Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (44) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

4.

Професора се събуди изведнъж. В първите няколко секунди не усещаше нищо, освен леко объркване от непознатото обкръжение.

А след това болката се стовари като наковалнята в анимационно филмче, която пада от небето.

Болката в цялото тяло извика един спомен — черния пикап, който изникна от нищото и се носеше право към колата под наем на Джими.

— Джими! — почти извика Професора.

За свое пълно изумление чу гласа на друг мъж:

— Хей, този се събуди!

Професора се надигна в седнало положение със стиснати от болка зъби. Чувстваше се замаян и за миг се зачуди дали не е получил сътресение на мозъка, но веднага отхвърли това обяснение. Усещаше го повече като наркотична мъгла.

Процеди се друг спомен. Беше на задната седалка на колата, покрит с натрошено стъкло и частично прикован от смачкан сегмент на автомобилния корпус… Мъж в синя униформа — може би санитар? — се надвесва над него и го приканва да остане спокоен, като му обещава, че ще го извадят след няколко секунди… А след това същият мъж протяга ръка със спринцовка, а на върха на иглата блести капчица течност… „Това ще ти помогне да се успокоиш…“

Хвърли поглед наоколо. Мозъкът му най-сетне можеше отново да обработва визуалната информация. Не беше в болница, нито пък в нещо, което да напомня на затворническа килия. По-скоро приличаше на библиотека или частен музей. Трите стени на елегантно обзаведената стая бяха покрити от пода до тавана с лавици, но само върху половината етажерки имаше подвързани с кожа и платно книги. Върху останалите имаше еклектична сбирка от артефакти — сувенири от разни култури от различни места по света и периоди от историята, заедно с няколко предмета, свързани с мореплаването. На такова място, помисли си Професора, Дейн Мадок би се чувствал като у дома си.

Дървеният под беше покрит с красив персийски килим. Четвъртата стена се състоеше предимно от прозорци и френска врата, които гледаха към меланхоличния пейзаж от дървета, оголени от наближаващата зима.

— Тото, мисля, че вече не сме в Мериленд — промърмори Професора, опитвайки се да се задържи седнал.

— Тук си напълно прав — обади се Джими и влезе в полезрението му.

Професора примигна, опитвайки се да фокусира погледа си върху него. Джими се беше преоблякъл. Лявата му буза беше охлузена, но иначе изглеждаше невредим. Определено не изглеждаше като затворник или заложник.

— Къде сме?

— В Ню Йорк — чу се друг глас — мъжествен и бумтящ, но достатъчно приятелски. — По-точно в Лонг Айлънд. Добре дошли в дома ми… Професоре, нали?

„Лонг Айлънд ли?“ Това означаваше, че е бил в безсъзнание няколко часа.

Професора се обърна бавно, защото усещаше, че равновесието му е напълно възстановено, и видя Джими заедно с другия мъж. Мъжът — техният домакин — беше висок горе-долу колкото Джими, но значително по-възрастен, може би на около седемдесет, предположи Професора, с прошарена рошава коса, в която имаше повече бяло, отколкото черно. Кожата му беше загоряла, високото му чело бе покрито с мрежа от бръчки, но сините му очи бяха ясни и блестяха като сапфири. Усмихваше се, а езикът на тялото му не показваше дори намек на агресия. Джими също не изглеждаше да е нащрек в присъствието му, но Професора остана бдителен.

— Приятелите ми ме наричат така — отвърна той.

— Разбрано, доктор Чапман — разсмя се мъжът. — Казвам се Кристиан Гарал. Можете да ме наричате Кристиан. Ако желаете.

— Гарал ли? Вие сте бащата на Ник Кисмет — Професора веднага съжали, че е издрънкал тази забележка.

Гъстите вежди на мъжа се извиха в изненада.

— Значи познавате сина ми?

Беше разпознал името му от прочетените по-рано документи за човека, който беше помогнал на него и Джейд да се измъкнат от деликатната ситуация в Перу. Ник Кисмет работеше за Агенцията за защита на културното наследство — орган на ООН, натоварен с наблюдението на обектите на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и опазването на националните антики. Кисмет всъщност беше дошъл в Южна Америка да ги търси или, по-точно, да търси Джейд по лична работа. Нужна му беше информация за един ръкопис, притежаван някога от британския окултист доктор Джон Дий. Кисмет смяташе, че Джейд, която преди няколко години се бе занимавала с наследството на известен колекционер на вещи, принадлежали на Дий, може би ще има по-добър поглед върху нещата. Появата му беше напълно неочаквана и подозрителна, но една бегла проверка беше показала, че е този, за когото се представя, намеренията му са добри и освен това беше успял да впечатли Там Бродерик достатъчно, за да препоръча Джейд да остане с Кисмет и да му помогне, докато Професора се занимава с въпроса с изчезването на Джими.

Но сега следите се бяха затворили в кръг, който водеше обратно до Ник Кисмет. Професора не вярваше в съвпаденията, а конкретно това беше адски голямо.

И току-що си беше изиграл коза.

„Нищо не мога да направя вече — помисли си Професора. — Със същия успех мога да играя и със свалени карти“.

— Явно не достатъчно добре — отвърна на глас. — Сблъсках се с него преди няколко дни в Южна Америка. Търсеше информация и смяташе, че партньорът ми Джейд Ихара може да му помогне.

Гарал кимна.

— А, да! „Либер Арканум“ — „Книгата на тайните“. Момчето ми наистина пътува доста.

Професора потърси по обветреното му лице признаци на двуличие, но не намери такива. Гарал плесна с ръце.

— Съжалявам, сигурно имате много въпроси за това, което се случи. Но преди всичко, как се чувствате? Нужна ли ви е допълнителна медицинска помощ?

— Бях упоен — обвинително рече Професора. — Вие ли го направихте?

— Да. Хората ми не знаеха кой сте или какви са намеренията ви спрямо господин Летсън — направи пауза и се поправи. — Джими, исках да кажа. — Подробността беше дребна, но важна. Настояването на Джими да използват малкото му име означаваше, че домакинът им го беше спечелил на своя страна. — Намеренията ми бяха да го предпазя от неприятности.

— Да, той ми го обясни. На нас не ни беше ясно, че…

— Говорите в множествено число. Кои сте „вие“? — сопна се Професора.

За първи път, откакто беше влязъл в стаята, Гарал изглеждаше объркан, но това, което Професора първоначално прие за раздразнение, скоро се оказа нещо съвсем различно.

— Давай — подкани го Джими, — разкажи му това, което ми каза.

— Това, което ще кажа, ще прозвучи малко като теория на конспирацията, но Джими ме увери, че имате известен опит с подобни неща. — Гарал пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. — Има една много могъща и много стара организация — тайно общество, ако желаете — което тихомълком манипулира съдбата на човечество го.

— „Доминионът“.

— Не — поклати отрицателно глава Гарал. — Поне не смятам, че са едно и също, въпреки че е трудно да се каже къде в сенчестия свят действат тези организации. Нарича се „Прометей“ по името на титана от гръцката митология.

Професора кимна.

— Прометей обичал много хората. Откраднал огъня от боговете и го дал на хората. И добавил надеждата в кутията на Пандора.

— Прав сте. Прометей често се свърза с дарбата на предсказанието. Мислеща личност, която предчувства проблемите и взема превантивни мерки, за разлика от брат си Епиметей.

— „Прометей“ се нарича и организацията на хората с висок коефициент на интелигентност и с ограничен достъп само за онези, които преминават деветдесет и пет процентната бариера. Предполагам, че не става дума за тях.

Гарал се засмя.

— Те вземат името и вдъхновението си от групата, за която говоря, но доколкото зная, двете не са пряко свързани. Корените на истинската организация „Прометей“ са много по-дълбоки. Съществувала е в много различни форми, които отиват назад може би чак до атиняните през гръцкия класически период, но сегашното й превъплъщение води началото си от Просвещението. Щом хората започнали да разширяват познанията си за космоса… — Спря за миг. — Извинете ме. Това е западното надуто самочувствие. Трябваше да кажа: щом европейците започнали да разширяват хоризонтите си и се насочили към Ренесанса, имало такива, които смятали, че хората са на границата да отворят нещо като нова кутия на Пандора. Някаква клопка, оставена може би ненарочно от съществата от някаква древна забравена раса.

Професора пренебрегна очевидния въпрос, като вместо това се съсредоточи върху нещо друго.

— Какво искате да кажете с „ненарочно“?

— Представете си, че това познание е кутийка с кибритени клечки, оставени върху полицата. Огънят е това, което ни отличава от животните. Той е направил цивилизацията възможна, но въпреки това може да бъде опасен в ръцете на едно дете. Знанията и мощта на тази древна цивилизация са отвъд дори сегашното ни разбиране за вселената. Ние сме децата, а тези знания са нещо като огън, за който още не сме готови. — Гарал замълча. — Така поне смятат в „Прометей“. Знанието е скрито — кодирано, ако щете — в учеността и традициите на всички световни религии. Приказки за богове и паднали ангели, които вървели сред хората и даже смесвали кръвта си с тях. Истории за мощни устройства — технология, която често се бърка с магия. Сигурен съм, че сте запознат с много подобни митове. Хората от „Прометей“ в продължение на много столетия били посветени на това да намират тези устройства и да ги скриват, така че човечеството да не бъде изкушено да се самоунищожи. „Прометей“ кани в редовете си само най-добрите и най-будните. Интелигентността и прозорливостта са от ключово значение, но кандидатите трябва да показват и мъдрост и предвидливост, подобно на самия Прометей. Местоположението на трезора им е известно само на членовете на най-вътрешния кръг.

Професора вдигна ръка.

— Продължавате да говорите за тях в трето лице. „Те“ се наричат „Прометей“. Не сте ли част от тях?

Гарал изглеждаше огорчен.

— Не точно, но това е дълга история, която ще ни отклони още повече от отговора на първоначалния въпрос. Краткото обяснение е, че в момента в „Прометей“ има борба за надмощие. Едната фракция — ще ги наречем радикалите поради липса на по-добро име — вярва, че призванието им е да използват знанието и силата, която са натрупали, за да поемат в ръцете си съдбата на човечеството. Другата страна отдава предпочитание на първоначалната им мисия. Те са традиционалистите. Която страна вземе превес, ще получи контрола над огромно богатство от знания и древни технологии. — Гарал се поколеба и за момент се вгледа критично в Професора, след което продължи. — Синът ми — моят осиновен син — е много важен за „Прометей“. Особено за традиционалистите. Не ми е позволено да влизам в подробности, но е достатъчно да спомена, че успях да спечеля доверието им.

— Добре — кимна Професора. Не беше сигурен, че е готов да приеме цялата история за „Прометей“, но беше ясно, че Гарал й вярва. — Да видим дали съм ви разбрал правилно. „Прометей“ се занимава с намирането и скриването на артефакти, за които се предполага, че притежават свръхестествена сила.

— Като в „Хранилище 13“^[1] — вмъкна Джими.

Професора се намръщи, но само отчасти, поради това че го бяха прекъснали. Нямаше идея за какво става дума, което го изненада. Навярно пак идваше от някоя видеоигра. Продължи нататък:

— И нещо в онези стари самолетни останки, които Дейн Мадок намери, представлява разплетена нишка, която може да отведе до „Прометей“ и неговите скъпоценности. Когато Джими започнал да рови наоколо, поставената сигнализация се е задействала и от „Прометей“ са тръгнали по петите му.

— Почти е вярно — отвърна Гарал. — Самолетът и пътниците му открили важно място в Антарктида. Мястото не било известно на „Прометей“, но когато организацията научила за откритието, предприела стъпки да изтрие станалото от публичната информация.

— И продължава да го прави до ден-днешен. По тази причина е тръгнала след Джими.

— Не — бавно възрази Гарал. — Малко по-сложно е от това. Виждате ли, радикалите са слаби. Те са профаните и без пряк достъп до колекцията от артефакти единствената им надежда за победа е да открият нещо ново. Нещо, което още не е в колекцията.

— Като нещото в Антарктида от онзи сайт — вмъкна Професора.

Гарал кимна.

— Там има нещо, някакъв древен източник на енергия. „Прометей“ го нарича „аномалията“. От десетилетия знаят за съществуването му, но точното му местонахождение не им е било известно въпреки многобройните експедиции, които са се опитвали да го търсят. Така че поставили предупредителни сигнали при търсене по въпроси, свързани с първоначалното откритие.

— Старият самолет е бил най-отгоре в списъка — обади се Джим и.

— След което са изчакали някой друг да свърши черната работа — довърши думите му Професора.

— Радикалите отчаяно искат да намерят аномалията.

— И по тази причина ли са тръгнали след Джими?

— Не — отново поклати глава Гарал. — Боя се, че никой не е „тръгвал след него“, поне не знам за такива хора. Мъжете, с които се сблъскахте, работят за мен и държаха Джими под око. Моят… ъъъ, човек в „Прометей“, който е един от традиционалистите, ме предупреди, че могат да тръгнат след него. Когато заговорихте Джими пред щабквартирата на Агенцията за национална сигурност, са си помислили, че може би работите за радикалите, и са се намесили. Извинявам се за недоразумението.

— Можели сте по всяко време да влезете във връзка е Джими. Да го информирате. Но не сте. Размахвали сте го като примамка.

Гарал разпери ръце в знак на извинение.

— Грешката е моя — призна той. — Сега го осъзнавам. Трябваше да се доверя на Джими. Но сега тук сте в безопасност, ако приемем, че се държите в сянка.

— А какво ще стане с Дейн Мадок? — попита Професора. — Радикалите може да тръгнат и след него.

— Мадок е много по напред от тебе, пич… ъъ. Професоре. Първото нещо, което направих, бе да опитам да му се обадя. Не знам дали ще повярваш, но вече търси следващата аномална щуротия. Макар че нямам представа каква е тя. Говорих с Уилис.

Уилис беше Уилис Сандърс, друг бивш военноморски тюлен, приятел на Дейн Мадок, който понастоящем беше част от екипажа на лодката му „Морска пяна“.

— Мадок и Боунс се отправиха към Антарктида преди няколко часа. Там са практически откъснати от останалия свят…

— Значи няма как да ги предупредим. — Професора погледна към Гарал. — Дали пък случайно нямате начин да ни прехвърлите там?

Джими вдигна ръце в знак на протест.

— Ей, чакай малко! Какво е това „ни“? И в случай че си забравил, Антарктида е много голямо място. Дори не знаем къде да започнем да ги търсим.

— Мадок не може да не е оставил някакви следи, поне от документи. Ще започнем с тях. И ще накарам екипа на Там да го потърси с някой от полярните сателити.

Гарал безпомощно вдигна ръце.

— В момента най-оскъдният ни ресурс е времето. До Антарктида не летят редовни полети. Ще ни отнеме няколко дни да ви откараме до летище, което осигурява транспорт до ледения континент. Тогава може би ще бъде прекалено късно.

Професора се зачуди за момент. Гарал беше прав. Беше му отнело почти два дни да се придвижи от Перу до Мериленд.

На лицето му се изписа усмивка от осенилата го идея.

— От Аржентина до Антарктида има полети, нали? Ако имаме наш човек в Южна Америка, това ще съкрати времето с два дни.

Гарал кимна замислено.

— Предполагам, че говорите за вашата приятелка Джейд Ихара?

— И за сина ви.

— Може би вече са тръгнали оттам.

— Няма да навреди, ако ги попитаме — сви рамене Професора.

Джими подсвирна тихо.

— Искаш да изпратиш Джейд да спасява Мадок? Идея си нямам какво ли би могло да се обърка.