Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (15) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

Епилог

Мъжът, който стреляше с пистолета от рампата, пресече спокойно товарния отсек и дойде при тях. Втората фигура, тази, която почти бяха прегазили, също се насочи към тях, като свали назад качулката си и ски маската на главата си, разкривайки дълъг водопад от черна коса.

„Той“ всъщност беше тя и Мадок я разпозна незабавно.

Боунс се обади пръв, а в гласа му се четеше същата недоверчивост, каквато и Мадок беше почувствал.

— Джейд?

Джейд Ихара наполовина японка, наполовина хавайка и археолог по професия, а също така бивша приятелка на Дейн Мадок — ги възнагради с лека усмивка.

— Появяването ви беше впечатляващо.

— Джейд — смъкна шала от лицето си — Мадок, какво правиш тук, по дяволите?

— Случайно бях наблизо. За твой късмет.

— Никога не съм си мислил, че ще го кажа — изсмя се Боунс, — но дяволски се радвам да те видя! — Погледът му премина към другия човек. — Професоре, това ти ли си?

Пийт Чапман, който си беше спечелил прякора Професора, беше служил заедно с Мадок и Боунс по времето, когато бяха военноморски тюлени, а понастоящем работеше заедно с Джейд като помощник и понякога като бодигард, въпреки че истинският му работодател беше щатското правителство и по-конкретно, „Мирмидоните“ на Там Бродерик.

Но мъжът, който се приближаваше към тях, смъкна студозащитната си качулка, под която се показаха средно дълга вълниста тъмна коса, голяма брада и непознато лице.

— Всъщност — намеси се Джейд — Пийт е зает с една услуга за Там. Както и ние впрочем. Тя ни насочи по следите ти.

Мадок се намръщи. Започваше да си спомня защо Джейд му е бивша приятелка.

— Кои сте тези „ние“, Джейд? Явно знаеш много повече за ставащото от мен.

— За разлика от друг път — парира го Джейд.

— Вие двамата да нямате нещо общо? — попита брадатият.

— Има си хас — разсмя се Боунс.

Мадок го игнорира и се обърна към непознатия:

— Може би вие сте този, с когото трябва да разговарям.

— Най-вероятно. Мъжът погледна покрай Мадок към Роуз и черната метална сфера в ръцете й. Очите му се разшириха от удивление. — Намерили сте я?

— Знаете ли какво е това нещо? — запита Боунс.

— Не съвсем. Знам, че я наричат „аномалията“, но не много повече от това.

— Но тогава сигурно знаете кои са „те“? — намеси се Мадок. — Хората, които току-що се опитаха да ни убият… „Доминионът“ ли е?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Наричат се „Прометей“. Много са потайни и са много могъщи.

— Страхотно! — изсумтя Боунс. — Точно каквото ни трябваше. Все едно че са ни добавили към някакъв списък за клуб „Злодей на месеца“.

— Какво искат? — настоя Мадок.

— Каквото иска всеки човек с власт — още власт. Искат да управляват света. И да контролират неща като това — посочи мъжът към кълбото. — За съжаление това е всичко, което мога да ви кажа за тях, а също така и че ги преследвам от двайсет и пет години.

— Значи още от детската градина? — подметна Боунс. Всъщност не изглеждаше много преувеличено. Под брадата си мъжът не изглеждаше по-стар от трийсет и няколко годишен.

— Това е дълга история — отвърна непознатият.

— Подозирам, че имате повече от една такава — каза Мадок. — А име имате ли?

Мъжът подаде ръка.

— Ник Кисмет.

— Това да не е артистичен псевдоним^[1]? — засмя се отново Боунс.

— Присмял се хърбел на щърбел, Боунбрейк — поклати глава Джейд.

Кисмет също се разсмя.

— Това също е една от дългите ми истории. Всъщност работя за Агенцията за защита на културното наследство към ООН. Работата ми е да пазя антиките. Да ги държа далеч от ръцете на хора като тези от „Прометей“.

Мадок кимна в посока на Роуз.

— Значи сте тук за това? За аномалията. Вземете я. Ваша е.

Кисмет и Джейд се спогледаха, след което жената заговори:

— Мадок, аномалията е само…

— Не го казвай на глас — прекъсна я Боунс.

— … върхът на айсберга — завърши Джейд.

— Каза го — простена Боунс.

— Истина е, господин Мадок — потвърди Кисмет. — „Прометей“ започна решителната си битка и ние трябва да го спрем. Всички заедно. Това е само началото.