Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (42) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

2.

Мъжът, който се представяше като Райън Дуарте, показа държавна КОД — Карта за общ достъп — на пазача на центъра за посетители и търпеливо изчака компютърния четец да потвърди, че има разрешение да продължи отвъд контролния пункт. Такова разрешение се издаваше само на държавни служители и частни контрактори, които бяха минали през обширна проверка, включително поне един тест с полиграф, а впоследствие бяха изкарали допълнително обучение как да боравят с материалите, обозначени като СИОД — Секретна информация за ограничен достъп. Според информацията, която се съдържаше в чипа на „умната“ карта, Райън Дуарте беше специалист по компютърна информация, нает от „Бууз Алън Хамилтън“^[1], беше преминал през нужните предварителни проверки, така че имаше право на достъп.

След около минута картовият четец бипна. Пазачът извади картата и я подаде на Райън заедно с холографски временен пропуск, обозначаващ кои сгради може да посещава.

— Пропускът трябва да е поставен така, че да се вижда през цялото време — предупреди го пазачът.

Джими Летсън му благодари и защипа пропуска на джоба на ризата си, след което пресече чакалнята и се насочи към автобуса, обслужващ територията на комплекса. Изчака, докато се скрие от погледа на охраната, и изпусна дъха, който беше сдържал прекалено дълго.

— Един е готов — промърмори той. — Остават деветдесет и девет.

Беше шега, разбира се. Въпреки че в комплекса наистина имаше над сто пропускателни пункта, трябваше да премине само през десетина от тях. Щяха да го претърсват и разпитват, да искат от него да остави всички лични вещи в заключено шкафче, а след това пак да го претърсват и разпитват.

Беше направил картата заедно със самоличността на Райън Дуарте преди години с помощта на доверен източник от АНС. От време на време я използваше при собствените си разследвания, за дискретна проверка на твърденията на други източници, но винаги от разстояние, като фалшифицираше влизането си в системата през някой от собствените си компютри. След като компютърната му защита беше компрометирана, това вече не беше възможно, което означаваше, че този път второто му аз трябваше за първи път да се появи публично.

Не се притесняваше, че ще се издаде. В качеството си на репортер си беше пробивал път с блъфиране на места с дори по-строги мерки за безопасност. Опасяваше се, че псевдонимът Дуарте може би също е компрометиран. Ако беше така, нямаше да го арестуват още на първата врата. Не, щяха да го изчакат да направи нещо наистина незаконно.

Като например да използва фалшиви данни, за да влезе в някой компютърен терминал, за да получи достъп и да изтрие журналните файлове на сървърите.

Все още нямаше представа какво точно става и кой го преследва. Знаеше със сигурност само, че преди няколко дни, докато провеждаше някакви привидно невинни проучвания за приятеля си Дейн Мадок, някой започна да го проследява обратно, като систематично му пречеше да изтрие журналите файлове от сървърите посредници, които ползваше рутинно, за да прикрие истинския си интернет адрес. Това, което беше най-необичайно, да не говорим, че направо беше тревожно, бе скоростта, с която бяха започнали да го проследяват обратно. В света имаше малко агенции с ресурси, способни да извършат нещо подобно. АНС определено беше една от тях.

Въпреки това не мислеше, че зад тези действия стои американското правителство. Например сървърите, които използваше като посредници, се намираха до един в чужди държави — държави, които не си сътрудничеха с американското правораздаване при разследването на компютърни престъпления. А и всъщност не беше извършил нищо незаконно. И доколкото му беше известно, въпросът, който проучваше, не съдържаше чувствителна информация.

Мадок и екипът му бяха открили останки от стар самолет близо до брега на Южна Африка. Намирането на самолета — „Боинг 314 Клипър“, произведен през трийсетте години на миналия век — беше необичайно, защото от въпросния модел били произведени само дванайсет машини и за всичките се знаеше какво се е случило и къде се намират. Мадок беше открил и артефакт, главата на стоманена брадвичка, гравирана с името и датата на връчването — Стивън Торн, 28 април 1758 г. Брадвичката явно съдържала някакъв метал, който й бе попречил да ръждяса. Проучването му по този въпрос също го отведе в задънена улица. Това трябваше да бъде краят на историята, но когато се опита да изтрие цифровите си отпечатъци от журналните файлове на сървърите, откри, че вече са го блокирали.

Джими беше положил изключителни усилия, за да се предпази, но нямаше начин как да разбере дали тези мерки са сработили. В паниката си прекъсна връзката, спря мрежата си и напусна жилището си.

Въпреки това разбираше, че няма да реши проблема си с бягство. Нямаше да бъде преувеличение да се каже, че компютрите бяха неговият живот. Беше прекарал повече от две десетилетия в изграждане на виртуалния си живот, като се бе занимавал с мрежи, системи за мрежово картографиране, търсене на задни вратички и бърз достъп. Неговата радост и гордост беше евристичната му програма за дълбоко търсене, която се прокрадваше до най-дълбоките кътчета на скритата мрежа и представляваше инвестиция от хиляди часове труд. Доколкото го засягаше, тази програма беше абсолютно незаменима. Не можеше просто да започне отначало с нова идентичност. Което му оставяше само един път за действие: на всяка цена трябваше да си върне предишния живот.

Това включваше като минимум изтриването на търсенето му за самолетната катастрофа и брадвичката. От АНС щеше да може да преодолее мерките за сигурност, които бяха използвали, за да блокират достъпа му до сървърните файлове. С малко късмет може би щеше да успее да разбере кой е отговорен за тези действия, което щеше да бъде от ключово значение при определянето на следващата му стъпка.

Джими отиде до една от работните станции, отделени за ползване от посетителите на агенцията, и започна процеса по проникването си в системата. Колкото и да го бяха притеснили множеството повтарящи се проверки за достъп, достъпът до работната станция беше още по-труден. Ами ако АНС е агенцията, която го беше блокирала? Ами ако знаеха псевдонима му и просто чакаха да пристъпи към действие? Ами ако…

На екрана се появи емблемата на Агенцията за национална сигурност — белоглав орел, застанал зад щит и сграбчил в ноктите си старомоден ключ — заедно с кратко приветствено съобщение.

Джими издиша въздух и веднага започна да навигира към първия набор от няколко интернет адреса, които бе използвал като посредници, за да прикрие истинското си местоположение. Със задоволство откри, че информацията за вход в системата на системния администратор не се е променила. Това всъщност беше първото нещо, което един истински сисадмин би направил след пробив в системата, но облекчението му продължи кратко. Щом отвори журналните файлове, откри, че съответната информация вече е изтрита. Провери друг интернет адрес по веригата от сървъри посредници със същия резултат. Някой го беше изпреварил.

Зарови се по-дълбоко в регистрационните файлове за поддръжка на системите, като се опитваше да определи кой е човекът или агенцията, която бе извършила тези промени, но тази информация също се оказа напълно изтрита.

В стомаха на Джими започна да се събира студената буца на разочарованието. Провери следващия сървър посредник, после още един и още един, но резултатите навсякъде бяха едни и същи.

Провери преди колко време е започнал сесията си на работната станция. Бяха изминали почти десет минути, откакто беше влязъл в системата. В епохата на бързия пренос на данни това беше цяла вечност. Дали онзи, който бе отговорен за изтриването на регистрационната информация, не е забелязал, че души наоколо? Ако беше така, вече бе прекалено късно да направи нещо по въпроса, но въпреки това изпита почти непреодолимо желание да се премести. Колкото по-дълго стоеше на едно място, толкова по-големи бяха шансовете да бъде открит.

Прозрението го озари тъкмо когато щеше да излезе от системата. Върна се обратно при журналните файлове и отново ги провери един по един, но този път направи интервала на търсенето малко по-голям. Прелисти надолу списъка от интернет адреси на потребителите, които бяха получили достъп до сървъра в рамките на половин час преди и след първоначалното му търсене, а след това направи същото на всеки един от другите сървъри, като търсеше повторения.

Вероятността беше нищожна, знаеше го, тъй като всеки хакер, който си държи на името, щеше да промени интернет адреса си при всеки нов опит за пробив, но понякога дори най-добрите правеха глупави малки грешки. Като например да използват повторно лъжливия адрес.

Ето го!

Същия интернет адрес го имаше в два различни журнални файла.

Може би беше съвпадение, но Джими беше уверен, че не е.

Пътеката от множество сървъри посредници в крайна сметка го отведе до концентратора на данни „Свалсат“ в Норвегия, но само дотам. Инстинктът подсказваше на Джими, че това не е стартовата точка на хакера, но е краят на веригата от сървъри посредници.

И краят на това, което можеше да разбере тук.

Запамети информацията, след което направи каквото можеше, за да прикрие следите си, и приключи сесията.

Известно време остана там, просто седнал и загледан в тъмния монитор, като се чудеше какво да прави сега. Беше доста сигурен, че отговорността не пада върху нито една агенция на щатското правителство; те не биха изтрили доказателствата за пробива му…

Освен ако…

Хрумна му, че може би интерпретира ситуацията напълно погрешно. Изхождаше от презумпцията, че въпросната организация се опитва да го проследи или за да го арестува, или за да направи така, че да изчезне, но дали не беше възможно просто да се опитва да прикрие нещо?

„Вместо да се мъча да разбера кой е отговорен — помисли си, — би трябвало да се опитам да открия какво толкова важно е свързано с отломките на стария самолет“.

Но дали беше безопасно да си отиде у дома, да се върне към живота си — при своя компютър — и да продължи така, сякаш нищо не се е случило?

Размисли върху това още няколко секунди, но после осъзна, че това също беше погрешен въпрос. Може би не беше в безопасност, но повече нямаше да бяга. В края на краищата, имаше умения.

Пое си дълбоко дъх, събра кураж и стана от компютъра. Част от него все още очакваше група агенти да се материализират от нищото и да го обградят, но никой в сградата не му обръщаше особено внимание. Охраната го огледа бегло, за да се убеди, че не се опитва да изнесе някакви класифицирани данни, след което му върнаха личните вещи и му пожелаха приятен ден. Спътниците му в автобуса по пътя обратно към центъра за посетители даже не погледнаха към него, а когато върна временния си пропуск, пазачът дори му се усмихна.

Щом седна в колата под наем и излезе от паркинга, Джими превключи умствените си скорости към следващата задача. След като беше приключил с незаконното проникване в най-голямата служба за събиране на разузнавателна информация, щеше да се върне там, откъдето беше започнало всичко — отломките от загадъчния самолет. Може би нямаше цифрови данни, но беше възможно да има информация върху хартия.

Зави извън паркинга и пое по Канин Роуд, като следваше знаците за изхода, който щеше да го отведе към водещите на юг ленти на магистралата.

Зачуди се дали Мадок е открил нещо по въпроса и мислено си записа да влезе във връзка с търсача на съкровища веднага щом…

Колата рязко се лашна напред, а главата на Джими се отметна леко назад, макар и не достатъчно, за да му причини болка. Погледна в огледалото за задно виждане и видя, че сребристата кола, която го беше бутнала, все още го следва отблизо, макар вече да започваше да се отдръпва назад.

Слабото гъделичкане на страха се прокрадна в него. Ами ако беше нещо повече от случаен удар в бронята? Ами ако това бяха враждебните действия, които очакваше през цялото време?

Сребристата кола включи аварийните си светлини, след което излезе в аварийната лента и продължи да се движи бавно напред, сякаш леко му намекваше да направи същото. Джими намали, но не спря.

Ако беше обичайно пътно произшествие, трябваше да спре и да вземе информацията за застраховката на другия шофьор. Съмняваше се, че има някакви щети, но не му се искаше да дължи на застрахователната компания пари дори и за дребни поправки.

Огледа се наоколо. По пътя нямаше много движение, но все пак имаше достатъчно коли, така че в случай на нужда можеше да започне да размахва отчаяно ръце за помощ или просто да побегне. Сградата, в която се помещаваше щабквартирата на АНС, се намираше само на няколкостотин метра от него. Нямаше дори да му се наложи да стигне до нея, за да привлече вниманието на въоръжената охрана.

„Освен ако самите те не са зад тази история — помисли си Джими. — Но тогава защо биха ме оставили да изляза от сградата?“

— Джими, просто ставаш параноичен — промърмори си на глас.

Включи мигача и отби встрани, но остави двигателя да работи, автоматичната скоростна кутия все така беше на позицията за движение, а кракът му — на спирачката. Ако нещата се променят или пък усети нещо нередно, просто трябва да натисне педала на газта.

Сребристата кола спря на няколко дължини зад него, а шофьорът — висок, дългурест мъж, облечен в джинси, закопчана карирана работна риза и с кафява шапка в стил Индиана Джоунс — излезе и тръгна бавно към вратата на Джими. Периферията на шапката почти напълно скриваше лицето му; Джими не можа да разбере за него нищо друго, освен че е от бялата раса. Провери крадешком дали вратата му е заключена, след което смъкна прозореца десетина сантиметра надолу.

Мъжът бутна назад шапката си и откри лицето си, което, при все че беше усмихнато, изглеждаше необщително. Изглеждаше на същите години като Джими и в него имаше нещо смътно познато, макар че Джими не можеше да определи какво точно.

Мъжът сложи ръка на покрива на колата и се наведе надолу, като доближи лицето си до отворения прозорец, а в същото време усмивката му изчезна напълно.

— Здрасти, Летсън. Доста време не сме се виждали.