Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (35) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

19.

Твърдият корпус на „Зодиак“ изскочи върху брега на Плимутския вълнолом с отвратително скърцане, разтърси се и спря. Въпреки че се беше приготвила за неизбежното сътресение, Джейд замалко да изхвърчи над все по-меката въздушна камера. Изчака лодката напълно да спре, след което направи точно това, което за малко щеше да постигне сблъсъкът.

Падна лошо, скалите под нея бяха хлъзгави и неравни, но в частицата от секундата, която й отне да се пльосне по лице, дойде една пенеста вълна, която скри повърхността. Неочакваният прилив, дълбок до коляно, не толкова смекчи падането й, колкото го удължи. Повлече я още два метра нагоре по скосения изкуствен риф, който удряше и дереше тялото й, а морската вода я заля през глава, като я ослепи и почти я удави.

— Голям план, Мадок! — гневно викна тя.

Въпреки саркастичния тон на забележката си Джейд знаеше, че навярно това беше най-добрият план при дадените бедствени обстоятелства. Беше наложително да се измъкнат от водата, защото преследвачите ги гонеха все по-нататък в зъбите на бурята, а лодката едва ли щеше да се задържи още дълго на повърхността.

Изправи се с мъка на четири крака, грубите камъни дращеха кожата й, но пак не беше достатъчно, за да се покаже над водата. Енергията на вълната изведнъж обърна посоката си и водата се оттегли назад, като заплашваше да я повлече в морето, но Джейд се просна с разперени ръце и крака върху хлъзгавата скала, докато не усети, че водата вече не я тегли назад.

Успя да забележи през премрежения си поглед тъмния силует на вълнолома, а над него нощното небе, което за миг се освети от сиянието на сигналната светлина на фара.

Там трябваше да отиде, но планът на Мадок изискваше от нея първо да направи нещо друго. Тя обърна глава назад и огледа прибоя, но светлината вече загасваше, като я потопи в почти пълен мрак.

— Роуз?

— Тук съм.

Гласът, който й отговори, беше слаб, по-скоро плюене и кашляне, отколкото вик, но миг по-късно Джейд усети, че нещо дърпа полите на ризата й. Посегна натам, хвана ръката на Роуз и я стисна здраво, защото се зададе нова вълна, която ги избута още по-нагоре върху вълнолома. Джейд се вкопчи с една ръка в скалите под себе си, а с другата в протегнатата ръка на Роуз, докато водата не се отдръпна. Но ярък блясък от фара освети небето над тях и им показа пътя, по който трябваше да минат, за да стигнат до издигнатото било на вълнолома. Освен това се видя Ник Кисмет, който стискаше другата ръка на Роуз.

Билото на дългия миля вълнолом представляваше плоска асфалтирана платформа, широка около дванайсет метра, която се намираше почти изцяло над неуморния прибой. Със задружни усилия триото успя да стигне до върха точно когато сигналната светлина проблесна отново. Мадок и Боунс не се виждаха никъде, но Джейд лесно забеляза двете лодки, които се приближаваха към вълнолома, само на стотина метра от тях. Поклати глава и се съсредоточи върху собственото си оцеляване.

Кисмет я подкани да тича напред. Мадок беше изкарал „Зодиак“ на около сто метра на изток от фара. Не много далеч, но върху билото на вълнолома щяха да се открояват на фона на небето и да станат лесни мишени за убийците от лодките. Единственото, което можеше да им помогне, беше това, че стрелците нямаха стабилна опора за стрелба. Не чуваше никакви изстрели, макар да бе възможно звукът им да се губи сред рева на прибоя, и се надяваше стрелците да са стигнали до същото заключение. Дори да беше така, основен приоритет си оставаше да се скрият зад фара.

Основата на фара върху Плимутския вълнолом се разширяваше като поставка на лампион и беше почти два пъти по-широка от върха на маяка. Входът му гледаше горе-долу в посоката, от която току-що бяха дошли, но беше почти сигурно, че е заключен. Дори да успееха някак да го отключат, влизането им в автоматичната сигнална станция нямаше да им даде никакво предимство. Тъкмо обратното, щяха да бъдат хванати натясно, без изход. Затова подминаха вратата и завиха наляво, като заобиколиха фара по часовниковата стрелка, докато грамадната маса на постройката не остана между тях и въоръжените мъже. Кисмет спря, бръкна в раницата на Роуз, която носеше на гърба си, откакто бяха замислили този луд план, и извади сферата, докато Джейд и Роуз се придвижиха в противоположни посоки, за да държат под око преследвачите си.

Не се наложи да чакат дълго.

От позицията си от южната страна на фара Джейд можеше да ги вижда как напредват по вълнолома. Предположи, че са петима или шестима, въпреки че беше трудно да прецени колко голяма е групата, тъй като бяха скрити от дъжда и сянката. Щом се приближиха, се разделиха на две групи, които се насочиха в противоположни посоки от двете страни на фара. Джейд отстъпи и побърза да се върне при Кисмет. Роуз се беше върнала няколко секунди преди нея и вече съобщаваше новините на Кисмет.

— Вие двете по-добре заемете прикритие — рече Кисмет, като притисна сферата към гърдите си. — Ако не се получи… По дяволите, даже да се получи, по-добре да не сте близо до мен.

— Ако не се получи — отвърна му Джейд, — направо хвърляй тази топка в морето.

— Нека само да повторя още веднъж — вмъкна Роуз. — Това е наистина ужасна идея. Ще се убиеш.

— Не се безпокойте за мен — кимна той към ниската бетонна кубична постройка, която стоеше по средата между фара и водата. — Тръгвайте!

Джейд нямаше идея какво е предназначението на яката сграда, но изглеждаше непробиваема за куршумите. Двете с Роуз побързаха да се скрият зад нея, но Джейд веднага надникна иззад ъгъла, за да види схватката.

Чу викове, един от въоръжените мъже нареждаше на Кисмет да вдигне ръце. Кисмет не отговори и не помръдна.

— Хайде! — прошепна Джейд и като си спомни предишните коментари на Боунс, добави: — Покажи им какво могат финтифлюшките!

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. След това всичко стана едновременно.

Въздухът около Кисмет светна с яркостта на волтова дъга, придружена от оглушителния пукот на електрически разряд. Джейд затвори очи и отстъпи назад, но поражението вече беше нанесено. Образът на Кисмет — всъщност само един силует — заобиколен от дългите пипала на светкавиците, се беше отпечатал като стопкадър върху очите й. Остатъчният образ се разтвори в зеленото петно на временната слепота след светкавицата, но не й бяха нужни очи, за да следи какво се случва от другата страна на бетонната постройка.

Пращенето и пукането на електричество, характерната миризма на озон във въздуха. Към тях се присъединиха други звуци и миризми. Пушечни изстрели, няколко. Сярната миризма на изгорял барут.

„Кисмет!“

След това почувства как нещо подобно на невидима паяжина докосва лицето й, придружено от неприятни тръпки, които обзеха цялото й тяло.

— Роуз! Залегни!

Джейд едва намери време да последва собствения си съвет, преди да удари светкавицата. Поне така се усети. Блясъкът от другата страна на бетонния куб беше толкова ярък, че дори през зелените петна в очите й светът се озари като на разсъмване. Последвалата гръмотевица разтресе земята и изкара въздуха от дробовете й.

А след това — тишина.