Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (29) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

13.

Лондон, Англия

Боунс вирна глава и се загледа в деликатно изваяната фасада, увенчаваща Британския музей.

— Били ли сме тук преди? Имам чувството, че вече съм го виждал.

Мадок се опита да си спомни, после сви рамене.

— С всичките ни приключения, човек почва да забравя.

— Без майтап! И дори не ми се иска да споменавам алтернативните линии в историята.

Джейд поклати глава в престорено отчаяние.

— Боунс, това смешно ли трябваше да бъде? Защото, ако е така, най-добре ще е да се върнеш към тоалетния хумор от четвърти клас.

Боунс кимна важно, сякаш току-що бе получил голяма награда.

— Значи го признаваш? Аз съм най-добрият?

Кисмет се наклони към Роуз и я попита с театрален шепот:

— Я ми напомни пак с кого от двамата е излизала?

Джейд само завъртя очи и влезе вътре.

Мадок си позволи да се засмее. Въпреки двата дни изморително пътуване всички бяха в добро настроение — факт, който навярно имаше нещо общо с времето. При все че навън беше сиво и ръмеше, а и беше само 7 градуса по Целзий, Лондон им се струваше като Кий Уест след отрицателните температури, които трябваше да понесат в Антарктида.

Джейд, която вървеше пред другите, се насочи право към бюрото на рецепцията. Няколко минути по-късно една дребничка жена с канелена коса я повика от другия край на фоайето.

— Джейд! Радвам се да те видя отново!

— Кели! — Джейд пресрещна жената на половината път и й протегна ръка, но вместо това се озова в неловка прегръдка. — Чакай малко! Нека те запозная с останалите.

— Останалите? — запита Олънби с дяволита усмивка. — Значи приключението ти не е самотно?

— Този път не — усмихна й се Джейд в отговор.

Докато Мадок стискаше ръката на Олънби, за миг изпита странното чувство за дежавю, все едно че се вижда отново със стар приятел. Отдаде го на стихийните реликви, които имаха свойството да изкривяват реалността около себе си. След като приключиха със запознанствата, Олънби ги отведе в офиса си, където предметът, заради който бяха пропътували половината свят, стоеше най-невинно на бюрото до лаптопа й.

Щом очите му попаднаха върху него, Мадок бавно пое дъх в очакване и усети подобна реакция и у другите. Джейд, единствената от групата, която не беше ставала свидетел на необичаен феномен, свързан с Апекса или със сферата, зяпна за миг изумено към другите, после се приближи до обсидиановото огледало.

Реликвата беше с диаметър приблизително петнайсет сантиметра и бе оформена като сълза, а в източеното като дръжка удължение в единия край бе пробита дупка, сякаш трябваше да се окачва на гвоздей или да се носи като огърлица. Твърдото вулканично стъкло даваше отражение като огледало, само че значително по-мрачно.

След сякаш цяла вечност Джейд се обади:

— Е? Нещо?

Мадок погледна към Кисмет, който стискаше Апекса в лявата си ръка, сякаш се опитваше да призове силата му. Миг по-късно протегна дясната и докосна огледалото, но нищо не се случи.

— Да опитаме ли със сферата? — предложи Роуз, като поклати многозначително раницата си.

Кисмет поклати отрицателно глава.

— Не мисля, че ще ни помогне. Това не е правилното огледало.

— Фалшиво ли е?

— Не непременно — обади се Олънби иззад тях. На лицето й имаше леко объркано изражение, сякаш не беше съвсем сигурна защо посетителите й бързат да заявят, че е възможно артефактът да не е автентичен. — Както казах на Джейд, произходът на предметите от колекцията на Дий така и не беше доказан със сигурност. Имаме само устното потвърждение на Хорас Уолпоул, че е било притежание на Дий, но със сигурност е ацтекско огледало. В това няма съмнение. Уолпоул го получил от лорд Фредерик Кемпбъл през 1771 година и твърдял, че е огледалото за гадаене на Дий. Това трябва да е било век и половина след смъртта на Дий и в периода между тези събития огледалото не се споменава никъде. — Усмихна се отново, сякаш нещо лично я беше развеселило. — Да не забравяме, че Уолпоул е бил писател, така че е възможно да е измислил цялата история. Писателите, както знаете, понякога го правят.

Боунс въздъхна обезсърчено.

По-рано вече бяха обсъдили възможността, дори вероятността, че огледалото в Британския музей може би не е димното огледало, описано в ръкописа на Дий, и какво би означавало за тяхното търсене, ако се окажеше, че наистина е така, но Мадок все още не беше готов да хвърли хавлията.

— Кога музеят е придобил огледалото?

— Мисля, че през 1966 година — отвърна Олънби.

— Половин век след изчезването на Адам Гарал — додаде Кисмет. Всички се бяха съгласили да не замесват името на Джон Едуард Грейс.

— Къде се е намирало междувременно? От 1771 до 1966 година? По-специално къде се е намирало в началото на двайсети век?

Олънби заобиколи бюрото си и отвори лаптопа си. Натисна няколко бутона, след което започна да чете на глас:

— През 1906 година е било изложено на търг в „Сотбис“, като част от колекцията на Холингуърт Магниак, но след това било изтеглено от аукциона. Хмм. Магниак е бил колекционер на средновековно изкуство. Умрял през 1867, но синът му Чарлз запазил колекцията му до смъртта си през 1891 година. Нищо не се споменава за нея, докато музеят не се сдобил с колекцията от преподобния Р. У. Станард през 1966 година. Ще трябва да се поразровя още, за да разбера как се е озовала в наши ръце.

Мадок се обърна отново към останалите.

— Не ми звучи така, сякаш точно това огледало е минавало от ръка на ръка в средите на окултистите.

— Тези огледала не са чак толкова редки — поясни Олънби. — Доколкото знам, точно това е свързано с доктор Джон Дий, но кой би могъл да каже дали наистина с така?

— А другите? Къде можем да започнем търсенето си?

— Преди година щях да ви кажа да отидете при Джералд Рош. Ако не се намира в частна колекция, подобен предмет навярно би се озовал в Музея на магията в Плимут — поклати недоволно глава Олънби. — Става дума за Черна магия с голямо „Ч“.

Боунс изкриви черти в изражение на престорено учудване.

— Чагия?

— Наистина ли има такова място? — пренебрегна шегата на приятеля си Мадок. — Звучи ми като капан за туристи.

— Сигурно правят нещата както трябва, защото са изненадващо добре снабдени с пари. — Олънби погледна към Джейд. — Повечето от ръкописите от колекцията на Рош се озоваха там.

— Ако Гараловото копие на „Либер Лоагает“ се с озовало там — предположи Джейд, — може би това се отнася и за огледалото.

Мадок си мислеше точно същото, но положи усилие да сдържи ентусиазма им.

— Все е някакво начало.