Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (17) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

1.

Перу — една седмица по-рано

— Крайно време е да почнеш да носиш пистолет. Джейд Ихара погледна към рижавия дългуч, който току-що беше изръмжал в нейна посока, и се намръщи.

— Ами ти за какво си ми? — сопна му се в отговор. Пийт Чапман, по прякор Професора, изморено поклати глава.

— Аз да не съм Рамбо? Дори на мен ми трябва помощ от време на време.

Джейд всъщност нямаше нищо против оръжията и бе ползвала пистолет един-два пъти при особено трудни ситуации — като тази например, но имаше няколко много добри причини да не си създава навика да носи оръжие. Сред тях не на последно място беше фактът, че в страните, където действаше — Джейд беше археолог и специализираше в доколумбовите американски култури — се отнасяха неприязнено към чуждите учени, които се разхождат въоръжени. Беше вярно, нито Професора беше Рамбо, нито пък тя беше Индиана Джоунс или Анджелина как-се-казваше… Мадамата от „Похитители на гробници“. Всъщност, ако някой приличаше на Индиана Джоунс, това беше Професора с неговата мека шапка, която си беше купил като талисман по време на едно от приключенията им в Коста Рика. Но със или без шапка, обикновено не й се налагаше да тича из джунглата, да ограбва храмове и да стреля по лошите.

— В случай че не си забел…

Джейд млъкна по средата на думата, защото в пясъчника точно над главата й се заби нов автоматен откос, като ги обсипа с парченца от камък и горещи късчета олово. Бандитите стреляха по тях от няколко страни и с приближаването си постепенно затягаха примката.

Джейд инстинктивно се сниши, въпреки че беше залегнала толкова ниско, колкото изобщо беше възможно. Професора спокойно подаде полуавтоматичния си пистолет в посоката, от която долетяха куршумите, и направи няколко изстрела в бърза поредица.

Всъщност той приличаше много повече на Рамбо, отколкото би признал. Въпреки прякора си не беше университетски преподавател, поне не в момента, а и когато получи това име в началото на кариерата си като военноморски тюлен. Останалите от ротата му започнаха да го наричат така заради енциклопедичните му познания по практически всеки мислим въпрос и заради склонността му да поучава. В момента работеше за свръхсекретна елитна група със специално предназначение на правителството на САЩ, наречена „Мирмидоните“. По-специално действаше като телохранител/асистент на Джейд, поради което не изпитваше никакви угризения от носенето на незаконно оръжие навсякъде, където я отвеждаше работата. Всъщност тя дори не беше сигурна как успява да пренесе оръжията на различните места, където пътуваха, но беше уверена, че винаги е готов да посрещне всяка възникнала заплаха.

Понякога — всъщност точно този път — заплахата беше по-голяма от тези, с които можеше да се очаква той да се справи, но Джейд не смяташе, че ситуацията щеше да бъде значително по-различна, ако тя също е въоръжена.

— Ще помисля по въпроса — подхвърли тя, но преди да е успяла да каже нещо повече, Професора я стисна за ръката и я повлече надолу по полегатия каменен склон към почти непроходимата джунгла. По каменната стена се посипа градушка от куршуми тъкмо около мястото, където беше приклекнала само преди миг.

Нов автоматен откос прониза зеленото покривало на джунглата и двамата се метнаха с главата напред в гъстите храсти. Краката на Джейд се оплетоха в лиани и коренища, които със сигурност щяха да я препънат, но гъстите папрати и бодливите клони я задържаха права, макар и да я шибаха по лицето. Професора беше сменил пистолета с мачете, но с бандата по петите им нямаше време за нищо повече, освен да го размахва напосоки и да се надява, че ще се измъкнат. На не повече от петдесет метра от тях имаше напълно прилична пътека, но Джейд знаеше, че нямат никакъв шанс да я стигнат. Даже и да успееха, това само щеше да помогне на бандитите да ги намерят.

Само след няколко секунди борба с храсталаците Професора явно успя да разбере как да се придвижва през гъстата дъждовна гора, търсейки пътя на най-малкото съпротивление, но Джейд можеше да чуе викове и движение в джунглата навсякъде около тях. Въоръжените мъже все още бяха съвсем близо и вероятно скъсяваха разстоянието.

— Насам — прошепна Професора и я дръпна след себе си в една пролука в гъсталака, която изглеждаше така, сякаш през нея можеше да се провре котка най-много. Джейд правеше всички усилия да се придвижва тихо, но шумоленето, което издаваше, докато си проправяше път, й звучеше така, сякаш наблизо излита самолет. Нещо я сграбчи за косата и я дръпна назад. Беше просто клон, но й стигаше, за да спре на място. Хвана в ръка конската си опашка и я стисна, сякаш беше въже, защото й се стори, че косата й ще се отскубне из корен, след което я дръпна напред и побърза да настигне Професора.

Целта на посещението им се намираше сред отдалечените джунгли на националния парк „Ману“ — биосферен резерват, в който имаше само няколко пътя и шепа постоянни обитатели, до един местни жители от приятелски настроеното племе мачигенга. Предполагаше се, че резерватът е безопасен, но безопасността беше относителен термин, щом се отнасяше до джунглата.

Бяха дошли да изследват така наречените „пирамиди“ на Паратоари — група скални формации от пясъчник в перуанската джунгла, забелязани за първи път на сателитна снимка, направена през 1976 г. Погледнати от космоса, формациите, които бяха поне осем на брой еднакви по форма и размери обекти, подредени в равноотдалечени успоредни редове, изглеждаха прекалено симетрични, за да бъдат дело на геологичните сили. В продължение на последвалите двайсетина години били смятани за доказателство за неизследван археологически обект, може би дори изчезналия град на инките Паитити. Обаче първото проучване на място през 1996 г. не само потвърдило алтернативната и скучна хипотеза, че тъй наречените структури са всъщност естествени каменни формации, но показало и че не са толкова идеално симетрични, колкото изглеждат на сателитните снимки. Но това откритие не могло да угаси ентусиазма на отделни ентусиасти археолози — онзи тип хора, които вярват, че древните цивилизации са били повлияни от извънземни посетители. Макар Джейд да не се съмняваше в общоприетата истина, че „пирамидите“ са просто остатъци от накъсан скален рид, имаше известни доказателства за това, че инките са живели в тази област, в това число древни павирани пътища, платформи и петроглифи. Всичко това увеличаваше шанса инките да са почитали естествено образуваните скали с форма на пирамида, а може би дори да са дълбали проходи и вътрешни помещения, в които да скрият търсеното отдавна легендарно злато на Паитити, коридори, които впоследствие са били скрити от гъстата растителност на джунглата. Ако Паитити наистина е съществувал, а имаше някои убедителни данни в подкрепа на това, със сигурност се е намирал някъде в този регион, а защо не и под „пирамидите“?

Разбира се, вероятността беше малка, но единственият начин да се потвърди или отхвърли хипотезата бе чрез проучване на място. По тази причина Джейд и Професора бяха долетели до Куско, високо в Андите, и след това се бяха спуснали с взетия под наем „Ленд Роувър“ по коварните и извиващи се примитивни пътища в басейна на Амазонка към едно място близо до селището Шинтуя на бреговете на река Мадре де Диос. Паратоари се намираше само на няколко километра на запад, но за да се стигне дотам, трябваше да се пресече реката и след това да се проправи път през гъстата гора. В продължение на около час си просичаха път през гъсталака и попаднаха на нещо, което помислиха за следи от предишна експедиция. Едва когато доближиха оформените като пирамиди скали, разбраха кой всъщност използва пътеката.

Джейд беше физически и умствено подготвена, доколкото беше възможно, за обичайните опасности, присъщи на екосистемата на тропическата дъждовна гора: хищни животни, змии, паяци и други насекоми, отровни растения, комари и зарази, които се пренасят по воден път. Но не беше очаквала да попадне на лагер на въоръжени мъже, които живеят в горите.

Вероятно бяха контрабандисти, които пренасяха кокаин от скрита в джунглата преработвателна фабрика към някое нелегално летище, откъдето наркотикът се транспортираше извън страната, или пък бяха бойци на „Сендеро Луминосо“^[1], а още по-вероятно — някаква комбинация от двете. Нямаше информация за наркотрафиканти или партизани в региона, но от друга страна, този тип хора не рекламираха присъствието си по интернет.

В заключение можеше да се каже, че лошите са много, може би цяла дузина, така че, ако двамата с Професора имаха още един пистолет, това едва ли щеше да наклони везните в тяхна полза.