Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (18) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

2.

Зеленият ад сякаш продължаваше вечно. Без значение колко се стараеха, преследвачите оставаха все така близо, на не повече от няколкостотин метра от тях. Въоръжените мъже явно не желаеха властите да дочуят за тяхното незаконно присъствие и нямаше да се задоволят с нищо друго, освен с два нарешетени от куршуми трупа.

Спускаха се надолу по лек склон, което беше добре, но мястото беше гъсто обрасло с ниски храсти, така че трябваше да се борят за всеки сантиметър проправен път. А след това, без предупреждение, джунглата се разтвори като море, което се разделя в някакво библейско чудо. Джейд чу Професора да крещи нещо, навярно някакво предупреждение, но преди да успее напълно да осъзнае важността на това, което вижда или чува, земята под краката й изведнъж изчезна. Залитна напред и се плъзна надолу по стръмния бряг към калните води на Рио Мадре де Диос. Едва успя да си поеме дъх, преди да се гмурне с главата напред в изненадващо студената вода.

В продължение на няколко секунди продължи да размахва безразборно ръце и крака, докато се мъчеше да се изправи. Най-сетне изскочи на повърхността и след като избърса водата от очите си, видя, че реката я влече надолу по течението.

— Плувай към другия бряг!

Джейн проточи шия и се огледа. Откри Професора само на няколко метра зад себе си да плува с мощни движения по силното течение към отсрещния бряг. Освен това забеляза техния „Роувър“, далечно петънце върху пътя над отсрещния бряг на реката, който се отдалечаваше с всяка изминала секунда, и осъзна, че трябва да плува с всичка сила. Пое дъх и започна да гребе с ръце и да рита с крака.

Зад нея се разнесоха отривистите звуци на изстрели. Куршумите разцепиха с груб пукот въздуха над главата й и с цвърчене изчезнаха във водата. Джейд се гмурна под повърхността, за да се скрие от стрелците и да използва водата като шит. Куршумите с висока скорост, които изстрелваха автоматичните карабини на бандитите, се пръсваха при контакт с водата.

Беше го виждала в „Ловци на митове“, така че сигурно беше вярно.

Продължи с още няколко загребвания да плува под вода. Тук се чувстваше много повече в стихията си, но след няколко секунди нуждата от въздух я принуди отново да излезе на повърхността. Огледа се предпазливо и откри, че сега е на няколкостотин метра надолу по течението и е пресякла повече от половината река. Можеше да види въоръжените мъже отзад, едва различими форми върху зеления фон зад тях. Бяха престанали да стрелят. Джейд предположи, че са я изгубили от поглед, но знаеше, че това може да се промени всеки миг, така че отново се гмурна под вода и продължи да плува, докато коленете й не задраха в калта на плитчините край отсрещния речен бряг.

Изпълзя на брега, като се снишаваше и се придвижваше бавно като крокодил…

„Тук има ли крокодили?“

Мисълта за миг я паникьоса. Не, нямаше крокодили, но имаше каймани — по-дребни, но не по-малко опасни хищни влечуги, а също и змии, и то не какви да е, а анаконди — най-големите змии на света, някои от тях достатъчно големи, за да погълнат цяло дете. Хищните пирани също не можеха да бъдат изключени като възможност, но още по-страшните заплахи бяха прекалено малки, за да бъдат видени с просто око; коварни протозои и паразити, които ядяха човешката плът и мозък.

— Джейд! — Съскащият глас на Професора я върна обратно в настоящето. Обърна се, за да го види къде е, но откри само кал и тръстика.

— Къде си?

Нещо се размърда само на няколко крачки от нея и Джейд почти беше готова да изпищи, когато осъзна, че покритото с кал създание, което идва към нея, е Професора.

„Същински Рамбо!“ — помисли си тя.

— Бандитите изобщо не могат да стрелят — прошепна той, — но все още сме им в обсега, така че гледай да не се надигаш много, докато не сме стъпили на твърда земя. Тогава, щом ти дам знак, тичай с всичка сила към роувъра.

Лазенето през калта и тичането с всичка сила не звучаха много забавно на Джейд, но перспективата за бързо моторизирано бягство от края на света определено си струваше усилията.

— Ясно — отвърна тя.

— Тогава действай!

Джейд тръгна напред, като се опитваше да се движи бавно и крадешком, но почти веднага потъна до лакти в калта.

— Мамка му! — промърмори полугласно. Опита се да се измъкне, като се бореше за всеки сантиметър напредък.

— Давай! — викна Професора. — Бягай към колата!

Тя се отказа от бавното и потайното придвижване и се отскубна от калта, а после със залитане и препъване тръгна напред. Професора беше вече на двайсет метра пред нея и спринтираше през тревата, като практически прелиташе над калните локви.

Познатото пукане на автоматната стрелба се разнесе отново. Джейд погледна назад. Не успя да види стрелците върху брега, но забеляза три… не, четири фигури, които шляпаха във водата, вече към средата на реката.

„Господи, тези хора не се отказват! — помисли си тя“.

Един куршум разцепи въздуха само на няколко стъпки вдясно от нея и се заби в калта със силно съскане. Това беше мотивацията, от която Джейд се нуждаеше. Хвърли се напред и започнала драна през калта, докато накрая, за щастие, усети нещо почти като твърда земя под краката си.

Професора вече беше на петдесет метра пред нея, преполовил разстоянието до очакващия ги „Роувър“. С преднината си поне щеше да успее да запали колата, така че да могат да тръгнат веднага щом стигне.

Почти подсъзнателно се потупа по джобовете, за да провери дали ключовете от колата не са останали у нея.

„Това ще бъде проблем.“

Но не, ключовете не бяха в джобовете й. Последен беше карал Професора, така че със сигурност бяха у него.

„Освен ако не ги е изгубил, докато лазехме в калта. Това вече ще бъде истински проблем!“

Изведнъж гръмотевичен звук изпълни въздуха. Шумът зашлеви Джейд като шамар. Нямаше идея какво го е предизвикало, но беше сигурна, че не може да е нещо хубаво, така че инстинктивно се хвърли по корем, за да се предпази. С крайчеца на окото си видя как ярък розово-оранжев пламък, подобен на сигнална ракета, но много по-бърз, прелита над високата трева по речния бряг право към…

Последва още един силен пукот, много по-шумен от пушечен изстрел и дори от екота на гръмотевица. Роувърът в миг се превърна в стълб от дим и огън.