Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (51) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

11.

Мадок отстъпи бързо назад, като успя да отмести краката си, за да пропусне няколко по-големи камъка, и пренебрегна малките парчета, които се удряха в него. Боунс, който беше по-близо до срутването, падна назад. Успя да се завърти с лицето напред и разпери ръце в отчаян опит да спре падането си долу. Свлачището бързо го победи, затрупа го отчасти и го повлече покрай Мадок по стъпалата заедно със себе си. Джейд, която беше по-близо до стената, успя да се измъкне с танцова стъпка, но опитът на Роуз да отбегне лавината от камъни я отведе опасно близо до ръба на стълбището.

От страх, че Роуз може да падне от стълбите, Мадок заряза предпазливостта и се хвърли обратно в яростна атака нагоре по стъпалата, за да я издърпа обратно. Успя да грабне едната от размахващите й се ръце и я дръпна встрани от бездната, но в същия миг голямо парче камък се заби болезнено в пищяла му. Политна напред, тъй като камъните подсякоха краката му, и повлече Роуз заедно със себе си. Сега вече и двамата се пързаляха надолу, подхванати от безмилостния поток от натрошени камъни.

— Не иска да спре!

Викът на Джейд беше едва доловим сред нарастващия шум, но Мадок вече беше разбрал, че думите й отразяват истината. Разрушаването на каменния блок беше предизвикало лавинообразно срутване. Всеки блок, който падаше от мястото си, откъртваше още два или три над него.

Цялата страна на пирамидата се срутваше. Още по-лошо беше, че ударите трошаха стълбището и заличаваха стъпалата, по които трябваше да се изкачат, за да излязат на повърхността.

— Продължавай да се катериш! — изкрещя Мадок. Съветът се отнасяше колкото за него, толкова и за останалите. Ако не успееха бързо да преминат през отвора, щяха да бъдат отрязани от него и по всяка вероятност отнесени надолу в дълбините на пирамидата, където щяха да бъдат погребани завинаги. — Опитай да се промъкнеш!

Мярна за миг Джейд, която кимна, след което започна да напредва с приведена ниско глава и вдигната над нея ръка, за да се пази от падащите камъни, докато се катереше по отломките.

Мадок потрепна от болка, щом друг камък го удари по рамото, но въпреки това успя да застане в неудобна поза на колене и запълзя напред, като мина пред Роуз, за да я пази с тялото си като с шит. Погледна надолу по стълбите и видя някакво движение в камарата от камъни.

— Боунс! Идваш ли?

От натрошените камъни се подаде фигура, покрита в прах.

— Дори още не съм се запъхтял.

Мадок само поклати глава. Хуморът — колкото по-мръсен, толкова по-добре — беше защитният механизъм на Боунс срещу вселената, но Мадок не смяташе, че ще го запази от лавината. Обърна поглед напред и прецени разстоянието до зейналата в стената на пирамидата дупка.

Повредата се разпространяваше в двете посоки. Срутваха се части както от стената пред тях, така и от тази, която беше от дясната им страна. Заедно с тях всички блокове отгоре им също започнаха да се сриват. Погребаната пирамида пропадаше.

Приведе се към Роуз и изкрещя, за да го чуе през шума:

— Продължавай да се катериш! Не спирай за нищо на света!

След това тръгна нагоре, като се катереше на четири крака по камарата от отломки. С приближаването до върха можа да види по-ясно отвора в стената. Джейд все още беше приведена в него, вдигнала едната си ръка, за да се пази, а с другата го подканяше да побърза. За съжаление между двама им имаше голяма празнота. Последните няколко стъпки от каменната настилка пред отвора бяха изчезнали, пропаднали в пукнатина. Беше широка само половин метър, но ставаше по-голяма с всяка отминаваща секунда.

Мадок присви крака в приклекнало положение, след което се хвърли през дупката. Приземи се без проблеми, но когато Джейд му протегна ръка, за да му помогне, не й отказа. Забави се за миг, за да си възвърне равновесието, след което се обърна и протегна ръка, за да помогне на Роуз.

Но в този кратък миг мястото, откъдето беше отскочил, се бе раздробило в пукнатината, която беше удвоила ширината си и бе накарала Роуз да отстъпи назад.

— Скачай! — изкрещя Джейд.

Мадок прецени, че шансовете на Роуз да се справи не са големи, но поради липса на алтернатива подкрепи предложението на Джейд и добави:

— Ще те хвана.

Лицето на Роуз застина в маска на безпокойство. Въпреки това тя си пое дълбоко дъх, присви колене и отметна ръце назад, за да може да се засили повече за съдбоносния скок.

След това, сякаш от нищото, до нея изникна Боунс. Голите му гърди и лицето му бяха нашарени с прах, което го правеше да прилича повече на гигантски голем — оживяло каменно създание — отколкото на човек. Без предисловия или обяснения сграбчи Роуз в ръцете си и я метна през пукнатината.

Мадок я хвана без проблеми и я издърпа в относителната безопасност на отвора. Веднага щом Роуз застана до него, Мадок се обърна към процепа и изкрещя:

— Боунс, скачай!

Но Боунс беше изчезнал.

 

 

Жената не каза нищо. Просто погледна Кисмет с приветливо непроницаемо изражение, докато двамата с Хаузър се качваха в колата. Кисмет също запази мълчание. През кратката си кариера на офицер от военното разузнаване беше научил нещо важно — че разпитът е двупосочна размяна на думи; с всеки въпрос, с всяко микроизражение участникът разкрива информация по въпроса.

Въпреки това дори в мълчанието знаеше, че реакцията му го е издала.

Всъщност не мислеше за нея като за своя „майка“. Обстоятелствата, свързани с раждането му, бяха заобиколени от догадки и семейни предания. Беше доста сигурен, че тя наистина е биологичният му родител, но ако подозренията му бяха правилни, беше служила просто като сурогатна майка утроба, която ги беше износила двамата с Улрик Хаузър. Последвалите събития убедително доказваха, че не изпитва някакви чувства на майчина обич или загриженост към него. Беше просто една променлива в някакъв странен таен експеримент. Пионка в играта на шах на „Прометей“.

Вярно беше, че го е пазила и го бе защитила от смъртна опасност. Хаузър го беше признал при първата им среща. Но дали го беше направила заради чувствата си към него, или просто защото служеше на плановете й? Подозираше, че е второто.

Дори скорошните й опити да влезе във връзка с него, направени с помощта на приемния му баща, приличаха по-скоро на подтикнати от нуждата — или по-скоро от нуждите на фракцията на традиционалистите в „Прометей“ — отколкото от искрено желание за сдобряване.

Старата мъдрост, че враговете на твоите врагове са ти приятели, не беше задължително вярна, когато ставаше дума за „Прометей“ или пък за тази жена. Не беше още напълно сигурен какво иска да сподели с нея относно мотивите си или приоритетите си.

Хаузър нареди на шофьора да тръгва. След като колоната потегли, направи цяло шоу от заемането на по-удобно положение в колата, сякаш се приготвяше за дълъг път. След няколко секунди шаване вдигна очи към жената.

— Виж, майко, кой се появи! — Погледна към Кисмет, после към жената. — Чакай малко, вие двамата всъщност познавате ли се? — разсмя се Хаузър. — Смешното, Ник, е, че на мен ми беше майка, но ти пък си получил името й. Не съм сигурен чия сделка е била по-добра.

Кисмет отново поведе безуспешна битка да скрие реакцията си. Необичайното му име беше още една част от семейната история, която бе приемал за даденост. Сега поне имаше някакъв отговор.

Жената погледна раздразнено към Хаузър, но не каза нищо.

— Майко — продължи Хаузър, — доведох Ник тук с надеждата, че ще успееш да го убедиш да ни каже как да намерим „Олимп“.

Жената изгледа продължително Хаузър, а очите й се присвиха презрително. После се обърна към Кисмет.

— Знам какво иска той — рече тя. — А ти какво искаш?

Кисмет претегли всички възможни отговори. Щеше ли да посмее да й каже истината? Да разкрие, че животът на Мадок и останалите виси на косъм? Щеше ли тя да разбере, че просто печели време в изчакване на възможността да обърне играта в своя полза? Щеше ли да му повярва, че последното, което иска, е откаченият му брат да се сдобие с артефактите на стихиите и всички други тайни в хранилището на „Прометей“?

Реши да отговори с друга истина.

— Искам отговори.

Ъгълчетата на устните й започнаха да се извиват нагоре.

— Значи моите момчета най-сетне се спогаждат. Крайно време беше.

 

 

— Боунс!

Мадок се надвеси извън отвора на тунела, оглеждайки забулените в прах стъпала за някаква следа от приятеля си, но в същия момент усети, че подът започва да поддава под краката му. Претърколи се назад част от секундата преди блоковете да се срутят. Проходът се изпълни с прахоляк. Тътенът достигна до оглушителната си кулминационна точка, а подът под него се разлюля в продължителен трус.

После всичко застина.

Мадок изпълзя през слягащия се облак прах, докато не стигна до ръба.

— Боунс?

Размаха ръка, опитвайки се да разсее малко облака. По чудо бе успял да запази телефона си и сега светна с фенерчето му в пустошта отвъд. Прашинките кръжаха по-скоро под въздействието на гравитацията, отколкото на неговите движения, но след няколко секунди се проясни достатъчно, за да види от другата страна.

От кухата пирамида не беше останало кой знае колко, за да се различи какво бе представлявала преди. Повечето от каменните блокове, които образуваха стените й и дългото спускащо се стълбище, сега лежаха в безпорядък върху пода на огромната кухина — или по-скоро свлачище. Без опората на пирамидата покривът също се беше срутил надолу. Мадок погледна нагоре и забеляза звезди.

Някакво движение отдолу привлече погледа му и той отново се взря към руините в пещерата. Иззад ръба на пропадането се подаде ръка. Пръстите й бяха разперени в търсене на опора върху грубата повърхност.

— Боунс! — викна отново Мадок, а предишното му отчаяние се смени с вълна на облекчение. Въпреки че не можеше да проумее как е успял да го направи, здравенякът явно бе скочил през разширяващия се процеп към разкрилата се стена на пещерата, където се бе задържал върху голите скали в очакване срутването на пирамидата да приключи.

Мадок сграбчи китката на приятеля си е две ръце и му помогна да се изкатери. Появи се и другата ръка на Боунс, след което с едно енергично движение горната част на тялото му излезе над ръба, което му позволи да се измъкне по лице върху пода на прохода. Там се строполи и няколко секунди остана неподвижен. Но въпреки очевидното си изтощение Боунс се усмихваше под маската от прах и мръсотия.

— Е — рече той, — мисля, че това най-сетне разреши спора кой от двама ни е по-добър катерач.

Мадок го зяпна в недоумение.

— Сериозно? — поклати глава. Сигурно искаш да кажеш „най-големият късметлия“.

— Мисля, че завиждаш, защото не успя да се справиш с този проблем.

— Боунс, ти беше причината за проблема.

— Знаеш ли, именно там винаги грешиш. Виждаш лъч надежда и започваш да търсиш черния облак. Нали успяхме да се измъкнем. — Изправи се, сякаш току-що си е спомнил нещо. — Като стана дума за лъч надежда…

Бръкна в задния си джоб и извади брадвичката. Металът сияеше ярко, без нито една драскотина да загрозява повърхността му. Подаде го на Роуз.

— Мисля, че това ти принадлежи.

— Като стана дума за черни облаци — вмъкна Джейд, — какво ще правим сега?

— Ще правим? — попита Боунс. — Искаш да кажеш, освен че смятаме да се измъкнем от тази адска дупка и да се върнем в хотела за по бира, душ и сън?

— Трябва да помогнем на Ник.

— Да му помогнем ли? — изсумтя Боунс. — След това, което направи? В никакъв случай.

— Боунс, даже ти не може да си толкова тъп. Направи го, за да ни спаси.

— На това да ни остави погребани живи „спасение“ ли му казваш?

— Джейд има право — намеси се Мадок. — А има дори още по-важна причина да тръгнем по следите му. Трябва да попречим на Хаузър да се сдобие с четвъртата реликва.

— Как точно ще го направим? Нямаме представа къде са.

Мадок обмисли за малко отговора на този въпрос.

— Мисля, че знам кой може да ни помогне.