Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (49) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

9.

Всички, освен Алия завъртяха глави към стълбите и източника на гласа. Там се движеше нещо, всъщност много неща.

Може би беше само въображението му, но на Мадок му се стори, че вижда десетки сенки да се придвижват във всички посоки точно на границата, до която достигаха скромните им източници на светлина. Знаеше, че Хаузър не отива никъде без свитата си от наемни убийци и този път нямаше да бъде изключение.

— Никой да не мърда — прошепна без нужда Мадок. Приятелите му бяха застинали като статуи.

Самият притежател на гласа се материализира миг по-късно, като пристъпи в светлината. Лицето му беше отчасти скрито зад чифт очила за нощно виждане, но само след няколко стъпки към групата Хаузър смъкна изцяло от лицето си устройството за нощно виждане и разкри ухилената си физиономия.

— Любопитен съвет, господин Мадок. Движещите се мишени са много по-трудни за уцелване.

— Вече съм те убивал два пъти — сви рамене Мадок. — Може би на третия ще извадя късмет.

Думите му не бяха пълна заблуда. Двамата с Боунс се бяха оказвали дори в по-тежки ситуации, макар в момента да се затрудняваше да посочи такава, но ако опитът му го бе научил на нещо, то беше, че няма абсолютно никаква полза една ситуация да бъде смятана за безнадеждна.

Хаузър се засмя насила. Въпреки силните си, красиви черти изглеждаше жесток и хищен — наполовина Адонис, наполовина върколак. Приближи се, докато стигна на три метра от тях, след което спря и сложи ръце на хълбоците си. Изгледа един по един всички за миг, а погледът му се изостри като кинжал, щом срещна очите на Мадок. Накрая се втренчи отново в Кисмет.

— Изненадан ли си да ме видиш, братко?

— Не съвсем. — Кисмет кимна с брадичка към Хаузър. — Често казано, леко съм изненадан, че ти отне толкова дълго да се съвземеш, след като ти нашляпаха задника в Плимут.

Боунс се изхили.

— Много добре!

— Бях зает с нещо друго — сви рамене Хаузър. — Знаех, че в крайна сметка ще се появиш тук. — Спря за миг. — Е? Още ли не си разгадал загадката?

Изражението на Кисмет трепна за миг.

— Не съм в настроение да си играем на гатанки.

Усмивката на Хаузър стана още по-широка.

— О, ама тази е най-добрата. Може би новите ти приятели ще ти помогнат. — Погледна към Мадок, а ноздрите му се разшириха от гняв. — МД^[1], интересна компания си събрал.

Боунс простена силно.

— Пак ли съкращения? А, почакай! И аз имам едно. ТСИ, ти си идиот!

Хаузър игнорира насмешката и върна вниманието си към Кисмет.

— Тогава ще ти подскажа — разтвори широко ръце. — Изгубената гробница на Александър Македонски, скрита от хората поне от две хиляди години. Грижливо заключена и единствените ключове, които могат да я отворят, са четирите аномалии, едната, от които е скрита вътре. Какво ти говори това?

Мадок не можеше да сдържа любопитството си и противно на волята си, се замисли над въпроса на Хаузър, но Кисмет просто сви рамене.

— Че някой друг е успял да ни изпревари. Вече го знаем.

— Аха, но как? Огледай се. Почистили са това място напълно, но въпреки това няма тунели. Това не е било дело на грабителите на гробници. Който го е направил, е знаел как да отключи вратата и после пак да я запечата.

— Не са използвали сферата — обади се Роуз. В гласа й определено се усещаше нотка на непокорство.

— Бих добавила, че не са използвали и огледалото — добави Джейд, като завъртя палец към Алия. — Огледалото е било у магьосниците й през цялото време и дори не са знаели, че тук има нещо.

Хаузър кимна, все така загледан в Кисмет.

— Което ни оставя само твоята дрънкулка. Семейното бижу на фамилията Гарал.

Кисмет наклони глава на една страна.

— Искаш да кажеш, че го е взел Адам Гарал?

— Звучи разумно — додаде Мадок, разсъждавайки на глас. — Гарал е притежавал Апекса и навярно е имал достъп до огледалото. Знаем, че е търсел сферата. Може би е дошъл тук пръв.

— Но какво е направил с него? — възрази Роуз. — Къде е сега?

Хаузър продължаваше да се усмихва.

— Харесва ми как разсъждавате — рече с глас като на някакъв кошмарен лектор мотиватор. — Но стигате до погрешните заключения. Ако Адам Гарал беше открил гробницата на Александър, повярвайте ми, светът щеше да научи за това.

Кисмет изведнъж рязко вдигна глава.

— „Прометей“!

Хаузър кимна.

— Изненадва ме, че точно на теб никога не ти е хрумвало да попиташ защо нашата скъпа майка е решила да те остави на Кристиан Гарал.

Кисмет само втрещено го изгледа. Мадок изведнъж се почувства като натрапник в семейната драма на чужд човек. Ако не бяха оръжията, насочени срещу тях, навярно щеше да се извини и да се оттегли. Но независимо дали му харесваше или не, вече беше замесен в конфликта.

— От „Прометей“ са искали Апекса — рече той, опитвайки се сам да разнищи загадката. — И са знаели, че е у Кристиан Гарал.

Хаузър поклати слабо глава настрани в знак на отрицание, но без да откъсва очи от Кисмет.

— Искали са онова, което може да бъде отключено с него. Гробницата на Александър и всичките й тайни. Четвъртата аномалия е била само малка част от онова, което някога е било скрито тук. След като вратата вече била отворена и съкровището извадено, майка ни върнала дрънкулката на приемния ти баща. — Хаузър замълча за миг. — Старата гвардия винаги е предпочитала дългосрочни игри. И експериментите. Ако са искали Апекса, можели са просто да го вземат, но са се задоволили да го оставят на Гарал да го пази. Подозирам, че са искали да наблюдават как ще си взаимодействаш с него.

Кисмет просто продължи да го гледа още няколко секунди, след което разтърси глава, сякаш се пробуждаше.

— Ако вече си взел Изумрудения скрижал, тогава защо трябва да ни…

— Само че не е у мен — прекъсна го със съскащ глас Хаузър. — Онези глупаци са го заровили, така както заравят всичко останало. Силата да промениш света… Да преправиш самата реалност… А те какво правят с нея? Слагат я на един рафт, някъде, където никой не може да я стигне.

— Ето затова са ти нужни стихиите — вметна Роуз. — Искаш да започнеш война с „Прометей“.

Усмивката на Хаузър беше искрена за първи път, откакто беше пристъпил в светлината.

— Антарктическата аномалия щеше да е достатъчна, за да изпълня плана си, но с останалите три нищо не може да ми се изпречи на пътя.

— Има само един малък проблем с плана ти — отвърна Кисмет, като се изправи. — Нямаш три аномалии. Всъщност по моя сметка нямаш нито една.

— Заплашваш ли ме, братко? — тъжно поклати глава Хаузър. — Сигурен ли си, че така искаш да се развият нещата?

— Изглежда, че разбираш само езика на силата.

— И езика на текстовите съобщения — добави Боунс.

— И въпреки това все още си напълно жив — контрира Хаузър.

— Но не благодарение на теб — обади се Джейд.

— Напротив, точно благодарение на мен е — възрази Хаузър. — В момента към всеки от вас са насочени половин дузина автомати…

— Тази ситуация ми се струва позната — промърмори Боунс.

— При предишните ни срещи подцених теб и приятелите ти. Тази грешка повече няма да се повтори. Ако забележа дори най-слабия намек за съпротива, хората ми ще открият огън. Това няма да е кой знае какъв проблем за теб и за мен, скъпи ми братко, но мисля, че приятелите ти няма да го понесат толкова добре. Ако исках да те убия, сега нямаше да разговаряме.

— Тогава защо все още разговаряме? — запита Кисмет, като прозвуча по-скоро наистина заинтригуван, отколкото непокорен.

— Разбери едно, братко. Възнамерявам да взема трите аномални, които са твое притежание. Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш. Дали ще ги взема през труповете на приятелите ти, зависи изцяло от теб.

— От мен?

Хаузър се приближи още една крачка, след което протегна ръка и я сложи на рамото на Кисмет.

— Ник, ние сме братя. А те ни го отнеха. Тя ни го отне. Остави ни разделени и в неведение само заради един експеримент. Не ти ли е обидно?

— Значи всичко това е, за да си отмъстиш? На майка ни? На „Прометей“?

— Не е отмъщение. Става дума да вземем това, което е наше по право. Наше законно право, братко. — Хаузър стисна и разтърси рамото на Кисмет за по-изразително. — От самото начало ни насъскват един срещу друг, правят ни врагове в своята малка драма. Каин и Авел. Иаков и Исав. Ромул и Рем. Когато през цялото време е трябвало да бъдем Кастор и Полидевк. Братя, които се бият рамо до рамо. Които държат в свои ръце съдбата си и вземат онова, което им принадлежи. Ето това ти предлагам, братко.

— Предлагаш ми?

Хаузър пусна рамото му и направи крачка назад.

— Ела с мен и ще ги оставя да живеят.

Преди Кисмет да е успял да отговори, Алия вдигна глава нагоре и избухна в ужасено ридание:

— Не! Не трябва да го правиш! — Отблъсна се от каменния постамент и се хвърли към Мадок, като сграбчи ремъка на раницата на Роуз в нов опит да я отскубне. Въпреки яростта и бързината, с която действаше, пръстите на Мадок бяха стиснати здраво около презрамките на раницата и не я изпуснаха.

— Не! — изкрещя отново Алия и разтърси раницата в нов напразен опит. След това, докато все още я държеше с лявата си ръка, вдигна нагоре очи и дясната си ръка с изпънати показалец и среден пръст и заговори с нисък глас, който сякаш вибрираше в неподвижния въздух:

— А’те!

Ръката й се спусна по права линия, за да посочи към каменната настилка.

— Мал’кут!

Мадок не разпозна странния език, но интуитивно схвана, че Алия изпълнява някакъв магически ритуал, с който може би се опитваше да освободи мощта на реликвите.

„Може ли да го направи?“

Ръката й се надигна, докато не се изравни със сърцето й, след което я премести към дясното си рамо.

— Ве Гев…

Заклинанието й беше заглушено от гръмовен звук. Мадок почувства ново силно дръпване върху ремъка на раницата. Алия Сирулиън залитна рязко напред и почти се откъсна от земята от удара на куршума. Кръвта напръска постамента зад нея. Алия отново се строполи върху него, но този път падна възнак, сякаш беше жертвоприношение върху олтар.

Мадок откъсна очи от нея и погледна към Хаузър, който стискаше в протегнатата си дясна ръка полуавтоматичен пистолет. Жестоката, хищна усмивка се беше върнала.

— Да ги нямаме такива. — Завъртя дулото към Мадок, протегна лявата си ръка с отворена длан и нареди: — Дай ми раницата! Веднага!

Преди Мадок дори да е успял да си помисли какъв би трябвало да бъде отговорът му, Кисмет застана пред пистолета с вдигнати нагоре ръце в знак, че се предава.

— Недей — умолително рече той. — Ще дойда с теб.

Обърна се с лице към Мадок и протегна ръка към раницата.

— Спри! — изджафка Хаузър. Заобиколи Кисмет, като държеше пистолета насочен към Мадок. — Съжалявам, братко, но си прекалено близко, за да се чувствам спокоен. Отстъпи веднага или хората ми ще открият огън.

Кисмет се опита да отстоява позициите си още малко.

— Дай ми думата си. Никой друг няма да умре.

Хаузър кимна.

— Щом е нужно.

Кисмет отстъпи крачка назад и каза:

— Дейн, дай им ги.

— Но той все пак ще ни убие — просъска Джейд.

Кисмет срещна погледна на Хаузър.

— Не, няма.

Мадок се поколеба. Вътрешното чувство му подсказваше, че Джейд е права и с даването на реликвите подписва смъртните присъди на всички, но в същото време какъв друг избор имаше? Или може би това беше някакъв смел гамбит от страна на Кисмет?

— Дейн, повярвай ми — обади се Кисмет. — Това е единственият начин.

Мадок погледна към Боунс, видя смесицата от недоверие и гняв в очите на приятеля си и прочете незададения въпрос в тях — „Наистина ли ще го направиш?“.

Но Кисмет имаше право. Нямаха други възможности. Поради липса на алтернатива Мадок коленичи и сложи раницата на земята.

Хаузър се приближи бързо, грабна я от пода и се дръпна стремително назад, извън досега на Мадок.

— Така е по-добре — рече той, като преметна раницата през рамо. Размаха пистолета към Мадок. — Хайде, съберете се всички по-близо един до друг.

Кисмет заговори бързо:

— Кълна се, ако ги нараниш…

— За мен са толкова незначителни, колкото насекомите на тротоара. — Хаузър разтръска многозначително раницата. — Особено след като имам това. Но няма да позволя повече да ми се пречкат. Или да ме бавят. Мадок, направи си услуга и се постарай повече да не ти виждам физиономията. — Обърна се към Кисмет и посочи в тъмнината. — Време е да вървим, братко. Имам работа другаде.