Патриша Макдоналд
Таен обожател (30)

Глава 28

Пред сградата на окръжния съд, където беше кабинетът на окръжния прокурор, имаше група журналисти и фотографи. На улицата се бяха струпали телевизионни коли, а оператори с видеокамери се блъскаха, опитвайки се да заемат по-добра позиция. Един полицай ги държеше на разстояние и не ги пускаше да влязат вътре. Лаура и Иън слязоха от черно-бялата полицейска кола и се озоваха сред хаоса от светкавици и въпроси.

— Не знам — повтаряше Лаура, докато полицаят им проправяше път. — Моля ви, още нищо не знам.

Влязоха в сградата и спряха пред остъклената преграда, зад която седеше човекът от охраната. Той беше едър чернокож мъж. Беше въоръжен и говореше по телефона.

— Ей, Марти — извика полицаят, — пусни ни да влезем.

Марти им даде знак, че трябва да изчакат. Докато говореше по телефона, той ги огледа през преградата и вдигна вежди.

Вратата се отвори и във фоайето се появиха Сидни и Долорес, следвани от двама полицаи.

— Сидни, Долорес! — извика изненадано Лаура. — Какво става?

Лаура се изуми, като видя колко се е смалила Долорес. Не се бяха срещали лице в лице от погребението. Оттогава Долорес показваше ясно чувствата и подозренията си, като напълно избягваше Лаура. Сега обаче по всичко личеше, че убиецът на Джими е открит. Лаура беше готова да прости и да забрави. За всички щеше да бъде голямо облекчение, ако най-накрая можеха да намерят душевен покой.

Но когато се обърна и видя Лаура, очите на Долорес се изпълниха не с облекчение, а с омраза.

— Ти — изсъска Долорес. — Ти, зла вещице такава.

— Внимавай какво говориш на жена ми — извика ядосано Иън.

— Долорес — извика стреснато Лаура, — полицаят каза, че са намерили мъжа…

— Твоя убиец — каза Долорес. — Твоя наемен убиец.

— Какво? — Лаура усети, че краката й се подкосяват и Иън бързо протегна ръка да я хване.

— Не се прави на невинна. Господи, как е възможно да има толкова злина у теб? Това няма да ти се размине. Помни ми думите. Ще си получиш заслуженото!

— Наемен убиец? — повтори Лаура.

При тези думи Долорес се хвърли към нея и я удари през лицето. Сидни и един от полицаите се спуснаха да задържат Долорес.

Лаура извика от изненада и от болка. Вратата рязко се отвори и отвътре излезе Рон Ленард.

— Нека да ти кажа нещо — извика Долорес. — Може да си мислиш, че ти се е разминало, но Бог ти обръща гръб. Смятала си, че този човек просто ще изчезне вдън земя и за известно време си имала късмет. Но го откриха. А ти си следващата. Те ще открият доказателствата. И когато ги открият, аз няма да се успокоя, докато не отидеш на електрическия стол. А той с тебе — посочи тя Иън.

— Ти си луда — каза Лаура.

— И още нещо. Няма да ти оставя внука си. Няма значение колко ще продължи всичко това, но аз ще го взема. Няма да отглеждаш детето на сина ми, след като си убила моя Джими.

— Стига — извика Лаура, — стига вече. Какви ги приказваш?

— Кажи й, Сид! — Долорес крещеше, лицето й беше на петна, очите — обезумели. — Кажи й, че ще си плати за това!… — Тя изведнъж се хвана за сърцето и на лицето й се изписа страх, сякаш се олюляваше на покрива на висока сграда.

— Какво ти е, скъпа? Помогнете, някой да помогне — извика за помощ Сидни.

— Ей, Марти, извикай „Бърза помощ“. Веднага — намеси се Рон Ленард.

— Скъпа, скъпа, кажи ми нещо — молеше Сидни.

Лаура усети, че някой я пренася вътре в сградата, сякаш е клонка, понесла се по течението. Видя, че Сидни и един полицай подкрепят Долорес, чиито очи бяха широко отворени, а лицето й — мъртво бледо.

* * *

Дуейн Гарити последва жена си в кухнята, след като тя затвори телефона и включи малкия телевизор, за да чуе новините. Той не можеше да повярва и само клатеше глава, докато говорителят съобщаваше последните новини по случая Рийд.

— Видя ли? — каза Дуейн. — Казах ти. През цялото време ти казвах.

Пам отвори хладилника и извади пушен салам и майонеза, за да направи сандвичи на децата за вечеря.

— Намали звука — каза тя. — Майкъл ще чуе.

— Рано или късно ще разбере — отговори Дуейн.

Пам намаза с майонеза филия хляб и сложи отгоре парчета салам.

— Ти какво очакваше да направя? — опита се да се защити тя. — Да кажа, че няма да го приема тази вечер, така ли?

— Какво изобщо търси тук? — попита гневно Дуейн.

— Мислех, че ще бъдеш в базата тази нощ — каза тя. — Не предполагах, че ще си бъдеш вкъщи.

— С други думи, действаш зад гърба ми.

— Не, не е така. Просто, когато не си тук, не готвя за вечеря. Давам на децата каквото те обичат. И освен това ще каня в къщата си когото си искам — каза предизвикателно тя.

— Пами, просто не разбираш, че тази жена е беля. Ще ти докара сериозни неприятности.

Пам сложи още една филия хляб върху майонезата и салама и разряза сандвича наполовина. Не отговори нищо. Събитията от тази вечер я бяха разтърсили. Никога нямаше да повярва такова нещо за Лаура, но трябваше да признае, че внезапното й омъжване я бе изненадало. Разбира се, тя насърчаваше Лаура да излиза, да не стои само вкъщи. Но да се жени? А сега и това. Наемен убиец. И все пак, не беше възможно…

Дуейн видя вътрешната борба, изписана на лицето на жена си, и се приближи към нея. Сложи ръка на рамото й и я прегърна, а тя вяло му се усмихна.

— Ти си толкова добра. Винаги си мислиш само хубави неща за хората — каза тихо той. — Но светът е пълен с лоши хора, скъпа.

Пам въздъхна и се зае да направи сандвич за Майкъл. Оставаха още няколко дни до ваканцията и той трябваше да си носи обяд в училище. Жал й беше за него. Той беше невинният в цялата тази история. Тя знаеше кое е добро и кое — лошо. Независимо от всичко, не беше редно да си го изкарва на Майкъл.

— Дуейн, не ме интересува какво мислиш. Просто няма да се държа с Майкъл различно, тъй като той не е направил нищо, което заслужава това. — Сълзи напълниха очите й.

Дуейн въздъхна и хапна малко грозде от една купа на кухненския плот.

— Сигурно си права за това, скъпа — каза той. — Когато си права, си права. Но трябва да признаеш, че за твоята приятелка нещата не са никак розови.

Ръката на Пам трепереше, докато слагаше майонезата обратно в хладилника.

— Просто не мога да повярвам — каза твърдо тя. — И няма да го повярвам.

* * *

Сидни, който седеше на леглото на жена си, отметна косата от челото й с мокра кърпа. Тя беше на системи, заобиколена отвсякъде с апарати, които следяха и най-малката промяна в състоянието.

Беше със затворени очи, но въпреки лекарствата, които й дадоха, не спеше. Все пак не беше толкова напрегната. И Сидни беше благодарен за това. Чу, че вратата на стаята се отваря и видя до себе си един млад лекар. Сидни присви очи към картончето с името му и не можа да повярва, че това момче е лекар.

— Мистър Барън? Аз съм доктор Питкин. Видяхме се с вас в спешното отделение.

Сидни кимна, макар че всичко, което се бе случило след като Долорес припадна, му беше като неясно петно.

— Как е тя? — попита любезно младият човек.

— Мисля, че си почива — отговори Сидни.

Доктор Питкин се усмихна. Сидни се зачуди как успява да се усмихва, при положение че през цялото време е изправен пред толкова тревожни очи, толкова отчаяни лица. Това е номерът на професията, каза си той.

— Хубавото е, че няма инфаркт. Беше пристъп от гръдна жаба.

— О, слава богу — каза Сидни и шумно въздъхна.

— Пристъпът обаче беше тежък и трябва да се направят допълнителни изследвания. Искам да подчертая, че това е сериозна работа… може да е предупреждение за неприятности в бъдеще.

Сидни кимна. Като всеки човек на шейсет и пет години бе чувал какви ли не истории за заболявания на сърцето.

— Знам, докторе.

— Ще я задържим тук за ден-два, ще направим още някои изследвания и когато си я приберете вкъщи, ще трябва да я пазите. Да я пазите да не се вълнува.

— Няма да е лесно — въздъхна Сидни.

— Но е много важно — каза доктор Питкин. Погледна Долорес и видя, че е отворила очи. — Как се чувствате, мисис Барън?

— Чувам, че говорите за мен — каза тя.

— Не бива да се тревожите, нали разбирате?

Долорес само го изгледа.

— Благодаря ви, докторе — каза Сидни. — Добре че не беше инфаркт.

— Много лесно можеше да бъде. Ще направим още някои изследвания. Междувременно ще минете на специална диета, мисис Барън. И ще ви предпишем лекарства. Ще говорим за всичко това, като ви изпишем.

— Кога ще ме изпишете? — попита тя.

— Не бързайте — отговори лекарят. — Вероятно вдругиден. Сега и вие си починете, мистър Барън.

— Благодаря, докторе. Лека нощ — каза той.

Младият мъж пак се усмихна, махна с ръка и излезе.

Сидни се върна на мястото си при Долорес.

— Нали го чу какво каза? — каза строго той, ясно съзнавайки колко е безполезно.

Долорес го погледна и очите й се наляха със сълзи на безпомощност. Стисна ръката му върху одеялото със студени и влажни пръсти.

— Тя го е убила, Сид. Убила го е и ще се измъкне. Нали ги чу? Полицията. Не могат да я арестуват. Макар да знаят, че е виновна. Нямат никакво доказателство. Нищо, което сочи, че е свързана с този човек…

— Ще открият нещо — каза Сидни успокояващо. — Ако има какво да се открие.

— „Ако“? — извика Долорес. — Как може да казваш „ако“?

— Казвам само, че не би трябвало да е много трудно. След като вече знаят за наемния убиец.

Долорес се намести на възглавницата.

— Знам, че тя го е убила. Винаги съм го знаела. Но ако този тип Пауел не беше убит по този невероятен начин, тя щеше да се измъкне. Тя дори има наглостта да се омъжи за любовника си. Беше толкова сигурна, че е свободна като птичка.

Сидни я потупа нервно по рамото.

— Но нали все пак го намериха. А сега ще изяснят и всичко останало. Трябва да оставиш нещата в ръцете на полицията. Трябва да им имаш доверие.

Долорес се размърда и се поизправи, подпирайки се на лакът. Цялата апаратура, с която бе свързана, се разклати.

— Ами ако нищо не е останало? Месеци минаха оттогава. Почти една година. Може да не е останала никаква следа, която да води до нея…

— Долорес, стига — каза умолително Сидни. — Намираш се в болница. Уплаших се, че ще те загубя.

— Аз ще се оправя — погледна го тъжно тя. — Защо не си отидеш вкъщи и не си легнеш, Сид? Аз ще поспя.

— Не, няма да поспиш. Ще лежиш и ще продължиш да мислиш за това, докато получиш друг пристъп.

— Не можеш да очакваш от мен да не мисля за това. Той беше моето дете. Единственото ми дете.

— Знам — въздъхна Сидни и я целуна по челото.

В стаята влезе енергично една сестра. Носеше малка чашка с хапче в нея.

— Хайде, мисис Барън — каза бодро тя. — Това ще ви помогне да заспите.

Долорес сложи хапчето в устата си, пийна вода през една сламка и преглътна. Сестрата премери пулса и кръвното налягане и я потупа по ръката.

— Добре — каза тя високо, сякаш говореше в стая, пълна с деца. — Сега ще ви се приспи. Съпругът ви сигурно вече трябва да се прибира вкъщи.

Сидни поклати глава. Това хапче едва ли ще я успокои, помисли си той. Ще лежи и часове наред ще премисля всичко. Той се наведе и я целуна нежно по бледата буза, а сестрата многозначително задържа вратата отворена.

— Обичам те! Опитай се да починеш — каза умолително той.

— Добре — отвърна тя.

Сидни поклати глава и с усилие се изправи. Но още преди да тръгне към вратата, тя обърна глава към стената и той видя, че веднага започна да премисля всичко от начало до край. Да размишлява трескаво върху онова, което вече знаеше. Въпреки лекарствата, които й дадоха, умът, майчиното сърце нямаше да се отпуснат — дори ако това щеше да я убие.