Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (21) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

5.

Едва късно следобед Джейд и Професора успяха да намерят хотелска стая, да се сдобият с чисти дрехи и най-сетне да се освежат след приключенията си в джунглата. Тъй като между Куско и Лондон имаше пет часа разлика, Джейд знаеше, че вече е твърде късно, за да звъни на Кели Олънби в Британския музей. Затова и изпрати кратък имейл, в който я молеше да й се обади при първа възможност, и едва тогава се отправи под душа. Забави се там по-дълго, отколкото възнамеряваше, като остави горещата вода да отмие както калта и мръсотията, така и умората, която винаги следваше пристъпа на адреналин.

Когато най-сетне отново се почувства поне малко човешки, се подсуши, облече си новите дрехи — нищо специално, просто чифт тъмнозелени спортни шорти и кремава фланелка със ситопечатно изображение на бога създател на инките Виракоча — и тъкмо се канеше да се насочи към хотелския ресторант, за да вечеря заедно с Професора и Ник Кисмет, когато на вратата се почука. Погледна през шпионката и видя Професора, също вече чист като нея, да чака отвън. Беше сам и изглеждаше необичайно замислен. Не спираше да си играе с шапката си, която, както Джейд забеляза, сега вече беше чиста и във възстановена първоначална форма. Джейд беше свикнала с неговия рязък, почти намусен маниер, но сега й се стори дори по-кисел от обикновено.

Сложи на лицето си най-хубавата си усмивка и отвори широко вратата.

— Хей, тъкмо щях да слизам надолу.

— Първо трябва да поговорим — каза той с жест, който питаше „мога ли да вляза“, така че Джейд отстъпи настрана, за да му позволи да влезе. Професора мина покрай нея и се отпусна в едно кресло.

Джейд седна на ръба на леглото.

— Защо си толкова намусен, приятел?

— Обадих се на Там намръщено отговори Професора.

Там беше Тамара Бродерик, оперативен офицер от Централното разузнавателно управление и шеф на „Мирмидоните“. Освен това беше човекът, който беше назначил Професора да пази Джейд от опасности, което, ако Джейд трябваше да бъде искрена, си беше практически постоянна работа.

— А! Е, това стига, за да развали настроението на всеки — игриво отвърна Джейд.

— Реших да поразровя в миналото на нашия загадъчен спасител.

Джейд кимна бавно. Сега вече настроението на Професора добиваше малко повече смисъл, но тя все още не можеше да разбере какво точно го тревожи.

— И?

— И изглежда, че Ник Кисмет е същински герой. Служил е в армейското разузнаване по време на Първата война в Персийския залив. Бил е замесен в някакви строго секретни операции. Всъщност повече от строго секретни. Поверителна класифицирана информация. Почти всичко, свързано с него, е ПКИ и даже Там няма допуск да чете тези досиета. Единствените сведения, които успях да намеря, бяха на уебсайта на Агенцията за защита на културното наследство. Започнал е да работи за тях от средата на 90-те години.

— Не изглежда толкова стар.

— По този въпрос ще трябва ти да го питаш — сопна се Професора, после омекна мъничко. — Права си. Не изглежда дори ден по-стар от трийсет. Не знам, може да е открил извора на вечната младост или нещо подобно.

Джейд кимна отнесено, като си мислеше, че Професора звучи така, сякаш леко я ревнува от Ник Кисмет.

Връзката и с Професора беше, меко казано, необичайна. Беше й телохранител и технически се водеше неин асистент, но Джейд мислеше за него като за свой равен и партньор, макар че името му не се появяваше в списъка с актьорите, така да се каже. Като правило, преминаването от професионални към лични отношения в подобни ситуации е лоша идея, но двамата бяха преживели толкова много заедно, че не можеха да бъдат нещо друго, освен близки приятели. Въпреки че тя не изключваше напълно идеята нещата да преминат към следващото ниво, имаше едно усложнение, което нито един от двама им все още не знаеше как да преодолее.

Преди много години Професора беше служил като военноморски тюлен заедно с Дейн Мадок, бившия приятел на Джейд. Мадок наистина беше „бивш“, макар че няколко пъти я бе обземала надеждата, че нещата могат да се развият по различен начин. Искаше й се да вярва, че е приключила напълно с него, но чувствата все още не бяха изчезнали напълно и поради някакви свои перверзни причини вселената продължаваше да намира начини да й напомня за тях.

Като например да уреди нещата така, че да й се наложи да работи в близки отношения с един от бившите другари на Мадок.

Вероятно щеше да успее да се справи с това, но чувстваше, че за Професора тази ситуация също е проблем. Може би връзката с брат по оръжие нарушаваше моралния кодекс на тюлените или нещо подобно. И доколкото Джейд можеше да каже, Професора не беше готов да пресече тази черта.

Имаше и нещо, което я безпокоеше — чувстваше се така, сякаш Дейн Мадок все още се меси в нейния любовен живот. Но преди всичко беше доволна от това, че не й се налагаше незабавно да направи избор, който да промени статуквото.

Въпреки това нямаше причина Професора да се държи ревниво или покровителствено, когато ставаше дума за Ник Кисмет. Едва ли щеше да й се наложи да работи заедно с него или нещо подобно.

— Не му ли вярваш?

Професора сви рамене.

— О, вярвам, че не е враг на Съединените щати.

„Значи ревнува“ — помисли си тя.

— Тогава какво си се разпалил?

— Там иска да ме види във Вашингтон.

— Защо? — изненада се Джейд.

— Нещо свързано с Джими Летсън — приятеля на Мадок. Нямаше как да ми даде подробности, но звучеше така, сякаш е минал в нелегалност и това я е изплашило. В момента цялото й време е заето с нещо друго и ме помоли да се заема с този въпрос.

— Кога тръгваме?

Професора поклати отрицателно глава.

— Там иска да останеш тук и да работиш с Кисмет.

— Ммм, в случай че си забравил, не работя за Там.

По лицето на Професора пробяга съвсем лека усмивка, която изчезна бързо, заменена от същото раздразнено изражение, с което първоначално беше дошъл при нея.

— Е, не мога да те накарам да работиш с него, но не можеш да дойдеш с мен. Аз работя за Там и тя ми нареди да те оставя тук. — Направи пауза, преди да добави: — Постара се да покаже, че за всички ще бъде най-добре, ако му помогнеш. Каза, че ще ти бъде много задължена.

Джейд тръсна глава в съгласие, но тайно беше доволна от идеята Там Бродерии да й дължи услуга.

— Значи от мен се иска да си почивам тук, докато се върнеш?

— Тук. Или където те отведе търсенето. Но за да отговоря на първия ти въпрос, тръгвам веднага за летището.

— Какво? Ами вечерята?

— Ще пропусна. Освен това трима са много — сви рамене Професора. — Бих ти казал да се пазиш, но ти никога не слушаш, така или иначе. Все пак, за моя утеха, от това, което прочетох или може би ще бъде по-точно да се каже, от това, което не прочетох, мисля, че ще бъдеш в добри ръце.

Професора млъкна изведнъж, сякаш осъзна прекалено късно колко странно прозвуча коментарът му, но после скочи на крака и се насочи към вратата.

— Трябва да тръгвам — промърмори припряно, като нахлупи шапката на главата си. — Таксито ме чака.