Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (16) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

Пролог

Плимут, Англия, 1910 г.

Гюрукът на автомобила „Ланкастър 16“ държеше настрана упорития дъждец, но не предпазваше особено добре от студа. Шофьорът явно не можеше да бъде обезпокоен от подобни дреболии, но малкото момче, което седеше до него, беше прекарало по-голямата част от живота си в пустинята и студеният, влажен въздух го пронизваше дълбоко, въпреки големите му усилия да изчезне напълно в плътното вълнено одеяло.

Името на момчето беше Хасан ибн Али, макар никой да не го бе наричал така от много години. Господарят му — човекът, който караше ланкастъра през калта на стария транспортен маршрут — го наричаше Синьо момче или понякога просто Синьо, затова напоследък самото то мислеше така за себе си. Господарят му не беше жесток човек, въпреки че Синьо много се боеше да не го разочарова. Беше виждал как мъжът призовава светкавици от небесата и това само по себе си беше достатъчно, за да го ужаси. Освен това му харесваше цветът, особено небесносиньото на безоблачното небе по пладне. Когато го видеше, което не беше често по тези ширини, си мислеше за дома и за живота, който водеше преди пристигането на господаря си.

Сега му се струваше почти като сън.

Целта им беше голямата каменна къща, кацнала на върха на един хълм. Синьо предположи, че в ясно време къщата би предлагала впечатляваща гледка към Плимутския пролив на изток оттук, но в тази нерадостна нощ единственият признак, че се намират близо до вода, бяха неизменните импулси светлина, които се отразяваха от унилите облаци. Два проблясъка на всеки десет секунди от фара Едистоун, който се намираше на няколко мили отвъд брега, край входа на залива.

Къщата беше тъмна и изглеждаше запустяла, но щом я наближиха, шофьорът натисна клаксона и предизвести пристигането им с пронизителен сигнал. Щом автомобилът спря, вратата се отвори и отвътре се видя светлината на лампа. Моторът на ланкастъра продължи да кашля и дрънчи още няколко секунди, след което произведе един последен гръмък звук, подобен на изстрел от пушка, и замлъкна. Синьо смъкна одеялото, което му беше станало като втора кожа, след което с голяма неохота отвори вратата и пристъпи навън в сивия ръмеж. Веднага щом се показа навън, разтвори чадър и в миг намери подслон под големия му купол, но знаеше, че спасението е само временно. Заобиколи автомобила от другата му страна и вдигна чадъра високо, за да предпази шофьора, който също слезе от колата. Щом чадърът се отмести настрана от Синьо, вледеняващият дъжд отново прониза тила му, но момчето изтърпя неудобството със стиснати зъби. Задълженията му не изискваха да му бъде сухо и топло.

Трябваше да побърза, за да не изостава от широките, решителни, дълги крачки на господаря си, което създаваше нови проблеми. Калта под краката му беше хлъзгава и понеже ръката му беше протегната, му се наложи да вложи цялото си внимание в стъпките си. По някакво чудо стигнаха до входната врата, където един мъж с газена лампа в ръка ги подкани да влязат.

В старата къща имаше силно течение и Синьо чуваше звука на капеща върху камък вода, което показваше, че сламеният покрив тече поне на едно място, но все пак беше някакво минимално подобрение в условията. Изтръска водата от чадъра, преди да го остави настрана, след което помогна на господаря си да си свали наметалото и галошите. Под мокрите горни дрехи господарят му носеше дълга жълта мантия, украсена с пайети, а около главата му беше навит бял тюрбан, закичен с брошка със звездовиден кабошон^[1]. Костюмът навярно беше предназначен да го представя като някакъв светец или мистик от Далечния изток, но общият ефект беше прекалено театрален, поради което мъжът изглеждаше по-скоро като цирков фокусник или, още по-лошо, като карнавален клоун.

Изборът беше съзнателен и целеше по-скоро да измени външността му и да скрие истинската му самоличност, отколкото да внуши някакъв магически ефект.

Невинаги се обличаше по този начин. Само когато беше със Синьо… Само когато беше Адам Гарал. А когато беше Гарал, искаше онези, които го виждат, да запомнят чуждоземското му облекло, а не истинското му лице.

Мъжът с лампата мълчеше и понеже държеше светлината високо пред себе си, лицето му оставаше скрито в сянка. Когато най-сетне свалиха мокрите си горни дрехи, той се обърна и направи знак да го последват.

Отведе ги в една вътрешна стая, където бумтящият огън най-сетне прогони студа от костите на Синьо. Момчето несъзнателно се премести по-близо до огнището, наслаждавайки се на топлината, която се излъчваше от него. Мъжът с лампата — Синьо чак сега видя, че е горе-долу на същата възраст като господаря му, със сходно телосложение и черти, но по-пълен — остави фенера върху една маса и се настани на един от столовете край нея.

Гарал погледна за миг към седналия мъж.

— Все още ли си играеш с картите, Алик?

Синьо проточи шия, за да види по-добре, и забеляза няколко дузини правоъгълни парчета картон, разпръснати върху масата. Доближи се малко, воден от любопитството и въпреки желанието си да стои близо до огъня, и видя, че върху някои от картите има познати символи — мечове, чаши, пентаграми, а върху други — грубо нарисувани човешки фигури. Повечето бяха празни.

Мъжът до масата вдигна глава и на възпълното му лице се изписа гримаса.

— Мразя това име.

— Знам — мрачно отвърна Гарал, а после избухна в смях.

Другият поклати раздразнено глава.

— Защо си дошъл, Адам?

— Знаеш защо — отговори Гарал. — Заради огледалото. У теб е. Искам да погледна в него.

— Огледалото е джунджурия. Играчка за развлечение.

— В такъв случай не би имал нищо против да му хвърля един поглед.

Човекът, който рисуваше карти, го погледна с неприкрито подозрение.

— Научил си нещо, нали? Някакво ново прозрение може би?

— Няма да бъда сигурен, докато не опитам.

Мъжът кимна бавно.

— Много добре, но трябва да споделиш наученото с мен.

Гарал отпусна глава в знак на примирение.

Другият се наклони настрани и започна да рови в пътната чанта, която лежеше до стола му. Когато се изправи, в ръцете си държеше нещо, което заприлича на Синьо на изкривена чиния, направена от опушено стъкло. Постави я върху масата и я плъзна към посетителя.

Гарал пое дълбоко дъх, щом я видя, но се опита да скрие вълнението си зад още една усмивка. За миг се загледа надолу към обсидиановия диск със съвсем леко любопитно изражение, но Синьо можеше да види прикритото в него нетърпение — цялото тяло на Гарал сякаш вибрираше като дръпната струна на арфа. Синьо неволно пристъпи напред, сякаш привлечен от магнетизма на господаря си.

Гарал рязко се завъртя, грабна един стол и го сложи така, че да е точно срещу черното огледало, а след това, като тръсна ръкавите на украсената си мантия с драматичен жест, се отпусна в него.

Постави ръцете си на масата с дланите надолу от двете страни на огледалото и затвори очи, сякаш медитираше. След няколко секунди клепачите му се отвориха и Гарал посегна с дясната си ръка, за да докосне с пръст камъка върху тюрбана си. Устните му се размърдаха, оформяйки безмълвно заклинание. Синьо знаеше, че това са преструвки, шарада, целяща да отклони вниманието на домакина им от това, което Гарал правеше с лявата си ръка. Под масата, скришом от погледа на другия мъж, но не и от Синьо, Гарал стискаше малък камък, оцветен в кобалтовосиньо.

Той беше някакъв вид талисман. Синьо все още помнеше онази нощ, когато го видя за първи път, нощта, когато Гарал беше извикал огън от небето, същата нощ, в която момчето бе започнало да служи на господаря си. Камъкът, за разлика от рубинената брошка, беше източник на истинска сила, при все че Гарал никога не бе успял да повтори това, което се случи в онази съдбовна нощ. Изглежда, че сега се опитваше да отключи потенциала му по друг начин.

Гарал се беше навел над плоското черно огледало, сякаш искаше да погледне в него, и бавно, колебливо протегна дясната си ръка, за да го докосне.

В момента, в който пръстите му го допряха, Гарал ги дръпна назад рязко, сякаш самото докосване ги беше изгорило. Синьо притича до господаря си и инстинктивно сложи ръка на рамото му в желанието си да го успокои. В същия момент Гарал отново докосна огледалото.

В мислите на Синьо изскочи неканен спомен. Живо си представи първия път, когато бе видял огледалото подпряно на един олтар, направен от нефрит, скрит в сърцето на мрачния пирамидален храм в джунглите на Нова Испания — земите, които сега бяха известни като Мексико.

Но не, това не можеше да бъде вярно. Никога преди не беше виждал това странно огледало… Когато го видя, не усети дори слаб проблясък, че го разпознава.

И въпреки всичко споменът за това откритие беше толкова ярък.

Десетки мъже бяха загинали по пътя към храма, повалени от диви зверове и треска — опасности, съвсем нормални в изумрудения ад, през който трябваше да си прогорят път в търсене на злато и други богатства. Още петима бяха умрели в лабиринта от проходи, които прорязваха вътрешността на пирамидата. Какво ги беше убило, бе отвъд способността му да разбира. Всичко в тази пирамида противоречеше на здравия разум. Стените се събираха под невъзможни ъгли като нещо, което можеше да съществува само в кошмар…

Помнеше как го беше взел от олтара… Как го беше вдигнал със собствените си ръце…

А сега си спомняше друг ден, много месеци по-късно. Беше на някакъв кораб… Не параход, а кораб с платна, огромен ветроход с три мачти, които пронизваха безоблачното синьо небе. Такелажът висеше безпомощно, платната бяха свалени, корабът стоеше неподвижно. Екипажът от смугли, груби на вид мъже стоеше в редици на палубата и също беше неподвижен. До първия кораб стоеше втори. Двата платнохода бяха свързани заедно с въжета и абордажни куки. Мъже, въоръжени с дълги ножове, старинни пистолети с фитил и мускети, се прехвърляха към техния кораб.

Пирати, помисли си Синьо и тогава в ума му изникна едно име.

Дрейк!

Синьо залитна стъпка назад и щом изгуби допир с Гарал, потокът от спомени спря с внезапността на затръшната врата. Отърси се от неочакваното усещане за световъртеж и върна вниманието си към Гарал. Отчаяно искаше да разбере какво бе изпитал току-що, но се боеше да попита.

Гарал не беше помръднал. Стоеше неподвижен като статуя, едната му ръка докосваше обсидиановото огледало, а другата крадешком стискаше талисмана от лапис лазули^[2]. Синьо понечи отново да го докосне, но се поколеба, щом си спомни, че не са сами в стаята.

Картоиграчът гледаше Гарал напрегнато, с гладни очи.

Преди Синьо да успее да направи нещо друго, Гарал потрепна в стола си и изправи рязко гръб. Главата му започна да се люлее напред-назад, а очите му играеха, сякаш се опитваше да си спомни къде се намира.

— Адам — изумено прошепна картоиграчът, — какво видя?

Гарал го изгледа мълчаливо за миг, после протегна двете си ръце през масата. Лявата сграбчи една от празните карти. Дясната се сви около дълъг молив. Придърпа ги към себе си и започна да нахвърля някаква скица.

Върхът на молива се движеше със свръхестествена бързина и прецизност. Само за няколко секунди образът взе да добива очертания. Беше човешка фигура и за момент Синьо си помисли, че прилича на разпнатия Христос. Гарал продължаваше да рисува, като добавяше още подробности: малки фигурки заобикаляха централната, мрежа от въжета, които напомниха на Синьо такелажа на ветрохода, който беше… си спомнил? Представил?

Гарал спря да рисува, взря се за малко в скицата, след което сложи молива на масата до картата.

— Това ли е? — обади се картоиграчът. — Това ли видя? Какво е то?

Гарал му отвърна със загадъчна усмивка.

— Това, драги ми Алик, е всичко.

 

 

Станцията „Макмърдо“, Антарктида — наши дни

— Когато се качих на този самолет, наистина си мислех, че със замразяването на топките ми е приключено. — Юрая Боунбрейк — Боунс, погледна надолу към спускащата се рамка на товарния самолет с голям обсег на действие на Военновъздушните сили на САЩ „С-17А Глоубмастър III“, после насочи очи към скования от студ антарктически пейзаж навън и поклати тъжно глава.

Нали знаеш какво се случва, когато правиш предположения?

Боунс се обърна и срещна самодоволния поглед на своя мъчител.

— Да, Джейд, знам. Знам, че някой задни… ти ще почнеш да ми даваш шибани уроци по литература.

— Рядко заставам на страната на моя висок приятел — намеси се Дейн Мадок, който беше застанал до Джейд зад Боунс. — Но в случая има право.

Джейд Ихара завъртя очи.

— Винаги вземаш неговата страна, Мадок. Това ти е най-големият проблем.

— Това е така, защото е разбрал, че обикновено съм прав — подхвърли Боунс с усмивка, която беше по-скоро заплашителна, отколкото приятелска. — А ти още не си го разбрала. Това е твоят най-голям проблем. Ако става дума за спасяване, твоето не го бива за нищо. Все още сме в Антарктида, кълбото, което взехме от Аванпоста, още е с нас и доколкото знам, въпросната група „Прометей“, които и всъщност да са те, още са по петите ни. И топките ми все така мръзнат. Сбърках ли някъде, Джейд?

— Според мен сбърка, когато спомена, че имаш топки.

— Деца, дръжте се прилично — намеси се Мадок. — Да не се караме пред новите ни приятели.

— Съжалявам — додаде Роуз Гриър, която стоеше зад тях, но съм съгласна с Боунс. Беше забавно, но ми дойде до гуша от това място.

Мадок изпусна въздух в продължителна шумна въздишка. Можеше да види как дъхът му плува пред него — облак от пара, който започна да се превръща в ледени кристали пред очите му.

— Като минимум, не можем да си тръгнем, преди да сме върнали ратрака.

— Съжалявам, че ви нося лоши вести, ама този влак вече го изпуснахме. Тези думи дойдоха от последния останал член на групата, Ник Кисмет. — Вярно е, че сме все още в Антарктида, но сме на три хиляди километра от вашия ратрак. Съмнявам се, че бих могъл да убедя пилота да направи в скоро време още едно пътуване като предишното. Особено като се има предвид какво се случи.

Преди пет часа Кисмет и Джейд бяха пикирали с „С-17“, за да измъкнат останалата част на групата по средата на унищожителна престрелка върху полярния лед. Въпросният ратрак, който беше взет под наем, беше докарал Мадок, Боунс и Роуз от станция „Новолазаревская“, намираща се в най-близката до южния връх на Африка част на Антарктида, до планината Мюлиг-Хофман, където откриха нещо, което прилича на изкуствена пирамида, да се подава от леда като огромен черен зъб. Още по-необичаен беше тунелът в леда, който ги отведе във вътрешността на конструкцията, където намериха странен сферичен артефакт с удивителни и може би дори свръхестествени свойства. Но скоро след като го намериха, ги нападнаха въоръжени мъже — агенти на мистериозната група, по-късно идентифицирана от Ник Кисмет като „Прометей“.

Въпреки че бяха успели да се измъкнат от пирамидата с артефакта, отвън ги чакаше превъзхождащ ги по численост и въоръжение враг. Ситуацията не изглеждаше особено розова, докато Кисмет и Джейд не се появиха неочаквано на борда на „С-17“. За съжаление им се наложи да изоставят ратрака. Дори и оцелелите бойци на „Прометей“ да не бяха присвоили верижната високопроходима машина, ратракът в крайна сметка щеше да потъне под постоянно нарастващия слой лед и да бъде пометен от неумолимо настъпващия ледник.

След спасителната операция самолетът бе прелетял без спиране над ледения континент до станцията „Макмърдо“, разположена върху шелфовия ледник Рос. Както Кисмет беше посочил, въпреки че бяха на същия континент, ратракът сега беше толкова далече от тях, колкото е Лос Анджелис от Детройт, и всеки сантиметър от този маршрут беше част от най-суровия и безпощаден терен на Земята.

— Заеби ги пилотите — подхвърли Боунс. — Мен няма да можеш да убедиш да се върна. Дори за милион долара.

Мадок се зачуди дали един милион долара ще стигнат, за да се покрие цената на ратрака, и отново въздъхна. Това щеше да бъде една адски сериозна загуба в счетоводния им баланс.

Товарната рампа се намести върху леда и с един последен напън механизмът изръмжа и замлъкна. Отвън се простираха покритите със сняг Полета на Уилямс — една от официалните писти, които обслужваха станция „Макмърдо“.

— Всъщност — добави Боунс, като се взираше в безмилостната аскетичност на света навън — не съм сигурен, че дори ми се слиза от този самолет. Не можем ли просто да останем тук, докато зареждат резервоарите?

Кисмет поклати отрицателно глава.

— Боя се, че тази птичка няма да полети обратно към цивилизацията, преди да сме изпълнили основната си мисия.

— Не знам дали можете да си го представите — включи се Джейд със сериозна доза сарказъм в гласа, — но всъщност не сме минали целия път дотук само за да ви измъкнем задниците от огъня.

— Ох, де да беше само огън! — въздъхна Боунс.

— Е, хайде сега! — каза Мадок. — Не ми казвай, че случайно си била наблизо. Знаеше къде точно да ни намериш. И вече каза, че Там те е изпратила насам. Така че какво всъщност става тук?

Джейд погледна към Кисмет.

— Ти ли искаш да им кажеш, или аз?

— Нали са ти приятели — сви рамене Кисмет.

— Да не преувеличаваме — издудна Боунс.

— Не бой се — кисело му отвърна Джейд, но после погледна към Мадок и изражението й леко се смекчи. Посочи към приближаващата се червена машина, огромно превозно средство, зад което се влачеше опашка от развихрен сняг. — Ето го Иван. Хайде! Ще ви разкажа каквото знам по пътя, а Ник ще допълни пропуските.

С тези думи тя заобиколи Боунс и се спусна надолу по рампата. Мадок знаеше, че се бави да им даде информацията, само за да го ядоса. Явно все още беше огорчена от начина, по който бе свършила връзката им. Мадок също знаеше, че единственият начин да получи някакви отговори, е да се престори, че й съдейства, затова я последва надолу към леденото поле.

Боунс само поклати глава.

— Сега пък трябва да се возя с някакъв пич, който се казва Иван. Бас ловя, че мирише на червено цвекло. Денят днес е от добър по-добър.