Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (31) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

15.

Сивото небе беше потъмняло с няколко степени през време на кратката им разходка из музея. Мадок знаеше, че падането на нощта не е далеч. Упоритият ръмеж, който не можеше да бъде напълно квалифициран като дъжд, продължаваше да мокри света, но вълните, които се разбиваха в недалечния вълнолом Маунт Батън, намекваха, че бурята все още предстои. Мадок се взря в продължение на няколко секунди в бурното море, после се обърна и огледа оценяващо лодката, която Блек приготвяше за отплаване. Седем метровата „Зодиак Про 650“ — твърдокорпусна надуваема лодка или, както още ги наричаха, РИБ^[1] — беше идеална платформа за гмуркано и други подобни практически и развлекателни занимания, но не беше най-доброто решение за подобни климатични условия.

— Може би трябва да изчакаме до сутринта — подхвърли той.

— Обикновено в този момент щях да направя коментар, че Мадок се държи като глезльо — обади се Боунс, който беше притиснал здраво ръце към гърдите си, сякаш си спомняше наново за антарктическия студ. Всички бяха леко влажни от кратката разходка до залива, но това не беше нищо в сравнение с мокротата, която ги очакваше по вода. — Но само сега, по изключение, ще се съглася с него.

Блек дори не откъсна очи от заниманието си.

— Трябва да изминем съвсем кратко разстояние — обяви той и посочи към земната маса от другата страна на залива — остров Дрейк. Ей там. Намира се само на миля и половина. Времето само ще става по-лошо, така че ако не отидем сега, може да ни се наложи да чакаме с дни.

— Защо точно там? — запита Джейд.

— Защото там пазим Магна на илюзията. Имаме… — запъна се, сякаш се мъчеше да намери правилната дума — охраняем обект. Частен имот, където посветените могат да практикуват, без да бъдат разсейвани. — Покатери се с труд върху надутите понтони към мястото на кормчията по средата на лодката, навлече оранжевата спасителна жилетка, след което се настани зад кормилото. — Ще ви разкажа всичко по пътя.

Мадок размени поглед с Боунс, после и с Кисмет. И двамата свиха рамене. Разбира се, че щяха да отидат; какъв друг избор имаха? Блек командваше парада и не изглеждаше особено склонен да отложи пътуването. Освен това беше прав относно времето. Като военноморски тюлени, Мадок и Боунс бяха извършвали операции дори в по-лоши условия с помощта на твърдокорпусни надуваеми лодки, подобни на „Зодиака“ на Блек.

Когато всички се бяха качили на борда и бяха сложили спасителните си жилетки, Блек запали извънбордовия двигател и отплава, като се придвижваше внимателно, докато не се отдалечиха от кея и не навлязоха в зоната на канала. Щом веднъж излязоха на свободно трасе, подаде газ, докато клинообразният полиестерен корпус на „Зодиак“ не започна да цепи талазите. Подобно преживяване би било вълнуващо в слънчево време, но под сивия дъждец изглеждаше просто като изпитание, което трябваше да преживеят.

Морето се поуспокои, щом наближиха северната страна на острова, която гледаше към Плимут, но небето продължаваше да се смрачава, което напомни на Блек да включи прожектора, за да освети пътя напред. Пресичането на залива им отне десет минути, през които Блек им разказа малко за тяхната цел.

Наречен на известния изследовател и капер сър Франсис Дрейк, островът исторически бе изпълнявал ролята на платформа за разполагане на оръдия, с които да защитават Плимутския залив, докато подобни мерки не станали ненужни след Втората световна война. Известно време градът бе използвал острова с неговите изоставени казарми като приключенски момчешки лагер, но в крайна сметка го продали на предприемач, който така и не успял да построи нещо върху него. Въпреки че Блек не го каза съвсем директно, Мадок остана с впечатлението, че предприемачът или е бил посветен в окултното движение, или поне е получил пари, за да поддържа статуквото.

— Как нарекохте огледалото? — запита Джейд. — Нещо за илюзията?

— Магна на илюзията — отвърна Блек. Въпреки че почти му се налагаше да крещи, за да надвика шума около тях, тонът му остана благоговеен. — Било открито от Херонимо де Агилар и Гонсало дел Рио в пирамидата на Тескатлипока в Юкатан, в една зала от нефрит, в която имало само вход без изход. Попаднало в ръцете на сър Франсис Дрейк, който го донесъл в Англия, където кралица Елизабет го връчила на астролога си, доктор Джон Дий. Дий избрал името му. То е препратка към посланието на свети Павел до коринтяните: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице в лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“. В това огледало се разкрили думите на ангелите, видението за неща, които предстояло да се случат, и невиждани места, но пророчеството е само илюзия на онова, което може да се случи, едно възможно бъдеще, зърнато в тъмното стъкло.

„Зодиак“ се приближи до дългия пристан, който се подаваше от острова. Боунс се пресегна с дългата си ръка и се хвана за плаващия док, докато Мадок побърза да привърже лодката към кнехта. След като бяха подсигурили лодката, всички слязоха и последваха Блек върху хлъзгавия бетонен кей.

В края на кея имаше стълбище, издълбано в скалната стена. Няколкото покрити с мъх стъпала преминаваха в пътека, която ги отведе покрай разрушената сграда. Там някога се бяха приютявали и хранили артилеристите, обслужващи батареите, които бяха защитавали града. Блек ги преведе посред изоставения комплекс, без да спре, следвайки пътеката, която извиваше назад към тъмната гора по билото на острова.

Роуз настигна Мадок тъкмо когато казармите останаха зад тях.

— Мадок — прошепна тя, — мисля, че сме близко.

Той кимна утвърдително, но после се досети, че тя навярно не може да види жеста му.

— Само се надявам да не е отново задънена улица.

— Точно това имам предвид — отвърна Роуз. — Сферата. Реагира на нещо. Мога да усетя, че се размърдва в раницата. Помръдва, когато променим посоката си, като стрелка на компас. Мисля, че усеща огледалото.

Мадок си спомни как бяха използвали наситената с адамантин томахавка като вълшебна пръчка, за да намерят сферата в Антарктида.

— Апексът прави същото — прошепна Кисмет. — Мисля, че този път определено сме на правилното място.

Сякаш чул разговора им, Блек обяви:

— Намира се тук. — Светна с фенерчето си към ниска бетонна сграда, за която Мадок предположи, че бе служила като бункер или убежище под старите батареи. Във входа нямаше врата, нито пък стъкла на прозорците, но иначе постройката изглеждаше доста солидна. Блек влезе вътре, а тялото му за миг засенчи светлината, докато минаваше през входа. Мадок и останалите го последваха в редица.

Голият под беше покрит с бирени кенчета, хранителни опаковки и стари одеяла — остатъците на градските изследователи и търсачите на силни усещания, които бяха идвали тук да се забавляват. Блек не обърна внимание на следите от нарушителите и отиде до далечната стена, където застана пред една метална врата, покрита с белеща се жълта боя. Дръжката на вратата беше махната и бе останало капачето, което се въртеше, за да скрие отвора на ключалката. Самата врата беше препречена с ръждясала желязна шина, заключена със солиден катинар. Подобни мерки за безопасност навярно биха спрели вандалите и нарушителите, но едва ли съответстваха на мерките за сигурност, които можеха да се очакват от мястото, където предполагаемо се пазеше свръхестественият артефакт.

Блек извади ключ и отключи катинара, след което премести ръката си към липсващата дръжка. Завъртя капачето, сякаш искаше да махне капачката на буркан с туршия. На мястото му се откри малка цифрова клавиатура, която изобщо не изглеждаше разнебитена. Въведе код, след който се чу слабото изсъскване на разхерметизацията. Вратата започна да се движи и бавно се завъртя навън. Чак сега Мадок видя, че всъщност тя е само фасада, която прикрива тежък метален капак като на банково хранилище.

Блек влезе в хранилището и миг по-късно се появи с фенерчето, мушнато под мишницата му, и с обшита с кадифе дървена кутия, която благоговейно носеше в две ръце. Удобно сгушено в кадифето на кутията, лежеше нещо, което изглеждаше като малък съвършено кръгъл прозорец към друго измерение. Дори без потвържденията от другите реликви Мадок разбра, че това е истинското огледало, само като го гледаше. Или по-скоро като гледаше в него.

Кисмет, изглежда, също го разбра. Срещна погледа на Блек.

— Мога ли да го докосна?

— Разбира се отвърна Блек с глас, треперещ от вълнение. — Вие сте наследникът на Адам Гарал. Сигурно ще бъде вълнуващо.

Кисмет предпазливо протегна ръка и докосна черното огледало… И я отдръпна назад, все едно го беше ударил ток.

Погледна назад първо към Мадок, после към останалите.

— Видя ли го…?

Остави въпроса си недовършен. Мадок не беше видял нищо необичайно, но Кисмет явно беше.

— Какво видя?

Кисмет отвори уста да отговори, но я затвори и поклати глава. Обърна се към Блек, който продължаваше да го наблюдава със смесица от вълнение и почитание.

— Кисмет? — повиши глас Мадок, след което повтори оставения без отговор въпрос — Какво видя?

— Бях някъде другаде. — Кисмет се намръщи. — Но в същото време бях и тук. Всичко беше разбъркано.

— Изумително! — обади се Блек. — Повечето посветени трябва да медитират с часове, преди огледалото да им разкрие нещо. И даже тогава виденията рядко са толкова живи.

„Апексът му помага“ — помисли си Мадок, но не го каза на глас. Нямаше нужда доброволно да дават информация на Блек.

— Опитай пак! — подкани го Джейд.

Кисмет кимна и го направи, като наклони глава, сякаш искаше да концентрира погледа си върху тъмното стъкло. Челото му се смръщи съсредоточено. След миг вдигна отново глава и заоглежда изоставения бункер, но когато започна да говори, стана ясно, че не вижда същата реалност.

— Пирамиди — прошепна той, като се обърна наполовина и източи шия, за да може да добие пълна 360-градусова видимост. — Всичко четири. Джунгла. Лед. Пустиня. — Поколеба се. — Небе.

Боунс се наклони към Мадок и прошепна:

— Пирамида в небето ли? — Мадок очакваше приятелят му да каже някоя шега, но вместо това Боунс пое в различна посока. — Може би описва НЛО?

— Мисля, че съм виждал нещо подобно преди — продължаваше Кисмет. — Мисля, че е Вавилонската кула.

Мадок направи връзката незабавно. Според библейската книга Битие наследниците на Нои се събрали, за да построят град и кула, която да бъде толкова висока, че да достига небесата. Високомерието им накарало господ да се намеси, за да им попречи, като „объркал“ езика на строителите, което ги накарало да се разпръснат по целия свят.

— Разбира се — додаде Блек с глас все още изпълнен със страхопочитание. — Виждате храмовете на стихиите. Храмът в джунглата. Това трябва да е пирамидата, където са намерили Магна на илюзията. Символът на земята. Пустинната пирамида… Египетска ли е?

Кисмет кимна бавно.

— Изумително! — продължи Блек. — Това със сигурност трябва да представлява стихията на огъня. Вавилонската кула — зикуратът, който трябвало да стигне до небесата, би трябвало да символизира въздух. А ледът? Какво друго би могъл да значи освен вода. Чудя се къде ли се намира тя?

Мадок хвърли на останалите настойчив поглед, за да ги накара да запазят мълчание за техните открития.

Кисмет продължи да върти глава, оглеждайки различни места и неща, които само той можеше да види. Изведнъж простря ръце настрани, сякаш се мъчеше да запази равновесие. Горната част на тялото му започна да се накланя напред-назад, преди да успее да се стабилизира.

— Сега се движа. Има линии, които свързват пирамидите. Подобни на жици или… На паяжина? Движа се по тях. Джунгла… Ехааа! Сега съм вътре. Губя ориентация така. Все едно съм в картина на Ешер. Стените… Ъглите… — думите му заглъхнаха за момент, но след това кимна. — Огледалото. Там е. Било е там. Винаги е било там.

— Докато не са го взели — обади се Джейд.

— Гледа в миналото — кимна Мадок.

Кисмет се залюля безмълвно в продължение на няколко секунди, след което вдигна ръце.

— Това е истинското, без съмнение. — Погледна към Мадок с разбиращ поглед, който сякаш казваше: „Получихме това, за което дойдохме“, после срещна погледа на Блек. — Благодаря ви. — Кисмет протегна дясната си ръка, предлагайки картата Магьосника. — Ваша е, както обещах.

Блек се усмихна, но в изражението му нямаше нито добри чувства, нито благодарност. Индиректната светлина, която разпръскваше фенерчето, му придаваше вампирски вид.

— Не можете да си тръгнете. Не още.

Мадок потрепери от предчувствие за надвиснала опасност, но след това Блек поясни заявлението си:

— Преживяхте откровение. Трябва да ми разкажете какво сте видели!

Кисмет успя да се усмихне търпеливо.

— Вече ви казах всичко, което видях.

— Не мисля, че е така — обади се друг глас зад тях, женски глас, който не принадлежеше нито на Джейд, нито на Роуз.

Мадок се завъртя, за да види новодошлата — жена с екзотичен вид и гарвановочерна коса, която беше втренчила очи в тях от вратата на бункера. Зад нея стояха още няколко фигури, но беше невъзможно да се различи колко. Имаше поне трима, всичките мъже, всичките облечени в черно. И всичките въоръжени.

— Алия — обади се Джейд, като изсъска името, сякаш изричаше проклятие.

Мадок разпозна името от разказа на Джейд за първата й среща с Кисмет. Алия Сирулиън, вдовицата на Александър Сирулиън, който беше откраднал Апекса от бащата на Кисмет и беше умрял при падането си от Хеопсовата пирамида.

Алия направи крачка напред, влезе в бетонния бункер и освободи входа за останалите, които незабавно започнаха да влизат вътре. Не трима, а цяла дузина, всичките въоръжени с пистолети. Мадок и останалите бяха обкръжени в миг, а към всеки от тях сочеха поне два пистолета. Към всички, освен към Блек, който все така се усмихваше.

Алия не откъсваше поглед от Кисмет.

— Още не си ни казал всичко. Но ще го кажеш!