Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (41) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

1.

Анаполис, Мериленд

Пийт Чапман, Професора, примигна и остави спомените настрана, за да насочи цялото си внимание към настоящето. Джеймс Летсън, Джими, мина покрай него, без да покаже с нищо, че го познава, и излезе от хотелското фоайе. Професора, който се беше настанил до една ъглова маса в залата за континентална закуска и се преструваше, че чете сутрешното издание на „Уошингтън Поуст“, го проследи с поглед още няколко секунди, преди да мушне вестника под мишница и да стане, за да го последва.

Лицето, което Професора помнеше толкова добре, сега изглеждаше различно. По-старо, с по-пълни бузи. Смекчено от прекалено много скапана храна и алкохол, и от недостатъчно упражнения. Навярно това можеше да се очаква. Тогава всички бяха млади, някои дори толкова, че не можеха законно да си купят пиене.^[1]

За него лицето — типичното лице на слабака — беше опора. Спасително въже, което го беше измъквало от периоди, за които си мислеше, че са най-лошите дни в живота му.

Във военноморския флот наричаха това обучение ОПР/т — Основи на подводното разрушение/тюлени — първа фаза. Неофициално го наричаха просто „адската седмица“. Това беше последната част от триседмичния встъпителен курс по ОПР/т, през която кандидатите се подлагаха на сурови изпитания от физическо натоварване и лишаване от сън само с една-единствена цел: да се отделят онези, които притежават физическата и умствената издръжливост да станат военноморски тюлени. Четири дни, през които кандидатите минаваха през месомелачката — караха ги да правят упражнения до пълно изтощение, лишаваха ги от сън, подлагаха ги на постоянен тормоз. Процентът на отказалите се беше винаги висок — обикновено някъде около осемдесет на сто. Класът на Професора не беше по-различен.

Нямаше някакви тайни начини за оцеляване през адската седмица. Целта на упражнението беше курсантите напълно да бъдат лишени от его, за да се покаже онова, което се крие под него. Или си издръжлив, или не си. Професора го беше проумял в утрото, когато видя как Джими Летсън се отказва. През следващите три дни, щом се почувстваше така, сякаш няма повече сили, си повтаряше като мантра: „Аз не съм Джими“.

След като всичко приключи, след като оцеля и напредна към следващата фаза на обучението, Професора остави спомена за това лице да се изличи напълно. Щеше съвсем да го забрави, ако взводният му, лейтенант Дейн Мадок, не беше останал приятел с Джими Летсън.

Но сега, след като отново видя лицето му почти двайсет и пет години по-късно, Професора усети как старите емоции избликват неканени.

„Джими слабакът.“

Беше изненадан и леко объркан от силата на чувствата, които изпитваше. Много от момчетата отпадаха. Зад всеки моряк, който беше заслужил да носи знака на тюлените — характерната значка, изобразяваща орел, тризъбец и пистолет — имаше поне четирима, които дръпваха въжето на камбаната през адската седмица. Тези хора не бяха непременно слаби или разглезени. Всеки от тях оставаше сред смелото малцинство, което беше дало клетва да защитава Америка. Беше изключително нечестно да нарича, когото и да било от тях „слабак“ и всъщност Професора никога не го беше правил.

С изключение на Джими.

Преди двайсет и два часа, когато Там Бродерик му даде тази задача, единственото, което можеше да свърже с Джими, беше фактът, че е приятел на Дейн. Репортер. Разследващ журналист. Хакер.

След като се отказа от ОПР/т, Летсън получи ново назначение в отдела на Военноморския флот за връзки с обществеността и завърши службата си като военен журналист, след което се върна обратно в училище, за да следва журналистика. Беше продължил на същото поприще и си беше изградил много успешна кариера като разследващ журналист, не на последно място благодарение на уменията си в интернет. Джими Летсън беше истинско дете на цифровата ера и беше станал компютърен хакер, преди още да бяха измислили дума за това. От малък беше запален по техниката и сам си сглобяваше компютрите, за които после пишеше програми. Доколкото Професора знаеше, Джими не беше „черна шапка“ и не използваше уменията си за правене на измами и разсаждане на семената на анархията. Вместо това беше по-скоро търсач на кибер сензации и защитник на петата власт^[2], а понякога търсеше информация за Дейн Мадок, който сега беше частно лице и професионален търсач на съкровища.

Именно тази връзка го беше върнала отново в орбита около Професора. Мадок и хората му няколко пъти бяха вършили платени услуги за Там Бродерик, като част от нейната оперативна група, предназначена да се бори с псевдорелигиозната крайнодясна криминална конспирация, известна като „Доминионът“. Джими Летсън не беше част от тази договорка. Всъщност, макар да знаеха един за друг, доколкото на Професора му беше известно, Там и Джими никога не се бяха срещали, но въпреки това споделяха дълбоко взаимно недоверие.

Подозрителното отношение на Там явно стигаше дотам, че тя поддържаше тайно електронно наблюдение над Джими, в резултат на което забелязаха, че в света на Летсън има нещо изключително нередно. Той се беше изгубил без никакво предупреждение. Беше изчезнал както от физическия си живот, така и от значителното си присъствие в интернет.

Изчезването му беше достатъчно притеснително, за да накара Там да изтегли Професора от текущото му дългосрочно назначение като телохранител на археолога Джейд Ихара, която по една случайност беше бивша любовница на Дейн Мадок. Професора я беше оставил в Куско, Перу, където тя проучваше някаква загадка, свързана със стар окултен ръкопис, и беше взел четиринайсетчасовия полет до Вашингтон, Колумбия. Там му трябваха само четири часа, за да открие Джими Летсън, който в момента използваше псевдонима Райън Дуарте и беше отседнал в един хотел в Анаполис, Мериленд.

Летсън се отправи направо към паркинга и се качи във взетата под наем кола — червен „Хюндай Соната“. Професора се помота още малко покрай входа на хотела, докато го чакаше да излезе на улицата, преди да побърза към своята кола под наем — сребриста „Тойота Приус“ — и да подкара след него. Не се притесняваше особено, че ще изгуби Джими в трафика, защото беше маркирал хюндая с радиочестотен идентификационен чип.

Проследи Джими без особени затруднения, което, честно казано, го изненада. Като се има предвид репутацията му на изключителен хакер, Професора беше очаквал от Джими да се справя много по-добре със замитането на собствените си следи. Това му стигаше, за да заподозре, че може би го разиграват. Може би Джими беше излязъл на „риболовен“ поход и се опитваше да примами него или някой друг да се разкрият.

Но репортерът хакер не показваше нито един от издайническите белези на изпечените професионалисти: не хвърляше случайни погледи, за да провери дали не го наблюдават, докато излизаше от хотела; не правеше неочаквани завои, за да види дали няма опашка. Джими си караше като всеки друг служител, който се прибира от работа в града у дома, и просто се придържаше към останалия график в продължение на няколко километра, преди да завие по шосе I-178 — магистралата „Дженералс“, и да се насочи на запад. Продължи известно време по нея, след което се прехвърли на междущатската магистрала I-97 и продължи все така на запад, но вместо да следва пътя на север към Балтимор или да завие на юг към Вашингтон, продължаваше да кара на запад.

Предположението на Там беше, че Джими е разбутал някое гнездо на стършели и се е покрил. Професора не беше толкова сигурен. Инстинктът му подсказваше, че Джими нито бяга, нито се крие, а по-скоро преследва нещо. Или по-вероятно някого. Може би държавен служител, който се е опитал да бие тревога по някакъв въпрос; някой, който живее в разпрострелите се около столицата предградия.

Объркан и доста разтревожен. Професора даде газ и скъси дистанцията до целта си, докато накрая ги деляха само две коли. Джими продължаваше надолу по магистралата, като подмина южния край на Форт Джордж Мийд. Професора вече беше повече от сигурен не само че е разбрал общите намерения на Джими, но и накъде пътува в момента. Изобщо не се изненада, когато хюндаят зави при изхода за Канин Роуд, малко на юг от отбивката за Анаполис, и продължи към паркинга за посетители близо до входа на разпрострелия се комплекс на Агенцията за национална сигурност.

— Летсън, какво си намислил? — промърмори Професора.