Патриша Макдоналд
Таен обожател (37)

Глава 35

Сидни пристъпи предпазливо към жена си, защото не беше сигурен дали не е заспала в креслото. Долорес седеше неподвижно, загърната в плътен халат. Не четеше, нито гледаше телевизия. Но това не означаваше, че спи. Може би просто седеше и гледаше дъжда.

— Вземи си хапчето, скъпа — каза той.

Долорес обърна глава и го погледна с безжизнени очи. Сидни не издържаше да я гледа такава. Неговата Долорес беше енергична, кипяща от живот. Тази Долорес беше като обвивката на предишната Долорес. Откакто се върна у дома от болницата, не си даваше труд да се облече. Твърдеше, че е добре, но не искаше никъде да излиза. Сякаш през повечето време се беше пренесла на някаква мъглява планета.

— Донесох ти и нещо за пиене да преглътнеш хапчето — каза той, подавайки й чашата. Тя я взе. Костите на ръката й изглеждаха крехки и чупливи. Тя преглътна с безразличие хапчето и му върна чашата. — Да ти донеса ли книгата или нещо друго? — попита Сидни.

— Не ми се чете — поклати глава Долорес.

Не ти се живее, помисли си Сидни. На вратата се почука.

— Аз ще отворя — каза той. — Ти си почивай.

Долорес се отпусна в креслото. Не я интересуваше кой е. Не я интересуваше дали седи в креслото, или лежи в леглото. Това просто нямаше значение. После чу името на Лаура и се изправи на крака. Тръгна към съпруга си и го чу да казва:

— Без коментар.

Младият мъж на вратата беше с вратовръзка и шлифер. Тя не го позна веднага, макар че лицето му бе смътно познато.

— Кой е този, Сид? — попита тя.

— Този млад човек е от вестника — каза Сидни, опитвайки се да говори спокойно, но възбуденият му глас го издаваше. — Казва, че са арестували Лаура за убийството на Джими.

— Искаме да чуем вашата реакция, мисис Барън — каза нетърпеливо репортерът.

Сидни препречи вратата.

— Мисис Барън и аз не искаме да коментираме.

— Може ли да вляза? — попита репортерът.

— Не, съжалявам. Съпругата ми не е добре — каза Сидни, затваряйки вратата под носа му.

Обърна се към Долорес, готов да я хване, ако залитне, но тя го отстрани. Очите й горяха, бузите й бяха порозовели.

— Арестували са я. Най-сетне. Как е станало? О, слава богу, знаех си… — В гласа й се долавяха едновременно ужас и възбуда. Върна се във всекидневната и се обърна към Сидни, който проверяваше дали вратата е заключена.

— Цяла нощ ще ни досаждат — заяви той.

— Сид, как е станало? Каза ли нещо журналистът?

— Изглежда се е явил свидетел. Само това ми каза.

Долорес закърши ръце.

— Значи наистина е тя. Знаех си, знаех си аз. Но защо? Защо? Той я обичаше толкова много. Моят Джими. Искам да я сложат на електрическия стол. Как е могла да направи такова нещо? — Настроението й се люшкаше между скръб и силна възбуда.

— Успокой се, Долорес. Седни! — замоли я Сидни. — Все още не си добре.

— О, вече съм по-добре. От месеци не съм била по-добре. По-точно от нощта срещу Нова година. Най-накрая, най-накрая справедливост за моя син. — Очите й се наляха със сълзи. — Разбираш ли, Сид? — обърна тя към него разкривеното си лице.

— Тя ще бъде наказана за онова, което е сторила — каза той.

Долорес го прегърна, знаеше какво означават тези решителни думи, изказани от нейния кротък съпруг. Известно време двамата останаха прегърнати, докато сълзите на Долорес се стичаха по лицето й. След това тя внезапно се отдръпна и каза:

— Майкъл.

— Какво има? — намръщи се Сидни.

— Искам го — каза тя. — Веднага.

— Кой знае с кого е сега. Надявам се, че не е с онзи тип Иън — каза Сид.

Долорес хвана ръцете му и ги разтърси.

— Тя е убила баща му. И повече няма права над него. Ще й го отнема и тя никога повече няма да види детето си. Сид, трябва да се обадиш на нашия адвокат Франк О’Мали — извика тя. — Аз отивам да се облека.

Сидни погледна мрачно трескавите й очи и кимна.

— Ще се обадя на Франк. Той знае какво трябва да се направи.

* * *

Лаура седеше пред тясна маса в едно помещение без прозорци, където се провеждаха разпити в Окръжния съд на Кейп Крисчън, и чакаше адвоката си. Очакваше да види Ричард, но униформеният полицай каза, че адвокатът й е от Филаделфия и се казва Къртис Станхоуп.

— Докарали са тежката артилерия за вас — каза полицаят и в гласа му се прокрадна нотка на възхищение. Той нямаше какво друго да каже. Стоеше прав, вперил поглед право пред себе си, подпрял ръце на вратата. От време на време казваше нещо неразбираемо по радиостанцията си, но не разговаряше с Лаура.

Най-накрая на вратата се почука, той се обърна и отключи. Влезе пълен мъж, около шейсетгодишен, с оредяла русолява коса и бели вежди. Беше облечен с жълто велурено яке и жълто-зелени карирани панталони. Имаше зелена вратовръзка със златни фазани по нея. Кимна любезно на полицая, който излезе и заключи вратата. Ярките одежди на Станхоуп изглеждаха ужасно неподходящи — сякаш някой бе отишъл с червен тоалет на погребение. Сигурно има някаква грешка, помисли си Лаура. Очакваше да види някакъв зализан мъж с костюм на райета.

— Мисис Търнър — каза той високо. — Аз съм Къртис Станхоуп. Вашият съпруг ми се обади тази вечер. Измъкна ме от една благотворителна акция на жена ми.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза машинално Лаура.

— О, радвам се, че дойдох, повярвайте ми. Тези вечери са ужасно досадни. Особено напоследък, когато вече никой не пие!

Лаура затвори очи.

— Можете ли да ме измъкнете оттук? — прошепна тя.

Станхоуп отвори една кожена чанта за документи, която беше толкова лъскава, че Лаура видя отразено в нея изтерзаното си лице. Той извади чифт половинки очила и ги закрепи на върха на носа си. След това провери някакви документи.

— Ами, ще направим каквото можем. Говорих с окръжния прокурор и със съпруга ви. Но, естествено, искам да чуя всичко от вас… как вие виждате нещата. Преди това обаче искам да ви съобщя какво ще предприемем стъпка по стъпка. Тази вечер съдът ще гледа вашето дело — първо, обвинението, отправено срещу вас, и второ, освобождаването ви под гаранция.

— Каква ще бъде гаранцията? — попита Лаура. — Няма значение. Не е важно. Иън ще намери по някакъв начин парите.

Станхоуп я изгледа строго над очилата си с жълтеникавокафяви рамки.

— Мисис Търнър, става дума за углавно престъпление. Предумишлено убийство. Трябва да ви предупредя, че е много възможно да не приложат мярка освобождаване под гаранция.

Лаура го изгледа неразбиращо.

— Няма да ме освободят под гаранция?

— Ще пледирам, че не представлявате обществена опасност. Че няма риск да избягате. Но честно казано, характерът на престъплението е против нас. Друг път не сте била арестувана и не са предявявани обвинения срещу вас, нали така?

— Не — отговори Лаура.

— Е, това е хубаво. По-добре щеше да бъде, ако ставаше дума за престъпление в момент на афект. Характерът на престъплението, извършено хладнокръвно и пресметливо, ще настрои зле съдията.

Лаура впи пръсти в ръба на масата, за да не направи онова, което искаше. Да сграбчи мъжа за жълтите велурени ревери и да го разтърси.

— Мистър Станхоуп, въпросът е, че аз не съм извършила това. Искам да кажа, че някой е извършил убийството. Но не съм аз. Аз обичах съпруга си. Изобщо не знам защо ме арестуваха. Просто е невероятно.

Къртис Станхоуп леко въздъхна.

— Току-що разговарях с окръжния прокурор и той ми каза, че имат свидетел — някой си Доминик Ванезе, който твърди, че миналото лято сте се обърнали към него с молба да ви намери наемен убиец.

Лаура се втренчи в него, опитвайки се да разбере какво й казва.

— Това е… това е гнусна лъжа. Изобщо не познавам човек на име Доминик Ванезе.

Станхоуп се вгледа в документите.

— Мистър Ванезе е собственикът на ресторант „Стела ди Марс“ в Атлантик Сити.

— О… — каза Лаура.

— Сега вече името говори ли ви нещо?

— Ами, името ми е познато — сви безпомощно рамене Лаура. — Искам да кажа, че ресторантът е много известен. Веднъж със съпруга ми вечеряхме там. Но не познавам човека, който е собственик на заведението. Защо ще каже такова нещо за мен? Защо му вярват?

— Чакайте, чакайте — каза Станхоуп. — Успокойте се. Окръжният прокурор не е потвърдил обвинението, той просто действа по законния ред. Не може да направи нищо друго, освен да ви арестува.

— Защо? Какво означава това?

— Ами, никой не иска да поеме риска вие да избягате от тукашните съдебни власти. Имали сте намерение да заминете, нали така? — Той не изчака нейния отговор, а продължи: — Смятат, че могат да съберат още доказателства, след като ви арестуват. И още нещо, въпросът със застраховката…

— Казах за това на полицията. Нашият адвокат ни посъветва така.

— Хм-м-м — измърмори Станхоуп. — А посъветва ли ви да не се омъжвате повторно с оглед на продължаващото полицейско разследване на смъртта на първия ви съпруг?

— Аз не му дадох възможност да ме съветва — призна Лаура.

— Във всеки случай, като се имат предвид доста прибързаният втори брак и висящите въпроси около престъплението, сигурно никак не е било трудно един прокурор да бъде убеден, че трябва да издаде заповед за арестуване.

— Говорите така, сякаш аз съм виновна — извика Лаура.

— Точно обратното, настроен съм оптимистично по въпроса за защитата. Очевидно те нямат материални доказателства, нито очевидци на престъплението, иначе отдавна да бяхте в затвора. Единственото, с което разполагат, са косвени улики и показанията на този свидетел. Това е достатъчно за предявяване на обвинение, но не виждам как ще могат да ви осъдят. Ще трябва просто да проверим този свидетел.

— Това означава ли, че ще изляза оттук?

— Ами, надявам се… след време.

— След време? Какво искате да кажете?

— Възбуждането на съдебно преследване ще отнеме две до три седмици. След това има няколко месеца до процеса.

— Няколко месеца? — извика Лаура. — Аз не мога да остана тук няколко месеца.

Станхоуп не реагира на нейните възражения, а продължи делово.

— Довечера, след като бъдете призована на съд, съдът ще разгледа на извънредно заседание подадена молба, в която се излагат аргументи детето ви да не остане под попечителството на вашата свекърва.

— Какво? — изгледа го Лаура и усети, че сърцето й се сви.

Станхоуп я погледна безстрастно.

— Свекърва ви, мисис Сидни Барън, иска временно попечителство над сина ви Майкъл, докато бъде произнесена окончателната присъда на процеса.

— Тя не може да го вземе — извика Лаура и скочи от стола.

Полицаят почука на вратата, но Станхоуп му даде знак да се оттегли.

— Седнете, мисис Търнър — каза той.

Лаура седна, но се наведе над масата и каза през зъби:

— Няма да дам сина си. Трябва да я спрете. Не може да й позволят да го вземе.

Станхоуп побърза да я опровергае със спокоен глас.

— Страхувам се, че е много вероятно тя да получи временно попечителство. Вие сте обвинена в убийството на другия родител на детето. В случаите, когато е замесено дете, съдията не поема никакви рискове. Твърде възможно е съдията да реши спора в полза на свекърва ви.

— Но това не е честно. Аз не съм осъдена. Как могат да ми налагат наказание, без да са доказали, че съм виновна за нещо? Защо да не може Иън да го гледа?

— Съпругът ви няма роднинска връзка с детето. Той дори не го е осиновил. Освен това повторният ви брак е спорен въпрос в делото, което ще се гледа. Малко вероятно е съдията да предостави попечителство на мистър Търнър.

— Вие нали сте мой адвокат. Защо поне не се опитате да ми помогнете? — извика Лаура.

Станхоуп остана невъзмутим от този неин изблик. Имаше дългогодишен опит с объркани, безпомощни хора.

— Казвам ви как стоят реално нещата, мисис Търнър. Няма да губя нито своето, нито вашето време, като ви давам фалшиви надежди.

Лаура цялата се разтрепери. Започваше да разбира колко подвеждаща е смешната, ярка премяна на адвоката. Човекът, облечен като палячо, беше безмилостен.

— Ще пледирам, че свекърва ви може да настрои детето срещу вас. Както разбирам от вашата реакция, основания за това има.

Лаура кимна, представяйки си Долорес. Добереше ли се до Майкъл…

— О, да — каза тя. — Ще го убеди, че аз съм убила баща му.

— А ние просто ще трябва да убедим съдебното жури, че не сте го убила — каза спокойно той.

Лаура изгледа този човек, който стоеше от другата страна на една пропаст. Там, където тя бе прекарала целия си живот. Там, където хората живееха в сигурност и безопасност и викаха полицията само за помощ. А ето че сега тя е тук. Сред другата половина хора. Сред онези, които имат неприятности с полицията. Които хората избягват. И предупреждават децата си да ги избягват. Подай ми въже да се хвана, искаше да извика тя. Мястото ми е при теб. Не ме оставяй тук.

Станхоуп спокойно си записваше нещо в бележника, който капакът на лъскавото куфарче закриваше от погледа й. Нямаше да допусне тя да го повлече към пропастта със своите емоции. Беше прекалено опитен за това.

— Хайде сега да поговорим какво точно се случи с Джеймс Рийд младши.

— Не съм го убила — каза тихо тя. — Помогнете ми.

— Точно затова съм тук — отговори любезно той.

Тя усети, че пропастта става още по-дълбока.