Патриша Макдоналд
Таен обожател (5)

Глава 3

Докато Джими си вземаше душ, Лаура отвори гардероба, за да намери нещо по-прозрачно и дантелесто. През зимата обикновено спеше с памучна нощница. Ветровитата стара селска къща, която купиха, когато се преместиха в Кейп Крисчън, е била някога лятна вила. Макар че сега беше пригодена за живеене през зимата, тя просто не беше строена така, че да задържа топлина. Имаше много прозорци и остъклени врати, които дрънчаха от вятъра. Но Лаура обичаше тази къща. Смяташе, че двамата с Джими са постъпили правилно, влагайки нейното скромно наследство в единственото материално нещо, за което беше мечтала от дете — собствен дом.

Лаура напипа копринената черна нощница, която Джими й подари след раждането на Майкъл, когато вече можеше да влиза в дрехите си. Спомни си, че когато й я подари, двамата се пошегуваха, че ако използва тази нощница, много скоро пак ще забременее. Нещата обаче не се развиха така. Лекарите казваха, че няма медицински проблем. Съветите им не помагаха. Може би прекалено много се стараете, бе казал грубо един от тях. Той обаче не можа да отговори на въпроса как човек да не се старае да получи нещо, което иска с цялото си сърце. На всички, които питаха, а те бяха много, просто казваха, че се надяват, че ще имат още деца. Долорес обаче така и не можа да повярва. Миналата година в Деня на благодарността Лаура влезе в кухнята и чу как Долорес казва на своя роднина: „Първия път веднага забременя, ама нали тогава искаше да впримчи сина ми да се ожени за нея“.

Лаура затвори шумно вратата на гардероба и седна на ръба на леглото. На тази жена не можеше да се угоди. Никога нямаше да прости на Лаура, че е „откраднала“ сина й. Един общ приятел запозна Лаура и Джими в Сан Франциско. Лаура беше начална учителка по рисуване, а Джими беше куратор на един от големите музеи в града. Отначало тя нямаше желание да се запознае с него. Представяше си го като слабоват мъж с папийонка и беше приятно изненадана, когато установи, че той прилича по-скоро на бейзболен защитник, какъвто е бил в колежа, отколкото на специалист по история на изкуството. Общителен и експанзивен, Джими умееше да убеждава ценителите на изкуство да се разделят със своите колекции, поради което гледаха на него като на човек, успешно навлизащ в бизнеса с художествени произведения.

Лаура беше привлечена от неговата сърдечност и самоувереност и отношенията им бързо се задълбочиха. Когато обаче въпреки предпазните мерки тя забременя, Джими изобщо не се поколеба. Той настояваше, че единственото, което трябва да направят, е да се оженят и то колкото се може по-бързо. Лаура не държеше да вдигат пищна сватба. Тя беше единствено дете и две години преди това нейните родители бяха загинали. Нямаше кой да й се радва като булка или да се суети край нея. Тогава си мислеше, че може би майката на Джими ще се засегне, ако я изключат от събитието. Джими обеща, че ще й обясни всичко и няколко седмици по-късно двамата сключиха брак в общината. Много скоро след това обаче Долорес прие обяснението по телефона с гръм и трясък. Джими увери Лаура, че Долорес ще преглътне това. Как можах да го послушам, чудеше се тя сега.

Идеята да дойдат в Кейп Крисчън и да открият художествена галерия беше на Джими. Той отдавна се дразнеше от големия бизнес в изкуството и когато Майкъл навърши три години, на Джими вече му беше дотегнало да живее в големия град и да се чувства откъснат от жена си и от детето си заради все по-големите служебни ангажименти. Каза на Лаура, че иска сам да си е началник, да отгледа сина си в малък град и да се посвети на откриването на художници. Тревожеше се как ще реагира тя, но Лаура прие идеята с ентусиазъм. Беше ходила в Кейп Крисчън една Коледа, за да види Майкъл баба си и дядо си и тогава градчето й беше харесало много. Долорес се държа ледено с нея, но това изглежда беше най-добрият начин да излекува старите си рани. Опиянена от собственото си щастие, Лаура наивно смяташе, че свекърва й ще бъде доволна и всичко ще бъде простено. Но не се получи така.

Сега, като се замислеше, Лаура разбираше защо Долорес е реагирала така. Всяка майка щеше да се разстрои, ако нейният син се ожени, има дете и реши да захвърли кариерата си, без изобщо да я попита за мнението й. По-лесно е да обвиниш за всичко това съпругата, отколкото да си признаеш, че синът ти е избрал нов живот, без да е получил твоето одобрение или дори без изобщо да те е информирал. Така че независимо от приказките на Джими, Долорес си оставаше убедена, че Лаура е забременяла, за да накара Джими да се ожени за нея и след това се е заела да провали кариерата му.

Ох, няма да мисля за нея, каза си Лаура. Ще ми се развали настроението. Съблече си дрехите и прекара хлъзгавата нощница през главата си. Макар че беше настръхнала от студ в стаята, нощницата прилепна приятно към кожата й. Няма никакво значение кой какво казва или мисли. Двамата с Джими постъпиха правилно, направиха правилния избор. Бракът им беше стабилен и щастлив, имаха син, когото обожаваха. Джими беше доволен, че е собственик на галерия и че може да работи на две крачки от дома си. През лятото тримата прекарваха часове наред в галерията, през зимата разполагаха с достатъчно свободно време — седяха сгушени пред камината или се разхождаха на снега. Лаура се радваше на всеки ден, прекаран с мъжа си, имаше дом и семейство, за каквито винаги беше мечтала.

Лаура дръпна завивките и намали светлината на лампата — в стаята притъмня. Мушна се в леглото и щом чу стъпките на Джими в коридора, смъкна тънката презрамка от рамото си. Моят съпруг, каза си тя. Сърцето й преливаше от любов към него.

Джими влезе в стаята, разтривайки гладко избръсната си брадичка.

Лаура рязко се изправи в леглото и втренчи поглед в него.

— Хм-м — промълви той, загледан в нощницата й, и съблече хавлията си. — Я да видим какво има тук?

При вида на голобрадото му лице целият любовен порив на Лаура се изпари.

— Обръснал си си брадата — каза тя обвинително.

— Да, омръзна ми вече. Не е моят стил. — Той се настани в леглото и като се подпря на лакът, потърка в рамото й току-що избръснатата си буза.

— Не, недей — каза студено тя, отдръпвайки се от него.

— Какво има? — изправи се Джими. — Нали не си се облякла така за друг мъж? — пошегува се той. Лаура продължи упорито да мълчи. — Хайде де. Какво има? — попита той.

— Обръсна си брадата, защото майка ти нареди, нали така?

— Не, разбира се, че не е така. Хайде стига! — Той се протегна да я хване за ръката, но тя се дръпна. Изведнъж усети, че е измръзнала от студ. Измъкна се изпод завивките, пресегна се за дебелия си плюшен халат в долния край на леглото и го облече.

— Не ти ли се струва малко странно, че щом майка ти каже, че трябва да си обръснеш брадата, ти веднага го правиш?

Джими се отпусна тежко на възглавницата си.

— Тя повтаря това от шест месеца, ако си спомняш. Просто вече не ми се ходеше с брада. Толкова ли съм отблъскващ без нея?

— Въпросът не е в това и ти го знаеш.

— В какво е въпросът?

— В това, че си на тридесет и три години и продължаваш да правиш това, което нареди майка ти.

— Трябва ли да започваме отново? — въздъхна Джими.

— Защо не? За мен въпросът винаги е на дневен ред, щом е свързан с Долорес.

— Работата е там, че приемаш навътре всичко, което тя каже. И си мислиш, че аз правя същото. Но аз не я вземам толкова на сериозно. Знам, че в повечето случаи тя не мисли това, което казва. Понеже говори без заобикалки…

— Много меко се изразяваш — тросна се Лаура.

— Виж какво, знам, че понякога се засягаш от нейните думи. Съгласен съм, че не е тактична. Но какво мога да направя? Израснал съм с нея. Цял живот съм я гледал как се разпорежда. За разлика от теб тя не мисли, преди да си отвори устата. Просто изрича всичко, което й дойде на ум. Но не иска да каже нищо лошо.

— Мрази ме и винаги ме е мразила.

— Не те мрази.

— Държи ме отговорна за това, че не си станал милионер. Продължава да си мисли, че съм те подмамила да се ожениш за мен и съм ти провалила живота.

Джими се подпря на лакът и се усмихна.

— Скъпа, какво значение има какво си мисли? До гуша ми беше дошло да се подмазвам на богати колекционери, за да измъкна по някоя картина. И те обичах. И още те обичам. Тя може да си мисли каквото си иска.

— Но защо не можеш да я накараш да разбере? — попита умолително Лаура.

— Защото тя никога няма да се промени — отговори спокойно той. — Сигурно заради всичко онова, което преживяхме, когато бях още дете — смъртта на баща ми, когато бях толкова малък — тя просто има по-силно развито чувство на собственост от някои други майки. Щеше да намери кусури на всяко друго момиче, в което бих се влюбил. Не може да го преодолее. Но аз винаги съм знаел това. Когато се запознах с теб и си дадох сметка, че съм срещнал единственото момиче, което е за мен, направих единственото нещо, което можех. Убедих те да се оженим и след това, когато станах готов, поех удара. Няма друг начин с Долорес. Цял живот така съм се справял с нея. Изслушвам я, потупвам я по рамото, съгласявам се и после си правя каквото знам. Винаги е било така и винаги ще бъде така.

Лаура усети, че гневът й стихва. Знаеше, че той е прав. Джими беше твърдоглав и упорит като майка си. В известен смисъл тази му способност да действа като булдозер я беше привлякла; това качество вероятно бе резултат от дългогодишната му борба с Долорес. Ако той беше друг, тя нямаше да го обича. Погледна искрящите му кафяви очи, видя замислената усмивка на широкото му, избръснато лице.

— Казах й, че те харесвам с брада. Не трябваше да го правя — призна тъжно тя.

Джими вече се смееше. Пресегна се и я придърпа към себе си.

— Утре ще си пусна бакенбарди. Щом това те възбужда…

— Възбужда ме — отвърна тя, преструвайки се, че се съпротивлява.

— Междувременно обаче, мислех, че… — Джими задърпа полека ръкавите на халата й, докато той се свлече на пода до леглото.

Тя се притисна в обятията му и смеейки се, каза:

— С теб не може да се спори.

— Не може и това е положението — отвърна той и започна да я целува.

Познатата топлина на устните му, притиснатото му към нея тяло започнаха да изтласкват изминалия ден и света, който я заобикаляше. Тя чувстваше, че се отпуска в прегръдките му, че се потапя в нежните му ласки. Детският плач внезапно прекъсна любовния унес:

— Мамо… не ми е добре.

Лаура се отскубна от Джими, погледна го ядосано, но на устните й трепна усмивка.

— Ето до какво води калоричната храна на майка ти.

— Дългата ръка на Долорес се протяга през целия град и стига до спалнята ни — поклати глава Джими.

Лаура въздъхна и стана; навлече топлия халат и обу старите си пантофи.

— Съжалявам, скъпи. Връщам се веднага.

Лаура излезе в коридора. Стаята на Майкъл беше в другия край на къщата.

— Идвам, миличък. — Когато влезе в стаята му и запали нощната лампа Мечо Пух, видя, че Майкъл се е изправил в леглото, присвил лице в гримаса. Тя седна до него и отметна меката му коса от челото. — Какво има, мойто момче?

— Лошо ми е.

— Коремът ли?

— Боли ме — отговори той.

— Разбрах, че си ял много неща у баба си.

Майкъл кимна сериозно. Очите му бяха като шоколадови топчета, косата му — мека като коприна.

— Не ми е добре.

— Виж какво, ще сляза долу и ще ти направя от онзи специален чай, съгласен ли си? След това ще ти разтрия корема.

— Добре — каза жално той.

Лаура излезе в коридора. Джими стоеше облегнат на вратата на тяхната стая, облечен само с долнището на пижамата си, скръстил голите си ръце на широките си, мускулести гърди.

— Боли го коремът — каза Лаура. — Отивам да му направя чай. Ще се забавя малко.

— Ще отида да го видя — кимна Джими. Лаура заслиза по стълбите и той извика след нея: — Отлагаме мероприятието, нали така?

Тя се обърна да го погледне и кимна.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам — усмихна се тя и тръгна към кухнята.

* * *

Билковият чай с мед помогна както винаги, когато Майкъл го заболеше коремът. Лаура обаче подозираше, че помагат не толкова билките, колкото сладкото и топлото, а също и фактът, че мама е станала и е направила чая, от който му минава.

Тя сложи празната чаша на нощното шкафче, оправи възглавниците и се сви на тясното легло до Майкъл. Той се сгуши под завивката, привлечен от топлината на старата, позната хавлия. Тя започна да го разтрива по корема, описвайки с ръка кръг след кръг. Майкъл се отпусна и успокои до нея.

— Мамо, изпей ми „Палечка“ — каза той със сънен глас.

Като продължаваше да го гали по корема, тя тихичко запя. Толкова й беше приятно — разбира се, че не защото Майкъл се е разболял, а защото иска да бъде прегърнат и утешен. Напоследък той беше станал толкова независим, че моменти като този бяха много скъпи за нея. За кратко време той ставаше отново нейното бебе.

— Пак я изпей — прошепна той, когато тя свърши.

— Как е коремът?

— По-добре — отвърна той. — Ще я изпееш ли?

Лаура го притисна силно към себе си и го целуна по главата.

— Разбира се — каза тя и се прозя.

Затвори очи и запя отново; гласът й секваше всеки път, щом дрямката я връхлетеше. Майкъл довършваше прекъсната фраза. В един момент тя чу дълбокото му, равномерно дишане. Някъде по средата на песента гласът й замря и тя също заспа, обвила ръце около него.

Не можеше да каже какво точно я е събудило. Дали беше сподавен вик или силен удар — нещо я накара да седне в леглото на Майкъл, нащрек, обзета от ужас. Майкъл се обърна, спеше непробудно, след като се беше затоплил и отпуснал.

Лаура седеше в тъмното, опряла неудобно врата си в таблата на леглото, и чакаше пак да чуе онзи звук. Чудеше се дали Джими го е чул. Той обикновено спеше дълбоко. Здравият му, спокоен сън беше за нея още едно доказателство за неговата увереност. Той работеше здравата, играеше здравата, спеше здравата. Такъв беше Джими. Но онзи удар се чу силно, каза си тя. Достатъчно силно, за да събуди дори него. Той сигурно ще стане и ще види какво има. Тя наостри уши, но не чу нищо повече. Може би така й се е сторило. Или е сънувала нещо. Но скована от страх, знаеше със сигурност, че действително е чула нещо.

Не е задължително обаче да е нещо лошо, каза си Лаура. Някоя катеричка, която е скочила на покрива. Вятърът, който шумно е отворил и затворил вратата на лятната баня зад къщата. Шум от минаваща кола. Или нещо… някой. Искаше да забрави за това, пак да заспи, но цялото й тяло вече беше настръхнало. Освен това трябваше да се върне в стаята си. Ще събуди Джими. А това не е лесна работа. Но той ще слезе долу и ще провери. Няма да позволи тя да прави това. Но още докато вземаше решението да стане, Лаура се поколеба, усети как сърцето й се разбива и стомахът и се свива. Измъкна долния край на халата си изпод малкото свито телце на Майкъл и стана от леглото. Това не наруши съня му. Часовникът на бюрото му показваше 2:30 часа. Лаура излезе на пръсти от детската стая и затвори вратата.

Като се изключи слабата светлина над вратата на банята, коридорът тънеше в мрак. Лаура тръгна към спалнята. Щом стигна до стълбата, се обърна и погледна назад. На долната площадка имаше един прозорец от цветно стъкло, който пропускаше сноп лунна светлина. Иначе долу беше тъмно и тихо. Тя се ослуша, после пристъпи към стаята си. Едва направи няколко крачки, когато пред нея изникна една тъмна фигура, която излезе в коридора през вратата на спалнята.

Като видя мъжа в коридора, Лаура се опита да поеме дъх, после изпищя. Сърцето й бясно заби, а косата й настръхна от страх.

— Джими — прошепна тя, но знаеше, че това не е Джими. — Кой е? — извика тя, но думите прозвучаха като хленч.

Мъжът пристъпи към нея. Беше облечен в черно и носеше маска на лицето си. Когато приближи, тя видя, че държи нещо в ръката си, облечена в ръкавица.

Лаура се олюля и замръзна на място, с широко отворени очи и сковани от ужас крака.

— Джими — извика тя със слаб глас. — Помощ!

Преди да успее да помръдне, преди някаква мисъл да мине през главата й, мъжът се хвърли върху нея. Тя се опита да отстъпи, търсейки перилото на стълбата, но зад нея бяха само стъпалата. Мъжът светкавично замахна с ръка и я удари. Тя пое удара с главата си. Помъчи се да се хване за нещо, но не можа и започна да пада.