Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (47) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

7.

Александрия, Египет

Подобно на много други градове, които Мадок бе посещавал по време на странстванията си, Александрия беше сблъсък на миналото и настоящето. Малкото, което беше останало от древното минало, приличаше на гранитна скала на брега на океана, която бавно, но неизбежно ерозира под неумолимите удари на прогреса.

В града имаше много, което да напомня на посетителите за историята му, и наистина туризмът си оставаше основна индустрия въпреки скорошните политически вълнения в арабския свят. Древните паметници, като например невярно наричаната колона на Помпей и катакомбите Ком ел Шокафа, а също и по-новите, но не по-малко важни исторически постройки — като Цитаделата на Кайт Бей на мястото на някогашния Александрийски фар или великолепната джамия „Абу ал Абас ал Мурси“ — продължаваха да предизвикват любопитство към града. Но туристите вече идваха колкото заради силния си интерес към историята, толкова и за модерните развлечения, като печенето на слънце и хазартните игри. За мнозина древните руини бяха просто нещо любопитно, наравно с модерен увеселителен парк. Даже древната Библиотека беше пресъздадена като фантастична модерна постройка от стъкло и стомана, заобиколена от градини и огледални езера, кацнала на източния край на залива. Въпреки че колекцията, включваща не само милиони книги, а така също филмови и видео архиви и над 100 терабайта данни, беше многократно по-голяма от тази на едноименната библиотека от древността. Александрийската библиотека си оставаше просто още една туристическа атракция.

Техният полет от Кайро — съвсем къс преход след по-дългото пътуване над Средиземно море — се приземи точно когато слънцето залязваше над западния хоризонт. След като пътуването им по шосе приключи в Анкара, където се наложи да изхвърлят плененото оръжие, Алия бе престанала да бъде техен затворник и сега беше просто спътник, при това явно доброволен, въпреки че Боунс продължаваше да изказва на глас подозренията си към нея. Мадок хранеше същите съмнения, но беше малко изненадан от неотслабващата антипатия на приятеля си към нея. Не беше присъщо за Боунс да не се постави в глупаво положение в присъствието на привлекателна жена, а Алия от всяка гледна точка беше точно това.

Пристигнаха с минибус до хотела си, който беше само на няколко пресечки от залива, но останаха в стаите си само колкото да разопаковат багажа си, който не беше много, след което се насочиха към хотелския ресторант за вечеря.

Докато приключваха вечерята си с по чаша кафе, Алия започна да разказва онова, което преди беше премълчала, като им подаваше информацията в малки дози, сякаш беше туристически гид.

— Александрийската библиотека първоначално била част от по-голямо хранилище за познания и проучвания по въпроси, които се простирали от астрономията до анатомията. В допълнение към огромното богатство от мъдрост и знание, което се криело в ръкописите, институцията включвала лаборатории, обсерватории и дори зоопарк. Била посветена на деветте музи от гръцката митология — божествата, които вдъхновили изкуствата — откъдето идва името й: Музейон.

— И откъдето идва думата музей — вмъкна Мадок.

— Описват го като комплекс от няколко сгради, свързани с покрити коридори, градини, трапезарии, спални помещения и дори театър. Колкото и да е странно, едно нещо липсвало от първоначалния музей и това било собствена художествена колекция, но това било самото начало на Библиотеката. Обаче през 145 година преди новата ера центърът по науките в Александрия се преместил в друга сграда, наречена Серапеум — храм на гръцко-египетския бог Серапис, божеството — покровител на Александрия.

— Гръцко-египетски — зачуди се Мадок. — Като Хермес Трисмегист.

— Серапис бил синкретично божество — смесица от вярвания от различни религии. Името произлиза от комбинацията на египетските богове Озирис и Апис, но изглежда, че имало също много общо с Дионисий. Интересно е да се спомене, че „Анабазис на Александър“^[1], който обикновено се счита за най-добрият източник на информация за Александър Велики, твърди, че докато Александър бил на смъртния си одър, умиращ от треска, другарите му попитали Серапис — което, подозирам, означавало да се обърнат към статуята на бога — дали да го донесат в храма му, за да бъде излекуван. Историята твърди, че богът проговорил и им казал да оставят Александър там, където е. Искам да ви напомня, че това става във Вавилон, не в Александрия. Във всеки случай Серапеумът в Александрия бил най-известният храм на бога, да не говорим, че бил най-впечатляващото светилище в целия град. Със западането на Музейона Серапеумът не само добил популярност, но приютил поне част от колекцията на Библиотеката — онази част, която оцеляла най-дълго. Обаче в Серапеума имало статуи на всички гръцки богове, включително и на Хермес. Балинас може да е живял през осми век, но Аполоний Тиански е живял през първи, затова звучи логично, че ако е посещавал Александрия, би отишъл в Серапеума.

— А какво се е случило със Серапеума?

— Когато император Константин приел християнството през 325 година, наредил да затворят Серапеума заедно с всички останали храмове на езическите божества. Александрийците се съпротивлявали известно време, но през 391 година Серапеумът бил разграбен. Това, най-общо казано, се смята за края на Александрийската библиотека, въпреки че е възможно част от колекцията да е запазена някъде другаде. Има дори една легенда, че част от нея била натоварена на римска галера, която в крайна сметка се озовала в Тексас.

— Наистина ли? — Сега Боунс наистина внимаваше.

— По-скоро не — продължи Алия. — Арабските източници приписват пълното й разрушение на заповедта на управляващия халиф, след като мюсюлманските сили завзели града през 642 година. В Европа дошли тъмните векове на Средновековието, но като се има предвид последвалият Златен век на исляма, през който науката и математиката продължили да се развиват, възможно е да са запазили знанията, вместо да ги унищожат. След Александрийската, най-великата библиотека в историята се е намирала в персийската крепост Аламут.

— Седалището на известните „хашишини“ — Ордена на асасините — кимна Роуз. — Прадядо ми го описва в един от романите си за Додж Долтън.

Алия я изгледа пренебрежително, след което продължи:

— Серапеума го няма, но знаем къде се е намирал. През 297 година император Диоклециан издигнал триумфална колона в Серапеума. Гранитен монолит, изсечен от една-единствена скала вместо наредени един над друг цилиндри, който е висок повече от двайсет метра и все още стои до ден-днешен. Ако прочетете туристическите брошури, ще научите, че я наричат Колоната на Помпей, макар всъщност да няма нищо общо с Помпей Велики, който някога управлявал Рим заедно с Юлий Цезар. Основите на Серапеума се намират наблизо, заедно с входа към катакомбите Ком ел Шокафа. Вярвам, че ще намерим подземието с Табула Смарагдина в тези древни тунели.

— Освен ако не я е взел някой, когато са местили останалото от Библиотеката.

— Не мисля, че е станало така. — Алия се обърна към Кисмет. — Помниш ли историята как Адам Гарал намерил Апекса в Хеопсовата пирамида?

Откакто бяха пристигнали, Кисмет беше необичайно тих. Докато се возеха на таксито, Мадок го забеляза да се оглежда внимателно, сякаш проверяваше дали някой не ги следи. Когато попита Кисмет на какво се дължи поведението му, простият отговор беше:

— Не обичам пустинята.

Сега обаче се изправи в стола си и кимна.

— Твърдял, че му се явила след нещо като астрално пътешествие.

— По време на което намерил тайния вход в пирамидата. Проход, който не само го отвел в тайната стая, но и го пренесъл през времето. Балинас описва подобно пътуване към камерата под статуята на Хермес, когато открил Изумрудения скрижал. И за разлика от твоя прародител, не взел от мястото му онова, което намерил.

— Може би все още е там — предположи Мадок.

— С реликвите, които носите с вас, можем да намерим скривалището. То ще ни се разкрие, както е направило за Аполоний Тиански, а вътре ще намерим гробницата на Александър Велики и в ръката му — Изумрудения скрижал на Хермес Трисмегист. — Алия остави на масата празната чаша от кафе. — Готови ли сте?

— Имаш предвид сега, веднага ли? — Мадок се огледа и видя загрижеността, отразена на лицата на останалите. — Вече е тъмно.

— Което означава, че другите посетители няма да ни пречат. — Алия кръстоса ръце пред гърдите си. — Очаквах малко повече ентусиазъм.

— Не обичам да се хвърлям необмислено в нови начинания — отвърна Мадок. Донякъде очакваше Боунс да се пошегува за негова сметка, но големият чероки само кимна.

— Трябва да призная, че е права за спокойствието от туристите — додаде Джейд, въпреки че прозвуча така, сякаш опитваше сама себе си да убеди. — Поне можем да хвърлим един поглед на мястото.

Роуз подкрепи предложението.

— Ако съдим по реакцията, която видяхме в Антарктида и на остров Дрейк, би трябвало да разберем дали все още е там само като минем покрай него.

Алия се вгледа напрегнато в другите жени, но не каза нищо. Мадок хвърли поглед на Кисмет, който просто сви рамене.

— Предполагам, че няма да ни навреди, ако просто минем оттам.

Макар местните обичаи да не го изискваха, Алия предложи жените да носят хиджаб — кърпи за глава, за да не привличат излишно внимание. Докато Джейд и Роуз си слагаха шаловете, Алия погледна към Боунс и добави:

— Боя се, че с него нищо не може да се направи. Просто няма как да го скрием.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Просто, че изпъкваш в тълпата — отвърна му тя с престорено срамежлива усмивка.

Това успокои донякъде Боунс.

— Вярно е. Аз съм изключителен.

— Е, след като имаш най-добрата видимост — вметна Мадок, — не забравяй да въртиш глава.

Погледна към Кисмет, който му кимна утвърдително. Цялата история изглеждаше прекалено прибързана, сякаш отиваха в капан, но дори да беше така, нямаше как да се измъкнат. Или трябваше да го направят, или да си отиват у дома.

Както беше обещано, мястото, където е бил Серапеумът, се намираше само на няколко преки от хотела. Околните улици бяха тихи и зле осветени. Шестимата, но най-вече Боунс, определено се открояваха и привличаха вниманието на доста от облечените в галабия^[2] местни мъже, които обаче извръщаха глави веднага щом Боунс ги погледне унищожително.

Алия ги поведе покрай ръба на скалистото плато, заемащо няколко декара, където не се виждаха модерни постройки.

— Това е старото гробище Баб Сидра — обясни тя и посочи към колоната, която се отличаваше като тъмен силует на фона на нощното небе на няколкостотин метра от тях. — Там трябва да отидем.

Мадок се стремеше да държи под око цялата околност, докато се придвижваха по края на гробището, като от време на време поглеждаше към Боунс и Кисмет, за да провери дали не са забелязали нещо нередно. Със задоволство установи, че Джейд също остава нащрек. Осъзна, че археоложката, която винаги попадаше в беди и която беше спасил от подводните руини в Аржентина преди много години, се беше променила. „Вероятно е влиянието на Професора — помисли си Мадок. — Това определено не е момичето, което разлюбих“.

Мисълта премина през ума му и през цялото му тяло, преди дори да е разбрал какво се случва.

„Мадок, престани! — мислено си заповяда той. — Имаш Ейнджъл и друга жена не ти е нужна“.

Застави се да погледне пак напред тъкмо когато стигнаха до портала, който спираше достъпа до руините. Вратата беше затворена и заключена с катинар.

— Явно ще трябва да дойдем пак утре — обади се Боунс. — Е, поне опитахме.

Въпреки че косата й беше скрита под плата на хиджаба, откритите вежди на Алия се изкривиха в изненадано, а може би и смаяно изражение.

— Не съм си представяла, че мъже като вас ще се спрат пред нещо толкова примитивно.

Боунс погледна към Мадок с безгласния въпрос „Какво мислиш?“ Мадок само сви рамене.

Боунс изпусна въздишка.

— Приемам предизвикателството — отвърна той и бръкна в джоба си за набора шперцове. — Пропиляната ми младост отново се отплаща.

Боунс хвана в шепа телефона си, за да си светне с него, без да се вижда надалеч, и се зае с ключалката. Роуз се приближи към Мадок.

— Дейн, не долавям нищо.

Каза го шепнешком, но Алия все пак чу.

— Реликвите не реагират ли? — Нямаше дори намек за престорена закачливост; изненадата й беше истинска. — Нищо не разбирам.

— Същото е с Апекса — добави Кисмет, докато отнесено галеше с пръсти талисмана, който висеше на кожена връв около шията му. — Нищичко.

— Може би не сме достатъчно близо — предположи Мадок.

— Реакцията на сферата се усещаше на километри разстояние — възрази Роуз.

— Имате три реликви, нали? — вметна Алия. — Може би си пречат по някакъв начин. Може някак да се анулират една друга.

Предположението беше искрено, но Мадок все пак се зачуди дали не е прелюдията към предателство. Дали Алия не се опитваше да ги раздели? Да изолира реликвите и да раздели силите им?

— На остров Дрейк не се случи нищо подобно — каза Роуз. Въпреки това свали раницата от гърба си, отвори я и започна да рови из нея.

— Готово — обади се Боунс, като махна катинара от резето. Понечи да отвори вратите, но сам се спря. — Или да слагам катинара обратно?

— Поне да се разходим вътре — примоли се Алия. — Тук трябва да е. Може би просто трябва да сте по-близо.

Мадок погледна към Кисмет за някакъв намек какво да правят. Кисмет само поклати глава.

— Мисля, че просто е още една улица без изход. Но така и така сме тук. Нищо не пречи да опитаме. — Погледна студено към Алия. — Не е като да сме напълно беззащитни.

Алия сведе глава в знак, че разбира неизказаната заплаха, след което посегна към вратата. Отвори я и влезе вътре, без да ги чака.

Светлината едва стигаше, за да забележат къде се намира пътеката, която извиваше между руините. Подминаваха разкопки и насипи, докато накрая стигнаха до билото на хълма, където стоеше колоната на Помпей. Огромната й основа се пазеше от два сфинкса, всеки от тях с размерите на мъжки слон. Алия ги преведе покрай колоната, като следваше маршрут, който, изглежда, бе запаметила. Най-накрая стигнаха до голяма дупка в земята.

Мадок включи фенерчето на телефона си, но остави едната си ръка върху него, за да приглуши светлината му и да скрие присъствието им. Светна в дупката, където се видя издълбано в камъка стълбище, което се спускаше в мрака. Кръгли черни форми с размерите на половин топка за пинг-понг се разбягаха настрани от докосването на светлината.

— Скарабеи — промърмори Боунс. — Не им давайте да ви влязат под кожата.

— Това е входът към старата система от тунели, която някога е свързала храмовете на Серапеума — обясни Алия. След миг пауза се обърна към Роуз. — Имаше ли някаква реакция от стихийните реликви?

Роуз само поклати глава.

— Нищо не разбирам — продължи Алия с все по-напрегнат глас. — Тук трябва да е. Сигурно правим нещо не както трябва.

— Не правя нищо — възрази Роуз. — И сферата нищо не прави. Няма ни…

Преди Роуз да е успяла да завърши думите си, Алия скочи и сграбчи ремъка на раницата й. Мадок понечи да реагира, но Алия вече беше в движение и влачеше Роуз надолу в тъмната дупка.