Патриша Макдоналд
Таен обожател (6)

Глава 4

Лаура отвори очи, усети остро пулсиране в главата си, а когато се опита да помръдне, силна болка проряза глезена й. Беше паднала на долната площадка, изтъркаля се по стъпалата. Къщата все още тънеше в мрак и тишина. Усети нещо мокро и лепкаво на челото си и на едната си буза. Дори в тъмното можеше да види тъмни петна отпред на белия си халат.

В първия момент не можа да се ориентира. После изведнъж образът на нападателя нахлу в съзнанието й. Тя отвори уста да извика, спомни си и сподави вика. Ами ако е още тук и я чуе? Какво търсеше тук? Къде е Джими? Защо не идва? А Майкъл? О, господи!

Мисълта за беззащитното й дете я изправи на крака, но докато се надигаше, извика от болка. Вкопчи се в перилото за опора и преодоля стъпалото. Джими, Майкъл. Шепнеше имената им, сякаш казваше молитвата, докато изкачваше стъпалата едно по едно. На всяка крачка поглеждаше назад към тънещата в мрак стълба, очаквайки да види там облечената в черно фигура, която я гледа с невиждащи очи. Още ли е там? Сърцето й биеше, сякаш щеше да се пръсне. Там ли е? В къщата ли е? Мислите й се насочиха към Джими. Защо не идва? Ако можеше да дойде, нямаше ли да дойде? Искаше да го извика, но не смееше. Онзи човек може би е долу. Ще я чуе. И ще се върне.

Лаура изкачи стъпалата и спря, колебаеща се в коя посока да тръгне. По-близо беше спалнята, където беше Джими. Където трябваше да бъде. Може би спи. Или е ранен. Или… Не искаше да мисли повече. Тревожеше се повече за детето си, за рожбата си, за най-уязвимото същество. Детската стая беше в дъното, но отстрани имаше парапет, на който можеше да се подпира. Това не беше въпрос на избор. Трябваше да отиде при Майкъл.

След като успя да се придвижи бавно покрай парапета, тя стигна до дъното на коридора и се свлече пред вратата на Майкъл. Той беше там, в леглото си. Лаура бързо претърси с поглед ъглите на стаята. Беше тъмно, виждаха се само неясни очертания, може би играчки или мебели, а може би нещо друго. Мина й през ум как понякога Майкъл се разплакваше, уплашен, че някакво чудовище се крие в ъгъла. Тогава двамата с Джими палеха лампата и му показваха, че няма от какво да се страхува. Тя напипа с треперещи пръсти електрическия ключ, но не посмя да запали лампата. Ако мъжът е още в къщата, внезапно появилата се светлина може да привлече погледа му. Тя стигна с куцукане до леглото и се строполи на него. Майкъл се размърда и промърмори нещо.

— Не… — Дъхът му я погали като пролетно ухание. Лаура зарови лице в горнището на пижамата му.

— Слава богу — прошепна тя. — Благодаря ти, Господи.

Лаура вдигна глава, огледа се, но стаята беше тиха. Прегърна здраво Майкъл, усети дишането му и го благослови. После го разтърси и прошепна:

— Майкъл, миличък, събуди се. Трябва да дойдеш с мама.

Майкъл изсумтя, недоволен, че го будят, след това отвори очи.

Лаура се опита да се усмихне и каза шепнешком:

— Хайде, миличък. Трябва да станеш.

Той запремига, разтърка очи и попита с ясен глас:

— Защо шепнеш?

— Ш-т, миличък — отвърна тя настойчиво. — Моля те, не вдигай шум. Ела с мама.

Все още много сънен, той послушно стана от леглото и високо попита:

— Къде отиваме?

— Тихо, миличък — повтори умолително тя. — Трябва да ми помогнеш. Трябва да ми помогнеш да отидем в спалнята на мама и на татко. Ударих си крака.

Той кимна важно и много сериозно каза:

— Трябва да си взема мечката.

— Добре, вземи си мечката. Хайде — пошепна настойчиво тя.

Стиснал под мишница едно рошаво мече, той я хвана за ръка. Двамата прекосиха бавно коридора. Лаура стискаше зъби на всяка крачка. Най-после стигнаха вратата на спалнята. Тя беше открехната, но не се виждаше какво има вътре.

— Добре — каза тя. — Майкъл, стой така. Чакай тук, където мога да те виждам. И не мърдай!

Той понечи да се възпротиви, но тя приклекна, хвана го здраво за лактите и го погледна предупредително в очите.

— Добре — каза той, преглъщайки възмущението си.

С трепереща ръка Лаура бутна вратата и погледна в стаята. Горните чекмеджета на бюрото бяха отворени. Кутията й с бижута беше преобърната. Лунната светлина влизаше през прозорците и осветяваше леглото. Джими лежеше на леглото. Единият му крак висеше. Беше разперил ръце, обърнал лице към прозореца. Той никога не спеше така.

А може би понякога спи така. Може би спи точно така. Може би докато аз спя, той всяка нощ се обръща по този начин, каза си Лаура. Едно тъничко уплашено гласче някъде дълбоко в нея повтаряше „Не, не“, но тя го заглуши в отчаяния си стремеж да се хване като удавник за сламка. Може би точно така спи. А може би крадецът е ударил и него. Ударил го е по главата, за да загуби съзнание, докато ограбва къщата им. Да, сигурно точно това е станало. Затова тя няма да обръща внимание на ледените клещи, които стискаха сърцето й. Няма да обръща внимание на настръхналите косъмчета по врата си, на ужасното усещане в стомаха си. Ще се прави, че в стаята няма никой.

Не ставаше дума за нападателя. На лунната светлина ясно се виждаше, че той вече не е тук. Имаше обаче нещо друго, чието присъствие се налагаше със своята безмълвност, бездиханност, непоправимост. Лаура не искаше да признае, че го има. Довлече се до спалнята, където лежеше нейният съпруг, молейки се, умолявайки Господ. Само да е добре. Само да е в безсъзнание, просто да е заспал и аз ще… ще направя… всичко, каквото и да е… обещавам… всичко.

Очите му бяха отворени, изцъклени. Едната половина на главата му и възглавницата представляваха тъмна, лепкава маса. Тя го докосна, лицето му беше студено.

— Джими — прошепна тя. — Аз съм. Лаура. Кажи ми нещо. — Окървавената му глава увисна като глава на парцалена кукла. Безжизнените му очи бяха обърнати към друг свят. Гледката, която той представляваше, внезапно я изпълни с ужас. Тя поклати глава и започна да отстъпва назад. — Не-е-е — изпищя тя. — Не-е-е… Джими, не-е-е…

— Мамо! — пребледнялото, стреснато лице на Майкъл, застанал на вратата, и пискливият му уплашен глас й подействаха като плесница. — Мамо, какво е станало? Какво му е на татко?

Лаура се обърна и видя, че Майкъл влиза в стаята. Видя го като на забавен кадър как бута вратата и тръгва към нея с увисналото под мишница мече, викайки баща си. Инстинктивно, без дори да чувства болката в глезена си, тя прекоси стаята, грабна го и го повлече по пода, за да му попречи да види.

— Какво му е на татко? — попита умоляващо той.

Една мисъл само пронизваше ума й. Трябва да го изведа оттук. Трябва да го изведа от стаята. Не мога да го оставя да види. Точно до леглото имаше телефон и тя едва се удържаше да не вдигне слушалката, но протегнеше ли ръка, Майкъл щеше да се освободи и да види баща си. Да го види как лежи целият в кръв. Гледка, която ще го преследва цял живот. Трябва да мисля, каза си тя. За Майкъл.

Много искаше да сграбчи телефона. Ами ако мъжът е още там, пред вратата, и ги чака да излязат? Но Майкъл вече плачеше. Бореше се с нея да отиде при Джими. Отскубваше се от ръцете й. Лаура го стисна толкова силно, че той извика:

— Боли ме така.

— Помогни ми — каза шепнешком тя. — Трябва да ми помогнеш. — В съседната стая, в кабинета й имаше телефон. — Помогни ми! Хайде, по-бързо! — прошепна тя.

— Нека да събудим татко — изплака той. — Татко може да ти помогне.

— Не, само ти можеш. Помогни ми да отидем в другата стая — подкани го настоятелно тя. — Не мога да ходя сама.

— Защо не можеш?

— Майкъл, чуваш ли! — изкрещя тя.

По бузите на детето рукнаха сълзи. Нейното лице остана сухо. Баща й беше потомствен военен и Лаура беше научена да преглъща сълзите си и да ги крие, както се крие нещо срамно. Нейният баща я беше лишил от толкова естествения начин на разтоварване, какъвто са сълзите. Тя знаеше, че той не го прави от жестокост. Просто не можеше да се държи по друг начин. Затова и на погребението му тя не пророни нито една сълза, точно както би искал той. Но се закле да не постъпва така със собственото си дете.

Подсмърчайки, Майкъл я остави да се подпре на рамото му и стисна здраво халата й в малкия си юмрук. Тя влезе с куцане в кабинета си, увери се, че в стаята няма никой и заключи вратата. Добра се до бюрото и запали лампата, която висеше над дъската за рисуване.

— Мамо, цялата си в кръв! — изпищя Майкъл.

— Ела при мен — каза Лаура.

Той поклати глава. След като видя кръвта по халата й, не искаше да отиде при нея. Тя се свлече на стола пред бюрото, стиснала силно малката му ръка, и вдигна слушалката.

— Не мърдай! — заповяда му тя и усети как той целият отново се разтрепери.

После набра номера на полицията.

— С какво мога да ви помогна? — чу се женски глас.

За миг Лаура помисли, че ще припадне. Не отместваше поглед от Майкъл. Той плачеше и малките му рамене се тресяха. Устата й беше толкова пресъхнала, че отначало не можа да проговори.

— Мога ли да ви помогна? — повтори жената.

— Помогнете ми! Мъжът ми — прошепна тя. — Някой се вмъкна вкъщи. Целият е в кръв. Мисля… мисля… че е умрял.