Патриша Макдоналд
Таен обожател (3)

Глава 1

Лунният сърп се носеше между голите клони на дърветата и докато прекосяваше затревения площад, Лаура Рийд усещаше как под краката й се троши крехката пожълтяла трева. Дърветата все още бяха обкичени с малки, бели коледни свещи. След една седмица съвестните общински служители от отдел „Паркове“ в Кейп Крисчън ще свалят украсата, но сега светещите лампички напомняха за неотдавнашния празник. Лаура мушна ръце в дълбоките джобове на палтото си и потръпна. В такова време излизаше в града с яке, дебел пуловер и ботуши. Но със съпруга й Джими смятаха да вечерят навън на Нова година и затова сега под вълненото палто тя беше с копринена блуза и пола, с тънки чорапи и обувки с висок ток. Декемврийският мраз пронизваше тялото й.

Лаура обичаше да се разхожда из града въпреки студа. Кейп Крисчън беше малко архитектурно бижу, сякаш запазено от Викторианската епоха. Кацнало на най-южния бряг на Ню Джърси, то беше живописно по всяко време на годината.

Огромни клонести дървета се извисяваха над тихите улици и скриваха редиците стари къщи, които бяха грижливо поддържани и украсени с изкусно изработени орнаменти. От всеки ъгъл на Мейн стрийт се виждаше океанът, който оформяше източната граница на града.

През лятото тук се стичаха тълпи от туристи, които искаха, докато летуват по плажовете, да се потопят в странната атмосфера на една друга епоха. Джими Рийд беше роден и израснал в този град и когато доведе тук Лаура, я увери, че скоро и тя ще обикне това място. Лаура наистина обичаше Кейп Крисчън по всяко време на годината, но също като местните хора го обичаше най-много през зимата, когато улиците бяха пусти, а градът — притихнал край пулсиращото море.

Лаура мина покрай католическата църква в готически стил. Декорите от библейската сцена на Рождество все още бяха пред църквата, осветени от един прожектор. Тя си спомни първия път, когато дойдоха тук — на Коледа, когато Майкъл беше на две години. Беше се загледала в една витрина, а той се отскубна от нея, стигна до яслата, взе бебето Иисус и със светнали очи се запъти обратно към нея. „Моето бебе“, извика той пред благосклонните погледи на минувачите, а тя побърза да върне куклата в яслата.

Лаура се усмихна, припомняйки си тази сцена, и продължи покрай ярко боядисаните фасади на магазините, оформящи търговската площ на Мейн стрийт. Всички витрини бяха богато украсени. Коледните празници в Кейп Крисчън се отличаваха с не по-малко оживление от летните месеци. Преди Коледа в града идваха туристи да разглеждат викторианските къщи, пищно украсени с гирлянди и запалени свещи. Понякога Лаура се чудеше как хората намират време за разходки по Коледа. Тя едва смогваше да се справи с готвенето, пазаруването и опаковането на подаръците.

Но минеше ли Коледа, Кейп Крисчън отново потъваше в зимен сън. Галерия „Рийд“, на третата пресечка на Мейн стрийт, беше слабо осветена. В шест часа вечерта преди Нова година нямаше опасност от наплив на клиенти. Джими бе отишъл в галерията късно следобед, за да довърши няколко рамки, и затова галерията беше отворена. Лаура бутна входната врата и камбанката издрънча с влизането й.

Вътре бяха запалени само една-две лампи, но златистата светлина, която идваше от работилницата на Джими на горния стаж, осветяваше стълбата. Мъж с изпито лице и гъста посивяла коса седеше в инвалидна количка под една от лампите. Прелистваше някаква книга с големите си, изящни пръсти. Той вдигна поглед при отварянето на вратата. Лицето му беше без бръчки, по младежки гладко. На бледите му бузи избиха две червени петна.

— Лаура — възкликна той.

— Здравей, Гари. Каква приятна изненада — усмихна се тя, като го видя.

— С Джими трябваше да обсъдим нещо — за стипендията.

Лаура кимна. Гари Юрик беше местен художник и приятел. Джими беше убедил Гари да кандидатства за една престижна стипендия, която щеше да му даде възможност да преподава и да учи една година в Бостънския музей на изобразителното изкуство.

— Сигурна съм, че ще я получиш — каза Лаура.

— Нямам нужното образование — възрази Гари.

— Да, но си постигнал успехи, за каквито други художници могат само да мечтаят.

— Може би — каза той и се изчерви от удоволствие.

— Джими горе ли е? — попита тя.

Гари Юрик кимна и сложи книгата в скута си.

Лаура тръгна към стълбата и забеляза, че по стените са окачени няколко нови картини, а на много от старите платна са сложени сини стикери, което означаваше, че са продадени. Джими откри галерията в много подходящ момент. През последните две години и туристите, и местните хора проявяваха огромен интерес към изкуството и потокът от любопитни клиенти не секваше.

— Аз съм — извика тя.

— Сега идвам — провикна се Джими.

Лаура кимна и се върна при Гари. Придърпа едно ниско сгъваемо столче и седна до него. Веднъж Гари бе казал, че мрази хората да го гледат отвисоко, когато говорят с него. Лаура го разбираше. Нищо не й струваше да седне, за да се чувства той по-добре.

— Какво си зачел? — попита тя, сочейки книгата в скута му.

— Не ти ли е позната? — протегна той книгата към нея.

Лаура я пое и видя. Беше новата й книга „Раул и конят от небето“, четвъртата книга от нейната вече известна детска поредица за Раул и неговите извънземни приятели.

— Няма ли обложка? — попита тя.

— Тук някъде е — отвърна Гари, избягвайки погледа й. — Тази е на Джими. Мисля, че е най-добрата ти книга, що се отнася до илюстрациите. Конят е направо като жив — каза сериозно той.

— О, благодаря, Гари — отвърна тя, искрено зарадвана. — Това е истински комплимент, щом ти го казваш.

Гари се усмихна и пак се изчерви. Беше малко по-млад от Джими, около трийсетгодишен, но отдалеч, в инвалидната количка и с посивялата коса, изглеждаше много по-възрастен. Джими й беше казал, че косата му е посивяла на седемнайсет години, след катастрофата. Лаура обаче смяташе, че когато се усмихва така, изглежда като младеж.

Тя посочи една нова негова картина на стената — окъпан в светлина лиричен акварел, изобразяващ „Дормли“, големия стар викториански хотел на плажа.

— Красота — каза тя. — Как успяваш да предадеш светлината по този начин?

— В главата ми винаги е лято — каза той.

Лаура се засмя разбиращо, а Гари обърна количката и се загледа в другите картини.

— Джими е изложил обещаващи художници.

Лаура се засмя и поклати глава. Гари знаеше много добре, че никой от тези художници не го конкурира, но като на всеки творец самочувствието му можеше лесно да бъде накърнено. Гари беше една от безспорните находки на Джими в галерията. Двамата бяха приятели от деца. Гари винаги се беше увличал по изкуството, но когато остана прикован за инвалидната количка след автомобилната катастрофа, се захвана сериозно с рисуване.

Когато се върна в града и откри галерията, Джими веднага си даде сметка за търговската стойност на красивите акварели на Гари, който рисуваше прекрасните викториански сгради на града. Идеята да се отпечатват картини на Гари върху листа за писма, календари и чаши за чай беше на Джими. Серията от акварели започваше да се превръща в задължителен сувенир за туристите в Кейп Крисчън. Това сътрудничество носеше финансов успех и на двамата.

— Мислиш ли, че ще предпочете други художници пред нас? — попита тя замислено Гари.

Гари стреснато я погледна. У него имаше нещо невинно, което винаги разнежваше Лаура.

— Така ли смяташ?

— Шегувам се — отвърна тя. — Макар че сигурно вече му е време да си намери ново протеже. Просто няма как. То си му е в природата.

Гари кимна и каза:

— Роден е за меценат.

— Чакай малко — възрази Лаура, — меценатът е човек, който има много пари.

— Права си. По-правилно е да се каже наставник.

— Аз нямаше никога да направя тези книги, ако не беше той да ме пришпорва — каза през смях тя.

Лаура беше учила изкуство, но винаги с намерението да стане учителка по рисуване. Джими обаче не я оставяше на мира и я насърчаваше, докато завърши първата си книга. Джими беше този, който изпрати книгата на литературни агенти и издатели. След всеки отказ тя изпадаше във все по-голямо отчаяние, а той ставаше все по-решителен. И накрая неговата вяра в нея се оправда.

— Много е сигурен във вкуса си — каза Гари.

— Да, когато хареса нещо, смята, че е само въпрос на време светът също да го хареса — усмихна се иронично Лаура.

Гари плъзна поглед по стените и каза:

— Сигурно е прекрасно да си толкова уверен.

Камбанката отново издрънча и вратата се отвори. В галерията влезе жена на средна възраст, увита с шал и дебело вълнено палто. Имаше измъчено лице и рядка прошарена коса, небрежно вдигната на кок. Погледна мрачно Лаура и Гари и без предисловие каза:

— Свърших с пазаруването.

— Здравейте, мисис Юрик — поздрави я Лаура.

Всеки път, когато видеше Ванда Юрик, й ставаше мъчно за нея. Струваше й се, че Ванда винаги е разстроена или че ще избухне в плач. Лаура знаеше от Джими, че Ванда е поела изцяло бремето на семейния живот, когато Гари е бил малък, и грижите по него след катастрофата. Бащата на Гари, Карл Юрик, бил некадърен чаровник и алкохолик, който изчезвал, когато му скимне, и никога не поемал отговорност за семейството си. След катастрофата не се мяркал в продължение на няколко години. Много хора, включително Джими, намираха кусури на Ванда и смятаха, че е прекалено грижовна, но Лаура си представяше как самата тя би се чувствала на мястото на Ванда, ако нещо подобно се случеше със собствения й син Майкъл. Как може една майка да се примири с такова нещо?

— Здравейте — отвърна лаконично Ванда. — Гари, ще те чакам отзад.

— Добре — отговори той.

Без да каже нещо повече, Ванда се обърна и излезе.

Гари сякаш се притесни.

— Майка ми ме докара днес — обясни той. — Моята кола е на ремонт. — Гари имаше специална кола, приспособена за инвалиди, която управляваше само с ръце. — Трябва да вървя — добави той, оглеждайки се за палтото си.

Лаура го видя преметнато на един стол и му го подаде.

— Радвам се, че се видяхме — каза тя. — Ела да вечеряме заедно другата седмица. Свободен ли си във вторник?

— Ще видя — отвърна ядосано той. — Благодаря за поканата. Как е Майк?

— Добре е — усмихна се Лаура.

— Кажи му, че ще дойда да го повозя. — Майкъл обичаше да се вози в инвалидната количка в скута на Гари и искаше от него да кара все по-бързо. Първия път, когато Майкъл се покатери в количката, Лаура се ужаси, но Гари само се разсмя. На него изглежда му харесваше.

Гари облече палтото си и подкара количката. Джими беше монтирал по една наклонена плоскост на задния вход в галерията и дома си, за да може Гари лесно да влиза и излиза. Той спря количката при стълбата, извика „Довиждане, Джим“ и се запъти към задната врата.

— Горе главата, мой човек! — провикна се Джим и после извика на Лаура: — Затвори си очите и не ги отваряй, докато не ти кажа.

— Защо? — засмя се Лаура, но си затвори очите.

Чу тежките стъпки на Джими по стълбите, усети силната мъжка миризма, която излъчваше, и след това чу как оставя нещо тежко на бюрото.

— Хайде, отвори си очите — каза той.

Лаура погледна и радостно възкликна. Той беше поставил в рамка обложката на новата й книга.

— Един закъснял коледен подарък — въздъхна той. — Нямах възможност да го направя по-рано. Бързах да приключа с поръчките.

Лаура се усмихна на съпруга си. Той беше едър мъж с широки рамене и безгрижна увереност на човек, който винаги се е радвал на много обич. Беше един от любимците на Кейп Крисчън, представил се отлично и на академичната, и на футболната сцена, и в гимназията, и в колежа, а когато тя се запозна с него в Сан Франциско, беше на път да стане силен играч в бизнеса с произведения на изкуството. Всички се изненадаха от решението му да се откаже от обещаващата си кариера, да се върне на Източния бряг и да открие малка галерия в родния си град. Но той вложи в галерията огромния си капацитет за работа и усета си за изкуство. Нищо чудно, че жънеше успехи.

— Прекрасна е — каза тя. — Благодаря ти. — Стана от стола и го целуна по брадясалата буза. Харесваше й, че си пуска брада. Смяташе, че е по-привлекателен така, а освен това той вече не се оплакваше, че трябва да се бръсне. Тя погледна отново подаръка и прокара леко пръст по рамката. — Много красива рамка си направил.

— Много хубава снимка за рамката — каза той, надвесен над рамото й. Нейната снимка върху обложката на книгата беше направена от него предишното лято на плажа.

Като повечето хора, Лаура беше критична към собствената си външност. Но точно тази снимка й харесваше.

— Хубава е — призна тя.

— В действителност обаче си много по-хубава — отвърна той.

— Между другото, Марта ми се обади днес — каза Лаура. Марта Еберхарт беше редакторката на Лаура, която преди три години измъкна ръкописа й заедно с илюстрациите от купищата сладникаво-глуповати писания и направи от нея авторка. Лаура изпитваше дълбока лоялност и признателност към Марта.

— Така ли? Какво каза? Как върви книгата? — попита Джим.

— Изглежда върви много добре — каза Лаура. — Тя, изглежда е доволна.

— Чудесно.

— Миналия месец говорила с някакъв човек от „Книжен свят“, който иска да напише материал за мен — каза Лаура, горда от тази новина. — Някакъв човек, който се казва Боб Гърстър. Иска да дойде тук, да направи снимки, да вземе интервю…

— Това е чудесно — отговори Джими, който не пропускаше нито една възможност за реклама. — Може да му покажем къщата, галерията, всички картини!

— Чакай да видим — отвърна предпазливо Лаура. — Още не е се е обадил. Може да се е отказал.

— Всъщност не знам — каза шеговито Джим. — Сега като си помисля, не съм сигурен, че искам някой друг да ти прави снимки. И после разни книгомани да примират, като те видят.

— С тези ласкателства… ще си спечелиш една много специална вечер — изгледа го тя, вдигнала вежди.

Джими се усмихна. Обичаше да гледа съпругата си. Винаги казваше, че се е влюбил в нея от пръв поглед. В действителност първото нещо, което си бе помислил за нея, беше, че за жалост не е достатъчно талантлив, за да я нарисува. Тя имаше млечна кожа, тъмносиви очи, които винаги гледаха спокойно и замислено, високи скули и широка уста. Такова лице не се забравяше, то се открояваше още повече със сребристорусата коса, която падаше с мека извивка на раменете й.

— Това е много по-хубав подарък от рибарските принадлежности, които аз ти подарих за Коледа — каза тя, изчервявайки се под неговия изпитателен поглед.

— Но аз точно това исках. Дано само да имам възможност да ги използвам през лятото… да излезем с лодката с теб и с Майкъл.

Лаура го разбираше много добре. Той си купи рибарска лодка, когато се върнаха да живеят тук, но лятото беше най-натовареният сезон за него. Нямаше почти никакво свободно време.

Джими припряно събираше нещата от бюрото си, където беше работил през деня.

— Ей сега свършвам — каза той. — Запазил съм маса в „Мари“.

— Добре. Аз съм готова за италианска кухня.

— Заведе ли Майкъл при майка ми?

— Сидни дойде и го взе — обясни тя.

Сидни Барън беше втори баща на Джими. Джеймс Рийд старши, полицай от Кейп Крисчън, беше починал от инфаркт, когато Джими беше на три години. Майката на Джими, Долорес, бе отгледала сама сина си. Чак когато Джими навърши шестнадесет години, тя се омъжи за Сидни, кротък вдовец, който снабдяваше със спално бельо и покривки за маси хотелите и ресторантите на Атлантик Сити. Джими не можеше да приеме Сидни като баща, но за Майкъл той беше единственият дядо — любимият Попи.

— Видях за малко Гари. И майка му — каза тя.

Джими се намръщи и каза:

— Не мога да понасям тази жена. Държи се с Гари като че ли той е дете в бебешка количка, а не възрастен мъж.

— Всеки път, като я видя, се сещам за онази мъдрост: „Внимавай какво ще си пожелаеш“ — каза замислено Лаура. — Нали знаеш, всяка майка в някакъв момент иска децата й да останат завинаги при нея. Но не по този начин. Това, което в действителност майката иска, е те да пораснат, да бъдат щастливи, да се сбъднат мечтите им…

— Това ти го искаш — каза Джими. — Но не с всички е така. Въпросът е, че Гари би могъл да се отдели от нея и да заживее нормален живот, но тя му пречи. Понякога си мисля, че на нея така й харесва.

— Това не е ли малко несправедливо?

— Не знам. Може би. Виж какво…

— Какво?

— Ричард се отби днес…

— И?

— И попита дали ще излизаме тази вечер…

— Не ми казвай, че… — прекъсна го Лаура.

— Той и Канди искат да дойдат с нас…

— О, не. Джими…

— Какво можех да направя? Нямаше как да се измъкна.

— Можеше да му кажеш, че е Нова година и искаш да бъдем само двамата.

— Права си — кимна Джими. — Ще му се обадя.

Лаура въздъхна. Знаеше, че го поставя в неловко положение. Ричард Уолш беше техният адвокат и съдружник на Джими в галерията. Беше местен човек, друг приятел на Джими от детинство, демонстрирал впечатляващо умение да печели пари. По професия беше юрист, но хобито му беше да прави инвестиции и в това си занимание постигаше забележителни успехи. И говореше само за това. Но имаше чувство за хумор и Лаура го харесваше. Обаче едва издържаше жена му Канди.

Канди беше спечелила някога конкурс за красота и основното й занимание беше да се мотае в голямата си модерна къща в съседното градче Рок Харбър и да купува бижута по интернет или да действа с уредите си за фитнес. Канди Уолш беше последният човек, с когото Лаура би искала да прекара вечерта.

— Помниш ли му телефона? — смотолеви Джими.

Лаура знаеше, че той се чувства задължен на Ричард, който беше инвестирал средства в галерията и бе предоставил финансова подкрепа, за да превърне Джими галерията в място, което привлича погледа на всеки минувач. На Лаура никак не й се искаше да поставя Джими в неловко положение.

— Остави! — каза тя. — Хайде да вървим.

— Сигурна ли си? — попита неуверено той.

— Да, да, само че побързай, преди да съм си променила решението.

— Ще ти се реванширам, скъпа — погледна я с благодарност Джими.

— Само да не забравиш — отвърна тя.