше кожена чантичка или корица на книга. Кисмет започна да го разгъва педантично и го остави да се разтвори в ръцете му. Мадок се убеди, че второто му предположение е било правилно.

От студената и суха среда хартията беше станала трошлива, но написаното беше ясно и четливо.

— Това е дневникът му — каза Кисмет, който внимателно прелистваше страниците и ги преглеждаше бегло. — Мисля, че разрешихме още една загадка — додаде, след като прочете няколко страници. — Мисля, че причината да реши да се отдели от останалите е, за да не позволи никой да не намери дневника му.

— Значи в него има тайна, заради която си е струвало да умре? — запита Мадок.

— Повече от това. Дневникът е щял да го разобличи, и то не само като човек, който се занимава с окултното, ако разбирате какво имам предвид.

Мадок беше напълно сигурен, че го разбира.

— Знаел е, че ще умре — продължи Кисмет, — и е разбирал, че ако тези записки някога стигнат до цивилизацията, славата му на героичен изследовател ще бъде помрачена от…

Кисмет млъкна по средата на думата, тъй като нещо изпадна от книгата и с шумолене кацна върху гърдите на трупа.

Беше парче твърда хартия, подобна на картичка или разделител за книга, украсена със сложна рисунка. Отначало Мадок помисли, че е пощенска картичка, но пропорциите не бяха съвсем правилни; картончето беше тясно и продълговато и приличаше повече на много голяма карта за игра. Кисмет вдигна картата и я разгледа отблизо.

Снимката беше на усмихваща се гола фигура. Фигурата приличаше на хермафродит, но беше по-скоро мъж, отколкото жена. Зад него беше поставен познатият символ на вестителски жезъл с криле и две преплетени змии, който често погрешно се смяташе за символ на медицината. Лицето на фигурата беше обърнато нагоре, сякаш гледа към слънцето, а ръцете — протегнати, едната вдигната малко по-високо от другата. Във въздуха около нея няколко странни обекта, покрити със загадъчни символи, сякаш падаха, но снимката ги беше хваната в стопкадър. Мадок не можа да ги разпознае, но му се струваха странно познати. По рисунката имаше други езотерични шарки, а също и странна плетеница от линии, подобна на въжетата на висящ мост, които излизаха радиално иззад фигурата. Краката на мъжа бяха кръстосани, левият пред десния, сякаш го бяха приковали върху жезъла, но нещо, което приличаше на втори чифт крила, се простираше от петите му и покриваше долната половина на рисунката.

— Това е Хермес — заяви Мадок. — Или Меркурий, но те са практически едно и също. Забелязахте ли сандалите с крилата и жезъла?

Кисмет кимна в знак на съгласие, след което обърна картата. Разкри се друг образ — кръст, който я разделяше на разноцветни правоъгълници, а в средата — една-единствена червена роза.

Кисмет я погледна замислено.

— Кръстът на розата. Най-старият от символите на алхимията. — Погледна към Мадок. — Това е карта таро.

Мадок не беше много запознат с окултните практики, така че прие думите му за истина.

— Значи не е географска карта?

Кисмет обърна картата отново към изображението на Хермес.

— Мисля, че може би е. Вижте тези символи. В едно тесте карти таро има четири „бои“. Всяка от тях е свързана с един от четирите елемента на езотеричната традиция — огън, земя, вода и въздух. — Кисмет посочи към обекта, който се намираше близо до дясната ръка на бога. Символът напомни на Мадок за олимпийския факел, с изключение на това, че пламъците бяха преплетени в равностранен триъгълник. — А тази фигура тук — равностранният триъгълник — е символът на огъня. Не смятам обаче, че е просто триъгълник. Пирамида е.

— Звучи разумно — съгласи се Мадок. — Думата пирамида идва от древногръцкия термин, който се превежда като „огън в средата.“ Това е единият символ. А къде са пики, купи и кари?

— В таро четирите бои са жезли, мечове, чаши и монети, наричани също дискове или пентакли. — Кисмет се засмя. — Наистина попаднах в сложна ситуация с разследването на Адам Гарал. Както и да е, черният обект отдолу определено ми прилича на диск. А това… — скритият му в ръкавицата пръст се премести от лявата страна на Хермес към нещо, което приличаше на наградна купа или чаша за пиене с две дръжки. Точно над нея имаше друг кръг, но за разлика от диска, беше нарисуван по такъв начин, че да предположи триизмерна форма — сфера.

— Чаши — започна да се досеща Мадок. — Вода.

Кисмет кимна.

— По-късно в обикновените карти са ги модернизирали в купи. Сърцето изпомпва кръвта, която е най-вече вода. А това последното… — плъзна пръста си надолу към последния образ, които приличаше на пухкав облак, пробит от нещо като парче стъкло или назъбена светкавица. — Това трябва да са мечовете, които представляват елемента въздух.

— Добре. Съгласен съм, че е карта таро, но как може да е географска карта?

— Не съм сигурен дали е карта в буквалния смисъл на думата, макар че може и да е. По-скоро е набор от инструкции за търсене на предмети. Адам Гарал открил едното парче от пъзела в Египет, в Хеопсовата пирамида.

— Апексът.

— Дошъл е тук, за да търси следващото парче.

— Но кое? — Още докато задаваше въпроса, Мадок се досети за отговора. — Сферата. Ето това е търсел. Но кой елемент е тя?

— Ако трябва да направя предположение, бих казал чаши. Формата е подобна на капка вода. И е била скрита в леда.

Мадок си спомни как Кисмет употреби Апекса заедно със сферата, за да изпари леда, който покриваше замръзналите останки на Джон Едуард Грейс.

— Значи сега имаме две от парчетата. Какво ще спечелим, ако съберем всичките четири?

— Безсмъртие. Способността да превръщаме един елемент в друг. — Кисмет кимна към трупа на пода. — Така поне е мислел той.

— Ами „Прометей“? За какво са им на тях?

— Как за какво? За сила.

— Всеки иска да владее света — промърмори Мадок. — Затова, предполагам, ще е най-добре първи да намерим другите две парчета, за да сме сигурни, че никой друг няма да ги докопа.

Кисмет се разсмя тихо.

— Харесва ми как мислите, Дейн Мадок!

— Това е заради Боунс. Всичко е от неговото лошо влияние. И така, имате ли идея къде ще е следващото ни търсене?

— Имам една-две идеи. — Кисмет пусна картата обратно в дневника, след което затвори кожената подвързия и мушна пакета в джоба на парната си. — Но първо да отидем някъде, където е по-топло. Мисля, че приключихме работата си тук долу.

Мадок знаеше, че той няма предвид само шахтата.

— Боунс много ще се зарадва, като разбере.

Кисмет се изправи и отстъпи назад, за да направи място на Мадок да вземе сферата. Когато черното кълбо се озова отново в раницата на гърба на Мадок, Кисмет коленичи до останките на полярния изследовател и се наведе над тях.

— Не се притеснявай, старче — прошепна. — Тайната ти е в безопасност завинаги.