Патриша Макдоналд
Таен обожател (9)

Глава 7

Винсънт Мур, началник на полицията в Кейп Крисчън, притисна телефонната слушалка с рамото си и широко усмихнат загледа снимките със спящото бебе.

— Получих снимките тази сутрин — каза той на жена си Ингрид, с която говореше по телефона. — Каква кукла е само. Как е Кейти днес? — Ингрид беше в Олбъни и помагаше на Кейт, която след трудна бременност бе родила без усложнения второто си дете — момиченце. Винс и Ингрид имаха и син — Роби, който живееше във Филаделфия. От него те имаха един внук, така че сега внуците им ставаха трима.

Ингрид го увери, че Кейт е добре и в момента спи.

— Кажи й, че ще се обадя по-късно — поръча Винс. Жалко че не можеше да отиде да види бебето; трябваше да изчака до септември, когато излезе в отпуска. През май започваше оживеният курортен резон в Кейп Крисчън. Нямаше как да се измъкне. — Ти кога се връщаш? — попита той замислено Ингрид.

Жена му обеща, че ще се върне до края на седмицата. Докато му разказваше какви планове има за следващите два-три дни, Винс отпи кафе от картонената чаша и погледът му обходи цялото помещение. Видя на вратата една позната фигура.

Винс се изправи на стола си и с една книжна салфетка заличи следите от кафе, които чашата беше оставила на бюрото му.

— Трябва да свършваме — прекъсна той Ингрид. — Долорес е при мен. — Ингрид разбра, двамата си казаха набързо довиждане и Винс даде знак на Долорес да влезе при него.

Винс Мур се познаваше с Долорес и с покойния й съпруг Джим Рийд от деца. Помнеше родителите и на двамата. Беше присъствал на сватбата им и нямаше да забрави нощта, когато се роди Джим младши. Със смъртта на Джим Рийд старши той сякаш загуби роден брат. Винс и Ингрид запазиха близките отношения с вдовицата на Джим и с малкия им син. През лятото Ингрид и Долорес водеха заедно децата на плаж и седяха под съседни чадъри, а Джими, Роби и Кейт си играеха на пясъка.

Винс въздъхна. Чувстваше се ужасно, докато Долорес пристъпваше към бюрото му. Чувстваше се ужасно, защото пак беше с празни ръце. Знаеше какво иска Долорес, но засега не можеше да направи нищо. Не можеше да нареди някой да бъде арестуван.

Винс, Рон Ленард и окръжният прокурор Клайд Джаксън, представителен чернокож мъж, възпитаник на Принстън, който имаше слабост към ушити по поръчка костюми, посветиха безброй часове на анализиране на фактите. И тримата, макар и в различна степен, имаха едно и също подозрение, но официално версията на Лаура не можеше да бъде оборена. Официално те все още търсеха маскиран нападател, който бе влязъл в къщата на семейство Рийд през един незатворен прозорец и беше застрелял Джеймс Рийд младши в леглото му. И освен това беше откраднал един часовник „Ролекс“ и няколко бижута. Нямаше никакви свидетели, а и не бяха намерили оръжието на убийството — 38-калибров пистолет „Смит и Уесън“. Местният печат съответно отрази случая като случаен обир, завършил с убийство. Седмици наред Винс трябваше да праща вечер хората си да придружават възрастни жени до домовете им и да ги кара да проверяват всеки шум и всеки отворен прозорец.

Много хора в градчето Кейп Крисчън обаче изглежда споделяха тайните подозрения, които пазителите на реда и закона имаха по този случай. Джими Рийд беше местен човек, а жена му идваше от друго място. Той беше убит в леглото си, а тя, без косъм да падне от главата й, остана да се радва на неочаквано наследство от един милион долара. При такива убийства представителите на закона задължително насочваха подозрението си към съпруга или съпругата. Никой от квартала не беше видял подозрително лице наоколо. В къщата нямаше никакви следи от мистериозния нападател — никакви влакна, никакви косми. Убиец, който не оставя никакви следи след себе си, е наистина нещо странно. Между времето на смъртта на Джими и обаждането на Лаура в полицията имаше един час. Един час, през който Рон, Винс и Клайд Джаксън подозираха, че оръжието на убийството и една малка кутийка с бижута са били хвърлени в морето и отнесени от прилива.

Доказателства обаче нямаше. Нямаше никакви улики, които да бъдат представени на съдебен процес. Парафиновият тест, направен на Лаура, показваше, че тя не е стреляла с пистолет. Или поне не е стреляла с голи ръце. Пренебрегвайки съвета на адвоката си, Лаура се подложи на детектора на лъжата и премина успешно проверката. Тя очакваше, че резултатите ще я оневинят в представите на полицията и на местните хора. В това отношение обаче се лъжеше.

Долорес се настани на стола до Винс и сложи на бюрото му парче кейк, увито в пергаментова хартия.

— Това е за твоята диета — каза тя.

— Много ти благодаря — каза унило Винс, потупвайки отпуснатия си корем. Напоследък, когато идваше в участъка, Долорес често му носеше нещо за ядене. Вече не идваше всеки ден, но все още от време на време го посещаваше. През първите седмици след смъртта на Джими Долорес беше постоянно тук — ту разплакана, ту възмутена, тя настояваше да получи информация, безмълвно подкрепяна от втория си съпруг Сидни. Тези дни идваше с грижливо направена прическа и внимателно облечена, както винаги, но под очите й имаше тъмни кръгове, които гримът не можеше да скрие. Сякаш се бе съсухрила напоследък, беше остаряла само за няколко месеца. Всички знаеха колко много скърби за сина си и колко дълго още ще скърби.

— Ингрид още ли е в Олбъни при Кейт? — попита Долорес.

Винс кимна и гордо подаде цветните снимки през бюрото.

— Тази сутрин ги получих.

Долорес разгледа снимките с жаден поглед. На устните й трепна усмивка, но очите й останаха тъжни.

— Каква красавица — възкликна тя. — Това ти е третото внуче, нали? — попита тя.

Винс кимна.

— Прекрасно — въздъхна тя и се облегна на стола.

— Как е твоят внук?

— Майкъл? — сви устни Долорес. — Майкъл е просто един ангел. Добре е. Но нали знаеш какви са децата. Големи актьори. Могат да се преструват, че нищо лошо не се е случило.

— Как да не знам? — кимна мрачно Винс.

— Правим всичко възможно да му помогнем. Всички ние. Мъжът ми и аз. Приятелите ни. Нали разбираш.

— Снаха ти няма нищо против да го виждате, нали?

Щом стана дума за Лаура, лицето на Долорес прие каменно изражение.

— Сидни отива да го вземе. Аз не говоря с нея. Сидни е посредникът. Той е светец. Нямам представа как изобщо издържа да говори с нея, но го прави, за да мога аз да виждам Майкъл.

Винс знаеше много добре как се чувства Долорес. Отначало тя отхвърляше предположението, че Лаура е извършила престъплението. Лаура е съпруга и майка. Това е немислимо. Но Долорес остана дълбоко потресена, когато видя, че вдовицата на сина й не се разплака на погребението. Хората се опитваха да й обяснят. Казваха, че снаха й е изпаднала в шок. Че е като замаяна. Самата Лаура се извини, като обясни, че нейният баща ненавиждал плача и изисквал да сдържа сълзите си. Долорес обаче не можа да приеме това. Някога тя също остана млада вдовица. Знаеше какво значи да скърбиш за любимия. След това дойде сянката на съмнението, хвърлена от Рон Ленард с неговите разнищващи въпроси, и тя започна да се чуди дали Лаура казва истината. Започна да споделя тревогите си в полицията, после със Сидни, докато накрая той направо се изтощи да я слуша. Но с всеки изминал ден нейните подозрения се засилваха. И тя намрази снаха си.

Винс от своя страна не можеше да вземе категорично становище. Знаеше фактите не по-зле от всички, но някъде дълбоко в себе си искаше да повярва на младата жена. Тя беше мълчалива и сериозна, макар че беше трудно да се каже каква е била преди трагедията. Вярно, че никой никога не я беше видял да плаче, дори на погребението, но той беше сигурен, че тя скърби. След смъртта на Джими, винаги когато я видеше, си спомняше един стих от баладата „Прекрасната дама, която не знае милост“ — „чезна в самота и бледност“, защото му се струваше, че се отнася за нея. Разбира се, когато сподели това с Ингрид, която беше гимназиална учителка по английска, тя тактично му напомни, че думите в баладата на Кийтс се отнасят за рицаря, а не за дамата. Изоставен е рицарят, който бленува за жестоката девица.

— Лаура беше тук преди малко — каза Винс. — Искаше да знае дали има нещо ново.

— Не се и съмнявам, че иска да знае — светнаха гневно очите на Долорес.

Винс се престори, че не е разбрал. Лаура не беше обвинена в никакво престъпление. Все пак той трябваше да бъде обективен.

— Има няколко обаждания след появата на постерите. Такава голяма награда е много съблазнителна за хората — каза Винс.

Лаура беше обявила награда от 250 000 долара от застраховката на Джими за информация, която би помогнала за залавянето на убиеца му. Постерите, които веднага привличаха погледа, бяха дело на Гари Юрик. До този момент обажданията не бяха довели до нищо.

— Е, нали не рискува нищо с тази награда? Няма защо да се тревожи, че някой ще я получи — каза горчиво Долорес.

— Долорес — започна Винс, като леко я потупа по ръката, — не бива да губиш надежда. Ако онзи тип се подвизава някъде, един ден ще го намерим.

— А ако няма такъв тип?

— Разследването продължава — заяви твърдо Винс.

— Е, исках да се отбия днес, преди да заминем. Заминаваме със Сидни за няколко седмици. Един от неговите големи клиенти — собственикът на „Стела ди Маре“ в Атлантик Сити — ни предложи вилата си във Флорида и Сидни каза, че ако не отидем да починем малко, щял да се разведе с мен — засмя се глухо тя.

— Много добра идея — каза искрено Винс. — Заминете. Сменете обстановката.

— Това е телефонният номер във Флорида. Ако има някакви новини… каквото и да е… — Долорес му подаде лист хартия.

Винс стисна ръката й, поемайки листчето, и каза:

— Ще ти се обадя веднага. Обещавам ти, Дий.

— Добре, Винс — отвърна уморено тя и се изправи. — Трябва да се прибирам да си приготвя багажа.

Винс стана и я хвана за ръката.

— Опитай се да прекараш добре там, а аз ще държа фронта тук. Джими не ми излиза от ума. Няма да се успокоим, докато не хванем убиеца. Разбра ли?

— И аз няма да се успокоя — отвърна мрачно тя.

— Благодаря за кейка — каза Винс.

— Много здраве на Ингрид и Кейти, като ги чуеш.

— Ще им кажа — обеща Винс.

Той я проследи с поглед, докато тя излизаше с приведени рамене, сякаш понесла голям товар, и изпита познатото терзание. Помнеше как понякога се чувстваше уморен от работата и мечтаеше да се пенсионира, а след това да си купят с Ингрид каравана. Но след онази кошмарна новогодишна нощ мечтаеше само за едно — да намери онова изплъзващо се важно доказателство, което да изправи пред съда убиеца, отнел живота на Джими Рийд. Ако този убиец е Лаура Рийд, ще намерят начин да го докажат. Той дължеше това на Долорес и на нейния внук, както и на приятеля си Джими Рийд, когото беше загубил. Това престъпление го отвращаваше и като полицай, и като човек, не му даваше мира. Не може един невинен човек да бъде убит в леглото си и никой да не бъде наказан за това.