Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (5) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

3.

Мадок хвърли един последен поглед през рамо към залива на Дърбан, след което насочи „Морска пяна“ на юг, към зоната на търсенето. Със субтропическия си климат, палмовите си дървета и празничното си туристическо настроение Дърбан, Южна Африка, напомняше силно на Маями, на Саут Бийч и това го подтикна да се замисли за Кий Уест, което пък на свой ред го накара да изпита носталгия по дома. За него подобно чувство беше нещо ново и може би бе някак си свързано с факта, че за първи път от много време насам имаше някой, който го очакваше у дома.

Е, не буквално.

Анджелика Боунбрейк, която беше професионален състезател по смесени бойни изкуства, тренираше за предстоящия шампионат, което й оставяше малко време и енергия за всичко, свързано с дома. Мадок нямаше проблем с това. Двамата бяха независими хора с кариери, които означаваха много за тях. И двамата бяха приели, че ще има продължителни периоди, през които няма да могат да се виждат много.

Въпреки това беше изненадан колко силно му липсва Анджелика. Усети съвсем лекичък пристъп на завист към Боунс и Уилис, които навярно бяха някъде над Атлантика на път към Щатите, за да продължат търсенето на информация за томахавката. От своя страна Мадок все така беше зает с безплодното търсене на един кораб, който отказваше да бъде намерен. Обикновено това не би го разтревожило. Обичаше да бъде на вода, да търси разни неща, които бяха останали незабелязани от всички други, но точно сега мистерията, която занимаваше мислите му, не беше „Уарата“, а дореволюционната брадва на Стивън Торн и все още неидентифицираните самолетни отломки, където томахавката бе прекарала по-голямата част от последните сто години. За съжаление той беше шефът, което значеше, че трябва да остане съсредоточен върху текущата им задача и да продължи да претърсва систематично морето, така че със сигурност да може да каже къде „Уарата“ не може да бъде намерена. Освен това Боунс беше по-подходящ за разследването на загадката на томахавката от него и понеже нямаше как и двамата да изоставят текущата операция, Уилис беше логичният избор за придружител на Боунс. Освен това Уилис трябваше го пази да не се замеси в беля, което дори самият Боунс признаваше, че е добра идея.

Освен това беше разочарован, че Джими все още не се беше свързал с него. Обикновено можеше да разчита на стария си приятел, който намираше отговорите дори на най-заплетените въпроси в рамките на няколко часа, та дори и на минути, но бяха изминали дванайсет часа, откакто хакерът беше приключил разговора по Скайп, през което време Мадок не бе чул нито звук от него.

Може би най-сетне беше намерил костелив орех, който Джими не можеше да разчупи.

Отговорът, какъвто и да беше той, трябваше да почака още няколко дни. Въпреки че Мадок имаше сателитен телефон, който можеше да служи както за гласова връзка, така и за предаване на данни, спътниковото покритие в региона в най-добрия случай можеше да бъде наречено несигурно, което беше основната причина да направят неплануваното спиране в пристанищния град.

„Стига си се размотавал каза си сам. — Време е да се залавяш за работа.“

Мадок и двамата останали членове на екипажа — Кори и Мат Барнаби — се сменяха на щурвала по време на десетчасовия преход обратно към зоната на търсенето. Беше малко след полунощ, когато достигнаха целта си, но понеже не им беше нужна дневна светлина, за да търсят потъналия кораб на морското дъно, веднага спуснаха на вода хидролокаторната „риба“ и тръгнаха по следващата колона на мрежата за претърсване със спокойните дванайсет възела. Мадок знаеше, че колоната в крайна сметка ще ги изведе близо до мястото, където бяха открили разбитите самолети. И очакваше да намерят още отломки, но това нямаше да стане по-рано от няколко часа. Това, което го изненада, беше радарният контакт с нещо на повърхността.

— Това пък откъде се появи? — попита Кори.

Мадок погледна оранжевата точка върху екрана на радара. Беше се появила неочаквано, сякаш изведнъж бе изникнала там от нищото. Очертанията й бяха прекалено контрастни, за да е облак, и прекалено малки, за да бъде гигантска вълна.

— Намираме се извън морските пътища — добави Кори. — Какво ли прави там?

За Мадок можеше да има само един отговор.

— Някой ни търси.

Грабна бинокъл и го насочи към горната палуба, но не можа да види през мощната оптика нищо друго, освен мастилена чернота. Приближаващият кораб се движеше с изключени светлини.

— Кори — викна Мадок, като продължи да оглежда хоризонта с бинокъла, — прибери „рибата“! — После добави: — Мат, приготви се за отблъскване на абордаж.

Кори подаде глава от мостика и го погледна.

— Сериозно ли?

— Сериозно — отвърна му Мадок. — Издърпай „рибата“ на борда.

— Имам предвид другата част. За отблъскването на нападението.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза Мадок, но вътре в себе си знаеше, че само надеждата не беше достатъчна. Нямаше никаква представа какви са мотивите, но за него беше извън съмнение, че намеренията на другия плавателен съд са враждебни.

Докато Кори навиваше хидролокаторната мрежа, която се влачеше зад тях, Мат, който беше бивш рейнджър от армията на САЩ, извади арсенала им, който се състоеше от една полуавтоматична пушка „AR-15“ и два полуавтоматични пистолета — един „Колт M 1911“ и любимото оръжие на Мадок, „Валтер P 99“. Подаде валтера на Мадок, а другите две оръжия остави за себе си.

— С кого си имаме работа? Пирати ли са?

— Колкото ти знаеш, толкова и аз, но предпочитам да не ми се налага да ги питам лично. — Мадок мушна пистолета в колана си и подаде бинокъла на Мат. — Приближават ни откъм нашето четири часа. Ще се опитам да им се измъкна.

Мат пое бинокъла и започна да оглежда морето откъм десния им борд, а Мадок се върна на шурвала. Екранът на радара показваше, че приближаващият плавателен съд е на по-малко от две морски мили от тях и бързо скъсява дистанцията. Веднага щом Кори подаде сигнал, че е приключил с прибирането на хидролокатора, Мадок даде пълна газ на двигателите.

Отдалечиха се рязко от преследвачите си, но само след няколко минути разстоянието между тях отново започна да се смалява. Капитанът на другия кораб беше намерил начин да добави още пет възела към скоростта на плавателния си съд, което беше съвсем малко повече от максималната крайцерска скорост на „Морска пяна“.

Мадок се замисли над възможностите им. Ако вкара двигателите на „Морска пяна“ в червената зона, може би щеше да изцеди още малко скорост от тях, но щеше да рискува да причини някаква повреда и дори тогава пак нямаше гаранции, че ще успее да се измъкне на преследвачите. Всъщност беше много по-вероятно да издухат гарнитура или да счупят витло много преди да са достигнали до безопасно пристанище, и тогава наистина щяха да останат на милостта на нападателите.

Ако това не се случеше, другият кораб щеше да ги застигне в рамките на един час. Рано или късно преследвачите щяха да ги догонят.

Мадок посегна към дросела, но вместо да го премести напред, го дръпна съвсем назад.

Пълен стоп.

Мат подаде глава на мостика само след няколко секунди.

— Какво стана?

— Нали знаеш старата максима, че най-добрата защита е нападението? Смятам да я изпробваме.