Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (23) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

7.

Купон, реши Джейд, не беше точното описание на това, което последва, по-скоро беше… Ами беше работа. Но стаята на Кисмет беше по-тиха от ресторанта и досега се бе държал като истински джентълмен.

Може би прекалено истински. Джейд нямаше да има нищо против да го хване, че от време на време я оглежда оценяващо, но вниманието му беше изцяло погълнато от изображенията от онлайн архива на Британския музей.

По-големият екран на таблета на Кисмет определено помагаше по-добре да виждат сканираните изображения, но не ги правеше по-малко неразбираеми. Още по-лошо беше, че докато Кисмет отваряше един след други файловете и прелистваше документите, сякаш бяха страници за каталожна търговия, изглежда, че съвсем беше изгубил интерес към разговора.

— Сигурен ли сте, че нямате някой от тези талисмани? — попита го Джейд след известно време.

Кисмет вдигна глава и примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да отпусне прекалено напрегнатите си очи.

— Какво?

— Не сте използвали нито една от тези онлайн програми, за които споменахте. Като ви гледам оттук, имам чувството, че четете текста директно. — Още докато го казваше, Джейд разбра, че Кисмет прави точно това. — О, боже мой! Значи талисманът е у вас, нали?

— Аз… не е точно така — отвърна той прекалено прибързано. — Не ги чета, просто се опитвам да добия обща представа.

— Глупости на търкалета! — изстреля Джейд в отговор. — Четете ги. Апексът е у вас, нали?

Кисмет въздъхна, после посегна към яката на ризата си и я дръпна надолу. Показа се медальон, окачен на кожена връв около шията му. Изглеждаше точно така, както го беше описал — пирамида от тъмносин лапис лазули, изпъстрен със златен пирит и бял калцит, с ръбове, които изглеждаха точно като костите на детска ръка, която го стиска, споена в него.

— Може ли да го пробвам? — Кисмет не реагира видимо, но Джейд усети, че въпросът й извика в него неудобство. Мислено си представи как Амгъл от „Властелинът на пръстените“ стиска пръстена с любов и шепне: „Безценното ми“, и реши да не упорства. — Как работи? Автоматично ли е? Нещо като универсален преводач?

— Не съм сигурен дали изобщо прави нещо — призна Кисмет. — Казах ви, че съм добър с езиците. Не беше преувеличение. Чел съм много от тези писания, откакто започнах да търся „Книгата на тайните“. Отначало беше трудно да го дешифрирам, но сега… — сви рамене. — Ръкописът изглежда съвсем както преди, но по някакъв начин мога да го разчитам.

— Значи всъщност четете текстовете?

— Просто ги преглеждам. Виждал съм по-голямата част от този текст в различни издания, така че това, което всъщност правя, е да гледам за нещо по-различно. Нещо, което…

Думите му увиснаха във въздуха, което накара Джейд да погледне отново към екрана. Образът там показваше все същите странни енохиански символи, т.нар. ангелски език, но този път не бяха разделени в думи или отделни редове. Вместо това бяха подредени като пъзел за търсене на думи, като всеки отделен символ беше равноотдалечен от останалите, така че да се подредят в мрежа. Джейд предположи, че мрежата е приблизително петдесет на петдесет. Текстът си оставаше нечетивен за нея, но й се стори, че вижда някакъв нарочен шаблон, сякаш странните букви бяха използвани, за да образуват картина. Но не това беше странното.

Отстрани на страницата бяха написани думи. Извън мрежата. Думи на английски. Коментари със стрелки, които водеха към подчертани части от текста. Извадени от контекста, коментарите сами по себе си също бяха неразгадаеми. Имаше препратки към елементи и посоки, както и имена, които звучаха като думи на латински, последвани от цифрови означения — може би бяха страници или номера на глави.

В продължение на няколко минути Кисмет не каза нищо.

— Това ли е? Това ли търсим?

— Това е „Либер Лоагает“ — бавно отговори Ник.

— Какво значи това? Това ли е книгата, която търсим, или не?

— Името означава „Книга на Божията реч“, но понякога я наричат „Либер Мистериорум“, т.е. „Книгата на мистериите“. Едуард Кели я съставил въз основа на прозрението, което уж получил, след като гледал в кристала на Джон Дий, наречен Виждащия камък.

Джейд се разсмя нервно.

— Никога не съм чувала за него.

— Самата книга е добре известна, но все още няма окончателен превод. Това е ръкописно копие. Било е обичайна практика за студентите окултисти да препишат копие за себе си със своя почерк. Мисля, че тази е принадлежала на Адам Гарал. Това по полетата е писано от него.

— Виж ти! — игриво го тупна Джейд по рамото.

Кисмет се усмихна, но после продължи да щрака през страниците с подновен ентусиазъм. Всяка страница представляваше различна мрежа с все по-сложни и определено целенасочени шаблони, и на всяка от тях имаше още коментари. Кисмет явно ги поглъщаше с един поглед, без да остави на Джейд достатъчно време да ги прочете. След това, без някаква особена причина, се задържа на една страница и я прочете няколко пъти. Най-накрая й даде някакво обяснение.

— Тази страница… е по-различна от другите версии.

— С какво?

— Споменава се димното огледало, което показва миналото и бъдещето. Разбира се, перифразирам. Широко разпространено е мнението, че Дий и Кели са използвали кристали, подобни на Виждащия камък и обсидианово гадателно огледало, намерено в Новия свят, но сега за първи път виждам да го споменават явно. В този откъс ангелът си спомня как огледалото било намерено в храма, наречен… — замълча за миг. — Хммм, това е странно. Просто казват в „храма пирамида на димното огледало“.

— Не е чак толкова странно — вметна Джейд. — Ацтекското божество на гадаенето се наричало Тескатлипока, което буквално се превежда като „димно огледало“. Наред с всичко друго, е бил бог на обсидиана. В неговите храмове често се намират обсидианови огледала.

— Ясно, така нещата се връзват. Но това, което е наистина странно, е, че никога не съм виждал в писанията на Дий да се споменава огледалото.

Джейд кимна, докато си спомняше за един разговор по този въпрос с Кели Олънби в Британския музей. Въпреки че с Дий и неговите опити за пророкуване се свързват няколко кристални топки и други вещи, няма доказателства, че тези предмети наистина са му принадлежали.

— Ангелът говори за далечни земи и за неща, които предстои да се сбъднат — продължаваше Кисмет, — и обещава на гледача да му покаже как да открие храмовете на другите стихии.

— Какво означава това?

Кисмет поклати глава и плъзна пръст по екрана на таблета, за да покаже следващия документ. Джейд ахна изумено. Той не беше написан на енохиански, нито пък беше част от някоя книга със заклинания. Беше писмо, написано на бланка, която носеше заглавната част:

БРИТАНСКА АНТАРКТИЧЕСКА ЕКСПЕДИЦИЯ 1910 Г., УЛИЦА „ВИКТОРИЯ“ №36 § №38, ЛОНДОН.

Официалното писмо, написано до някой си капитан Дж. Е. Грейс, беше нещо като благодарствена нота заради помощта му от хиляда паунда, а така също и поздравително известие, в което се хвалеше опитът на капитан Грейс с конете и го приветстваха с добре дошъл в експедицията. Беше подписано: „Ваш покорен слуга, Р. Скот“.

На празното място най-отгоре на страницата някой — същият някой, който беше правил бележки по полетата на окултните ръкописи — беше написал: „Горкият Скот! Мисли си, че ще намери безсмъртие на Полюса, но картата е у мен! VITRIOL!“.

— Този документ се отличава от другите — отбеляза Джейд, докато четеше писмото за втори път, клатейки глава. Имаше придружаваща бележка от архивиста, която посочваше, че писмото е било открито между две страници на папката и е било добавено към досието точно там, където е било намерено. — Какво мислите, че прави тук?

Кисмет просто остана загледан в екрана продължително в мълчалив размисъл. Накрая поклати глава.

— Невероятно!

— Кое е невероятно?

— Това писмо — посочи към екрана. — Знаете ли какво е?

Джейд поклати несигурно глава.

— Антарктическа експедиция… 1910 година… Скот. Като че ли си спомням нещо.

Тя усети остро липсата на Професора. Досега вече щеше да се е спуснал в детайлно обяснение на значението на това писмо.

— Робърт Фалкън Скот е бил британски военноморски офицер и полярен изследовател. Искал да стане първият човек, който да достигне Южния полюс. Това е била целта на тази експедиция. Успял да стигне до полюса, въпреки че една друга експедиция, водена от Руал Амундсен, го изпреварила с месец. Скот и целият му екип умрели по пътя си обратно. Този човек — капитан Джон Едуард Грейс — е бил с него почти до края. Според дневника на Скот Грейс, който страдал от измръзване и скорбут, напуснал палатката и се изгубил в снежната виелица, така че останалите да не губят повече ресурси заради него. Предполага се, че последните му думи били: „Ще изляза навън и може би ще се забавя малко“. В крайна сметка саможертвата му била безсмислена, понеже Скот и другите успели да изминат само още трийсет километра, преди да бъдат блокирани отново от бурята. Всички умрели от глад.

— Добре — бавно кимна Джейд. — И защо е важна тази информация? — Мислено добави: „Професоре, къде си, когато имам нужда от теб?“.

Кисмет пое дълбоко въздух и го издиша.

— Мисля, че Адам Гарал и капитан Грейс са един и същи човек.

— Така ли мислите? — запита Джейд, като оформи думите така, сякаш произнасяше обвинение. — Той ви е прадядо. Нима не знаете тези неща? Искам да кажа, можете да проверите даже на сайт като ancestry.com^[1], нали?

Лицето на Кисмет се изкриви в гримаса, която изразяваше наполовина досада и наполовина възражение.

— Доскоро нямах никаква причина да проучвам семейното си дърво. Бяха ми казали, че Гарал е бил своего рода свободомислещ странник. Дори отношенията с жена му, моята прапрабаба, били необичайни — нещо, свързано с окултните ритуали, ако съм разбрал правилно. Постоянно го нямало, защото бил на едно или друго приключение, и въпреки че пишел писма от време на време, не било същото като да изпратиш от смартфона си снимка, на която са отбелязани джипиес координатите. Но като се изключат устните предания, всъщност за него нямаше много информация. Не е невъзможно… Не, задраскайте това. Напълно е възможно да е водел двойствен живот.

— Добре, но другият човек, Грейс, е добре известна историческа личност.

— И това е вярно. — Кисмет затвори прозореца на браузъра, който показваше писмото, и отвори търсачката, където написа името на полярния изследовател.

Джон Едуард Грейс бил роден през 1880 г. в семейството на земеделци в Лондон. Въпреки че семейството му живеело в имението в Гестинторп край Съдбъри, Грейс прекарал училищните си години в Пътни, Лондон, след което посещавал колежа в Итън, макар да не успял да го завърши. Имал само една сестра, а баща му умрял, когато Грейс бил само на шестнайсет години. Възможно е да е бил вдъхновен от чичо си, който бил известен пътешественик и естествоизпитател, но Грейс избрал военната кариера, която го отвела до далечните краища на империята — Южна Африка, Индия, Египет, където го наградили за смелостта му и в крайна сметка го издигнали в чин капитан. През 1910 г. се заинтересувал от експедицията на Скот, като си купил мястото в ограничения списък с помощта на значително парично дарение, въпреки че според Скот решаващият фактор бил опитът на Грейс с конете. По-голямата част от експедицията на Скот се състояла от близки познати и полярни ветерани от експедициите на Шекълтън, като Грейс бил единственият външен човек.

Отношенията между двамата мъже понякога били напрегнати, като Грейс протестирал срещу качествата на Скот като водач, но въпреки това бил включен в екипа от петима, които се отправили на последния етап от похода за поставянето на британския флаг на Южния полюс. За тяхно нещастие, когато пристигнали на полюса, открили палатката, изоставена от Амундсен, както и едно писмо, датирано отпреди трийсет и пет дни. Нещата се влошили още повече заради времето, което ставало все по-студено, и различните наранявания, включително едно падане, което убило член на групата. Обратният път отнел повече време, отколкото очаквали, а групите с кучешки впрягове, които се очаквало да ги пресрещнат, така и не се появили. Хората бързо свършили припасите си, което довело до по-нататъшни здравословни усложнения. Грейс страдал от скорбут, който може би бил усложнен от старо военно нараняване, така че скоро бил победен от измръзванията и гангрената. Тъй като знаел, че смъртта му е неизбежна, напуснал палатката и се изгубил завинаги в историята. Възможно е последните му думи да са били подправени, но въпреки това в тях е въплътен смел и саможертвен дух.

И въпреки това в този човек се криеше повече, отколкото описваше историята. Повече от столетие се смятало, че Грейс е умрял, без да остави наследник, но една биография от 2002 г. предложила убедителни доказателства, че е имал син от извънбрачна връзка с дванайсетгодишно шотландско момиче.

— Този факт извежда термина „бурна младост“ на съвсем друго ниво — отбеляза Джейд.

— Нали знаете, ако е имал един таен живот, може би е имал и друг такъв, за който никой нищо не знае.

— Подобно нещо би било скандално разкритие, дори в наши дни. Изглежда, че човекът е бил национален герой.

Кисмет бавно кимна.

— Нямам намерение да пренаписвам учебниците по история. Просто искам да разбера какво се е случило с него. — Замълча за малко. — Адам Гарал оставил Апекса на жена си и невръстния си син, а ако приемем, че двамата с Грейс са една и съща личност, тогава знаем къде е отишъл. Но защо?

Джейд щракна с пръсти.

— Бележката, която намерихме на онова писмо. Споменаваше се нещо за безсмъртие.

Кисмет намери отново документа и прочете на глас написаната на ръка бележка:

„Горкият Скот! Мисли си, че ще намери безсмъртие на Полюса, но картата е у мен! VITRIOL!“

— Витриол ли? Това не е ли някаква отрова?

— Архаичен термин за сярна киселина — кимна Кисмет. — Но освен това е съкращение от мотото на средновековните алхимици. Visita Interiora Terrae Rectificando Invenies Occultum Lapidem. Посети вътрешността на Земята и чрез пречистване ще намериш тайния камък.

— Ааа! Значи има и таен камък. Вътрешността на Земята ли? Пещера ли се има предвид, или говорим за теорията, че Земята е куха?

— За алхимиците вероятно е било второто. А пък тайният камък е препратка към Философския камък, който се е предполагало, че може да трансмутира всички основни метали в злато и дори да направи човека безсмъртен.

— Безсмъртие — каза Джейд. — Скот е търсел нетленността на славата, но Грей — или Гарал — е дирел истинско безсмъртие и картата му го е отвела до Южния полюс.

— Повечето теории за кухата Земя твърдят, че на полюсите има отвори към вътрешността. Чак до 1950 година някои от тези научни експедиции всъщност са търсили входа. — Кисмет почука с пръсти по масата, дълбоко потънал в мисли. — Знаете ли какво? Мисля, че в името „Гарал“ се крие още една следа.

— Какво имате предвид?

— Гарал е много необичайно име, но Жул Верн го е използвал в романа си „Осемстотин левги по Амазонка“.

— И Жул Верн е написал „Пътешествие до центъра на Земята“ — схвана мисълта му Джейд.

— Нещо, което прапрадядо ми е прочел в „Книгата на тайните“, го е убедило, че в Антарктида може да намери вход към вътрешността на Земята. Мисля, че буквално е имал предвид географска карта, когато го е писал.

— Предполагам, че не го е отвела, където трябва.

— Може би. А може би никога не е успял сам да потърси входа. Вероятно точно това се е опитвал да направи накрая.

— Смятате ли, че Скот е излъгал за състоянието му? За измръзванията и за гангрената?

— Вероятно не. Може би в този момент вече е халюцинирал. Възможно е картата все още да е при тялото му. — Кисмет се загледа продължително в екрана. — Трябва да го намеря. Имам предвид останките му.

— Шегувате се, нали? — направи гримаса Джейд. — Говорите за игла в купа сено с размерите на Антарктида.

— Не непременно. Скот е записал точните координати на лагера, където изчезнал Грейс. Ако приемем, че е страдал от гангрена, едва ли би могъл да стигне далеч.

— Може би не, но оттогава са изминали повече от сто години. Мястото вероятно отдавна е погребано под тонове лед.

— Възможно е — съгласи се Кисмет. — Но мисля, че с помощта на модерните технологии определено можем да смалим купата сено до нещо, което по-лесно би се поддало на претърсване.

— Ние можем?

— Помислих, че може би ще поискате да доведете тази история до края. Освен ако не смятате да ме изритате навън — върна й Кисмет по-раншните и думи.

— Това беше, преди да споменете за Антарктида. — Джейд потрепери само при мисълта за ледения континент. Но също така си спомни какво й беше казал Професора — да не се отделя от Кисмет. Изръмжа в знак на поражение, но преди да е успяла да изложи условията на капитулацията си, на вратата се почука и силен женски глас обяви:

— Обслужване по стаите.

— Крайно време беше — промърмори Джейд, макар че тайно беше доволна за прекъсването. Щеше да й даде няколко секунди, за да обмисли какво е най-добре да каже на Кисмет. Скочи от стола и се насочи към вратата. — Аз ще отворя.

Стигна до вратата с няколко бързи крачки, след което провери през шпионката, че жената от другата страна наистина е облечена в униформата на хотелски сервитьор и бута натоварена с подноси количка, и чак тогава отвори широко.

— Тъкмо навреме — понечи да каже, но веселото приветствие бързо се превърна в изплашено скимтене, когато към нея се устремиха първо двама мъже, после още двама, всичко четирима, подредени във верига покрай стената извън периметъра на шпионката.