Патриша Макдоналд
Таен обожател (36)

Глава 34

— Я дай да ти видя ноктите, приятел — каза Лаура, преструвайки се на много строга, докато Майкъл навличаше горнището на пижамата си след банята.

— Измих ги — възпротиви се той.

Лаура хвана меките му ръчички и разсеяно ги разтри с палците си, правейки се, че оглежда внимателно ноктите му. Нищо друго на света не беше толкова нежно и доверчиво, колкото тези ръчички, отпуснати в нейните ръце. Майкъл усещаше, че нещо не е наред, но се държеше храбро и разчиташе на нея да оправи всичко. Всичко ще се оправи, повтори си тя. Нищо не може да ми се случи, защото не съм направила нищо лошо.

— Изглеждат много добре — каза тя.

— Нали ти казах. Мамо, може ли да играем „Уно“ тази вечер? Моля те.

— Добре, може. Обуй си обаче пантофите, преди да слезеш долу.

Лаура го остави в стаята да си търси пантофите и слезе във всекидневната. Свил устни, Иън стоеше облегнат на камината, вперил поглед в студеното огнище.

— Надявам се, че си в настроение за един турнир по „Уно“ — каза тя.

Иън се обърна, стреснат от гласа й.

Лаура се приближи до него, прегърна го и той силно я притегли към себе си.

— Ти си някъде много далеч оттук — каза тя.

— Мислех.

Тя вдигна глава и го погледна.

— За какво?

— Мисля, че трябва да заминем оттук, както бяхме решили. Знам, че идеята беше да пътуваме с яхтата през лятото и после да се върнем пак в Щатите, но сега си мисля, че няма да е лошо да останем известно време на островите. Има един остров, казва се Сейнт Юстейсиъс, който е направо рай за живеене. Той е част от Холандските Антилски острови. Климатът е прекрасен през цялата година. И на Майкъл ще му хареса. Все едно че е Островът на съкровищата. Едно голямо приключение…

— Иън, не можем да заминем — каза Лаура и се освободи от прегръдката му. — Знаеш това. Сега не може. Не може да заминем. След като разбрахме за Хърман Пауел, трябва да разберем и кой го е наел.

— Защо да не може? — попита Иън. — Нищо не се е променило. Те не могат да ни задържат, след като нямат никакво доказателство. Защо трябва да живеем в това напрежение? Нека просто да заминем — другата седмица, както бяхме запланували. На Майкъл му остават само няколко дни в училище.

— Аз не мога — каза упорито Лаура.

— Защо? Да не би да се притесняваш как ще бъде изтълкувано? Малко е късно за това.

— Не — отвърна твърдо тя. — Не мога да замина оттук, докато не арестуват човека, който уби Джими. Сигурно ще го открият скоро, след като знаят за Пауел. Тогава ще мога да сложа точка на това.

— Джими е мъртъв. Какво значение има дали си тук, или си заминала? И в единия, и в другия случай той е мъртъв. А аз искам да започнем нашия живот. Докато сме тук, все едно че не сме живи — извика той.

Лаура го погледна разтревожено. Знаеше, че думите й ще го ядосат, но нямаше смисъл да крие как се чувства.

— Виж… аз… чувствам се виновна, че трябва да понасяш всичко това. Загубата… не е твоя. Отмъщението, така да се каже, не го търсиш ти. Но аз — да. То е част от мен. А сега вече и част от теб. Иън, аз трябва да знам. Не мога да замина, докато не узная кой е бил. Не разбираш ли? Убиецът на мъжа ми е някой, когото аз познавам. Трябва да знам кой е. Трябва да знам, че ще бъде наказан. Не е възможно да не разбираш това. Не изпита ли облекчение, когато най-накрая арестуваха Стюарт Шорт? Нима не искаше да го хвърлят в затвора?

— Кой е хвърлен в затвора? — попита Майкъл, понесъл картите, влачейки обутите си в пантофи крака.

Лаура се протегна и го придърпа към себе си, макар че той се опитваше да се отскубне. Иън се отдалечи от тях.

— Няма значение, скъпи — каза Лаура.

— Хайде да играем — подкани я Майкъл.

— Аз ще играя — каза Лаура. — А ти, Иън?

Иън отиде при тях и седна на канапето. Беше толкова напрегнат, че сякаш всичко в него пулсираше. Лаура се премести до него и разтри раменете му.

— Може ли аз да раздавам? — попита Майкъл.

— Разбира се, миличък — каза разсеяно Лаура. Майкъл съсредоточено започна да разбърква картите. Лаура прошепна на Иън: — Не се тревожи. Не може да продължава дълго още. След това веднага ще заминем. Не знам дали ще останем на Антилите…

— Ти просто не искаш да заминеш — прекъсна я ядосано той. — Не можеш да се откъснеш от стария си живот. Не можеш да направиш една крачка. Защо си въобразих, че ще успея да променя това? Какъв глупак съм.

Лаура се облегна и каза:

— Това е съвсем несправедливо. Аз бях готова да заминем. Опаковах всичко, събрах багажа. Знаеш това. Но нещата се промениха.

— Така е — каза с горчивина Иън. — И сега вече те са напълно убедени, че ти си убила Джими. А преди само те подозираха.

В първия момент Лаура остана потресена от думите му. След това си каза, че не трябва да се изненадва. Той започваше да се огъва. Тя трябваше да знае, че това ще се случи.

— Нека да не говорим за това сега — каза тя, поглеждайки към Майкъл.

— Защо се карате? — захленчи Майкъл.

— Извинявай, скъпи. Хайде, раздавай картите. Иън, ще играеш ли с нас?

Иън я погледна с отчаяни тъжни очи.

Няма да мине много време и ще ме остави, каза си Лаура. Ще поднесе куп извинения, всичко ще бъде много цивилизовано, но той ще се качи на яхтата и ще си кажем довиждане. Не ме интересува, помисли си тя. Аз имам Майкъл. Ще оцелея.

— Бягството не решава нищо — каза тихо тя. — Аз трябва да остана тук. Но ти не трябва да оставаш. Ако искаш да заминеш — разбирам те.

Тогава Иън се пресегна и сложи нежно ръка на косата й.

— Моят ангел пазител — каза той. — Как мога да те оставя…

Предаността му я отрезви.

— Благодаря — прошепна тя, без да го погледне и заби поглед в картата, която Майкъл й бе подал. Сложи на масата една синя петица и каза: — Твой ред е.

Иън въздъхна и се включи в играта. Майкъл щастливо хвърли една карта, отнемайки на Иън реда.

— Твой ред е, мамо — извика той.

Изиграха три игри и атмосферата постепенно се успокои, докато тримата се надпреварваха да трупат точки.

Лаура стана и отиде в кухнята да донесе солети.

— Последна игра, Майкъл — предупреди го тя, като се върна.

Майкъл приложи цялата хитрост и ловкост, на които бе способен, и извика щастливо „Уно!“, а партньорите му примирено въздъхнаха. В този момент настойчивото чукане на вратата рязко промени настроението.

Лаура погледна Иън, който вдигна вежди.

— Аз ще отворя — извика Майкъл, скочи и се затича към вратата.

— Не тичай с тези пантофи — предупреди го Лаура, но той взе с пързаляне завоя и продължи по коридора.

Лаура стана от канапето и тръгна след него.

— Ще отида да видя кой е — каза тя неспокойно.

— Който и да е, кажи му да си върви — отвърна Иън.

Лаура тръгна към вратата след Майкъл и изведнъж я връхлетяха спомени от предишния живот, спомени за Джими, който винаги се радваше, ако някой ги посетеше, винаги беше готов да седне с всеки на приказки и на чаша бира. Отначало това я смущаваше. Тя не беше научена така. Беше израснала в тих, затворен дом, където гости не бяха желани. Но годините, прекарани с Джими, я промениха. Тя разбираше защо на него му харесваше да живее тук, в родното си старо градче. За Джими животът в големия модерен град беше непълноценен, незадоволителен. А тук той познаваше всеки човек и се радваше на всяка случайна среща. Но без да подозира, един от тези негови приятели е поръчал смъртта му, напомни си тя.

Майкъл отвори вратата, после отскочи назад и хукна с вик към майка си. Лаура се намръщи, като видя началника на полицията Мур и двама униформени полицаи на вратата си.

— Здравейте — каза уморено Лаура.

— Мисис Търнър.

Иън излезе в антрето.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита Лаура.

— Трябва да дойдете с нас.

— Защо? — Лаура стисна Майкъл за раменете.

Винс Мур погледна към Майкъл и каза:

— Мисля, че не е хубаво да обсъждаме това… тук…

— Това не може ли да почака до сутринта? — попита Лаура.

— Страхувам се, че не може. Имам заповед да ви арестувам.

— Какво? — извика Лаура. — За какво?

— За предумишлено убийство на Джеймс Рийд младши — каза Винс.

— О, господи, не можете… — извика Лаура.

— Това е безумие! — изкрещя Иън.

— Трябва да дойдете с нас сега — каза Винс. — Моля ви. Изведете детето оттук.

— Помогнете ми — извика Лаура.

— Махайте се оттук! — извика в същия миг Иън.

— Мамо — изплака Майкъл. — Какво искат тези хора?

Един от полицаите пристъпи напред с белезници и се протегна да хване ръцете на Лаура. Тя усети, че губи всякакъв контрол над света около себе си и осъзна какво става. Щяха да я арестуват. Досега не се страхуваше от това, защото беше невинна. Но те бяха тук, като кошмар, превърнал се в действителност. Майкъл вече пищеше, вкопчил се в краката й.

— Недей така, миличък — взе да го увещава тя. Опита се да се наведе към него, но полицаят се пресегна и я дръпна назад.

— Какво доказателство имате? — попита Иън. — Не можете да нахлувате така в дома на един невинен човек. Съпругата ми е жертва на…

— Имаме свидетел, който обвинява мисис Търнър в убийството на първия й съпруг.

— Това не е възможно — каза Иън.

— Не съм длъжен да ви казвам нищо — отговори Винс. — Все пак ще ви кажа само, че имаме свидетел, който се кълне, че тя е търсила наемен убиец.

Иън се нахвърли върху началника на полицията, но вторият полицай успя да го задържи.

— Това е лъжа! — изкрещя Иън. Лицето му стана пурпурночервено.

— Хайде, мисис Търнър.

— Аз идвам с нея.

— Трябва да останеш с Майкъл — погледна Лаура безпомощно съпруга си.

— Мамо, какво правят тези хора? Не вземайте мама!

— Иън, моля те. — Лаура се опита да надвика детския плач. — Не плачи, миличък. Мама скоро ще се върне — каза тя и усети под мишниците си ръцете, които грубо я изтръгваха от нейното дете, от дома, от съпруга.

— Станала е ужасна грешка — настояваше тя с треперещ глас.

— Хайде да вървим! — извика високо Винс. Не можеше да издържа да гледа повече разплаканото лице на Майкъл.

Тласнаха я напред, по стълбите на верандата към полицейската кола. Вечерта бе завалял дъжд и сега всичко бе мокро. Лаура погледна назад. Майкъл удряше с две ръце по рамката на вратата и плачеше. Иън държеше сина й за раменете със застинало от ужас лице. Лаура усети, че една ръка натиска главата й, а някой я бута на задната седалка на тъмната кола.