Патриша Макдоналд
Таен обожател (20)

Глава 18

Телефонът иззвъня, точно когато Лаура завиваше Майкъл в леглото. Тримата прекараха тихо и кротко вечерта. Иън извади скарата и си опекоха наденички. Сърцето на Лаура се свиваше, като го гледаше на мястото на Джими, но Майкъл много се развесели от вечерята на открито. След като се наядоха, играха на карти. Майкъл, притихнал, не се отдели от Лаура цялата вечер. За нея това беше добре дошло. Точно това искаше. Сега, когато се готвеше да му прочете приказка, чу телефона. Понечи да помоли Иън да се обади, но размисли. Може би е свекърва й или Сидни; всеки момент трябваше да се върнат.

— Аз ще се обадя — извика Лаура и чу, че Иън се качва по стълбите. Тя целуна Майкъл и отиде да се обади. Беше Гари.

— Лаура, в неудобно време ли се обаждам? — попита той.

— Не, разбира се, че не — отговори тя. — Какво има?

— Ами, нали си спомняш, че ти казах за наградата на Съвета по изкуствата?

— Да. Видна личност си ти.

— Така е. Значи… — Тя долови нервна нотка в гласа му. Той пое дълбоко дъх. — Въпросът е, че ще има церемония в Градската зала. Исках да ви поканя… исках да кажа, че ще бъда много горд, ако двамата с Майкъл дойдете. Нали разбираш, като мои официални гости.

— Много мило от твоя страна, Гари. Сигурен ли си, че искаш да бъдеш в нашата компания на такова голямо обществено събитие?

— Да, р-р-разбира се — заекна той. — Искам да кажа, защо не?

— Ти си истински приятел. Много ще се радваме да дойдем — каза Лаура. — Кога ще бъде това?

— Другия месец — каза той. — На петнайсети.

— На петнайсети — повтори тя. — Ще си отбележа в календара.

— Ако имаш друг ангажимент… — добави бързо той.

Лаура въздъхна. Не, нямам, помисли си тя. Тогава вече ще бъда пак сама.

— Няма да имам — увери го тя.

— Майкъл буден ли е? — попита той.

— Точно го слагах да си легне.

— Извинявай — каза Гари. — Хайде, връщай се при него.

Той направо й късаше сърцето — все се извиняваше, все се страхуваше, че я притеснява. Колко странно, че се държи така. Той беше единственият й истински приятел. Тя благодари за обаждането и му пожела лека нощ. След това, като въздъхна, излезе в коридора и тръгна към стаята на Майкъл. Вътре беше Иън — седеше на края на леглото и галеше детето по косата. Тя чу тихия му глас, но отначало не можа да разбере какво казва. След това се изненада, като позна собствените си думи.

Той рецитираше „Раул и гигантската жълта жаба“. Очите на Майкъл се затваряха, а по лицето му пробягваше усмивка. Преди Иън да свърши, Майкъл заспа. Иън се пресегна и угаси лампата Мечо Пух. След това стана и тръгна на пръсти към вратата. Като видя Лаура, сложи пръст на устните си. Тя остана отвън, а Иън затвори вратата и се приближи към Лаура в полутъмния коридор.

— Заспа — каза той.

Тя импулсивно го прегърна и склони глава на гърдите му. В първия момент той се сепна, после боязливо я прегърна и зарови лице в косата й. Допирът с него я разтърси цялата. За миг тя се притисна силно към него. После смутено се освободи. Неговите сини очи я гледаха жадно, докато се отдръпваше. Тя хвана ръката му и я задържа.

— Благодаря ти — каза тя.

— За какво?

— За днес. За всичко. За грижите за Майкъл. И за мен.

— Правя го, защото искам — отвърна той.

Тя се обърна и заслиза по стълбите.

— Да не го събудим само — каза тя.

Иън я последва във всекидневната. Тя се отпусна на канапето и той седна до нея. Хвана ръката й, вдигна я внимателно към лицето си и я притисна замислено в бузата си.

— Ти му разказваше моята приказка — каза усмихнато тя и свали ръката си.

— Да, вярно.

— Откъде…?

— Отидох в книжарницата в града и си купих твоите пълни съчинения. Прочетох ги всичките. Няколко пъти. Много са хубави. Имат ритъм… звучат като поезия. Наистина приковават вниманието. Ти си много талантлива писателка и художничка.

— Защо досега нищо не си казал?

— О, какво разбирам аз от това? Аз се занимавам с наука. Мнението ми за литература няма значение.

— За мен има — каза тя.

— Ами, казах го — каза усмихнато той. — Кой се обади? Пак ли от полицията? — Иън се опита въпросът му да прозвучи небрежно, но не успя.

— Един приятел — каза замислено Лаура. — Един от малкото на брой, които имам тук. Казва се Гари. Той е от най-старите приятели на Джими. И единственият в този град, който ми вярва. Всички останали мислят, че аз съм убила мъжа си — каза тя без всякакви заобикалки. И в същия момент си даде сметка, че се опитва да го провокира. Но той не реагира. — Защо не ме попита нито веднъж какво се е случило? — продължи тя. — Как така нямаш никакви съмнения за мен?

— Просто така — изгледа я Иън, без да се усмихва. — Нямам никакви съмнения за теб. Ти още не разбираш това. — Той виждаше, че тя не е доволна от отговора му и добави: — Може би защото все още виждам детето в теб. Виждам ангелското лице, което се надвесва над мен от тъмнината. Гласчето, което ми обещава, че ще повика помощ. Ти не си способна да убиеш. Нищо не може да ме убеди, че си убила някого.

— Аз не съм вече онова момиченце — каза предупредително тя.

— Забелязах — усмихна се той.

Лаура стана от канапето и закрачи неспокойно из стаята.

— Уплаших се да не би да се обажда свекърва ми или мъжът й. Всеки момент трябва да се върнат от Флорида.

— Не ги ли обичаш?

— Със свекърва ми никога не сме били в добри отношения. Но след като Джими беше убит… трябваше да обяви някого за виновен. Разбирам я. Наистина я разбирам. Нямаш представа колко безсилен и гневен се чувства човек, когато най-близкият му е убит, а не се знае от кого… а и убиецът е на свобода. Понякога не мога да мисля за нищо друго освен за това. Защо да не могат да го хванат? Той не се е изпарил. Все някъде се намира. Имам обаче чувството, че изобщо не го търсят. Само мене гледат. А него няма да го открият, докато си губят времето да… — Тя усети, че се разтреперва. — Не трябва да започвам пак… — каза извиняващо се тя.

— Защо стоиш тук? — попита той.

— Не знам — поклати глава Лаура. В действителност не беше мислила по този въпрос. В скръбта си бе станала съвсем инертна. — Когато Джими беше тук, обичах този град, но сега… Макар че знаеш ли, Иън, мисля, че няма да има значение къде съм — където и да съм, това все ще ме преследва. Имам чувството, че много скоро хората ще почнат отново да ме сочат с пръст и да шепнат, че аз съм жената, която е убила мъжа си — изричайки гласно това, тя си даде сметка, че през цялото време го е знаела. И то засилваше нейния страх от бъдещето. — Докато не открият мъжа, който уби Джими, винаги ще нося това петно. Без значение къде съм.

Иън кимна и каза:

— Все пак, може би ще ти бъде по-добре, ако си далеч оттук, където всичко това се е случило.

— Мисля, че просто не исках да изтръгна Майкъл от дома му. Той още ходи на училище. Макар че училището явно е мъчение за него, ако се съди по днешния инцидент в автобуса.

— Кога свършва училището? — попита спокойно Иън.

— След няколко седмици — отвърна Лаура.

— Като свърши училището, защо просто не се махнем оттук? Защо просто не се качим на яхтата и не заминем?

— Да се качим на яхтата? — повтори тя.

— Да. Ти, аз и Майкъл — изгледа я Иън.

Лаура извърна глава. Това е, помисли си тя, моментът, който очаквах. Той се кани да замине. Няма как. Но искаше да ги разходи, преди да продължи по пътя си. Тя се замисли. Нещо като ваканция на море. В известен смисъл е толкова привлекателно. Но по-добре е той просто да си тръгне и тази история да приключи. Преди още Долорес да се е върнала.

Но трябва ли толкова скоро, запита се Лаура със свито сърце. И се опита да мисли с главата си. Долорес така или иначе щеше да разбере за Иън. Щеше да чуе, че някакъв мъж е правил компания на снаха й. Клюкарската мрежа щеше да се погрижа за това. Но поне двамата нямаше да се изправят очи в очи. Най-добре е цялата история да приключи, докато всичко все още е невинно. Лаура знаеше, че няма да може да приеме поканата за разходка по море, че двамата просто ще се сбогуват и ще си обещаят да държат връзка.

— Много мило от твоя страна — каза тя. — Но мисля, че ти трябва веднага да си заминеш. Майкъл ще бъде две седмици на лагер след училище. Не искам да те задържам толкова време.

— Добре — засмя се Иън. — Смятам, че мога да изчакам, докато свърши лагерът.

— Не — поклати глава Лаура. — Трябва просто да заминеш. Прекарахме толкова… чудесно. Но не искам да те задържам.

— Не искаш ли? — каза той. — Защото аз искам. Завинаги, ако ми позволиш.

Лаура сви вежди.

— О, съжалявам — измърмори тя.

— Значи не искаш да се омъжиш за мен?

В първия момент тя остана толкова потресена, че не можа да каже нищо. След това се ядоса.

— Не се подигравай — каза Лаура. — Срамота е.

— Мислиш, че се шегувам ли? — попита той.

Лаура се отпусна на най-близкия стол. Думите му я оставиха без дъх, сякаш някой силно я бе ударил.

— Разбира се, че се шегуваш…

— Защо? — попита спокойно той.

Лаура отметна глава и закова поглед в тавана.

— Защо? Защото… — Не можеше да мисли. Защото не си признаваше, че иска да му повярва. Защото се страхуваше да не бъде жестоко подведена и да не стане жертва на собственото си лековерие. Нямаше намерение да попада в тази клопка. — Защото е глупаво, затова — каза троснато тя. — Защо трябва да говориш такива неща?

— Защото те обичам — каза простичко той. — Не го ли знаеш?

Още докато той изричаше тези думи, сърцето й подскочи, а стомахът й се сви на топка. Обичам те! Тя нямаше кой знае какъв опит, но знаеше, че един мъж не казва такова нещо, ако не го мисли. И не можеше да погледне Иън в очите и да каже, че е изненадана. Макар че беше. Беше много изненадана.

— Аз просто си мислех, че ти е самотно — промълви с усилие тя.

— Така ли? — каза той и тя долови някаква острота в гласа му.

— Не — каза искрено Лаура и поклати глава. — Не. Но да се омъжа за теб… искам да кажа… ние дори не сме…

— Не сме се любили? — попита той. — Любил съм те всеки ден, много пъти на ден… мислено.

Той седеше в другия край на стаята, но думите му я разтърсиха като любовна тръпка, много по-силна от всяко докосване. Тя затвори очи. Не си позволяваше да мисли за това. Но сега, когато погледът му я пронизваше, когато думите бяха изречени, тя усети, че прималява от копнеж по него.

— Знам — каза тихо Лаура, признавайки онова, което беше изписано в очите й.

Двамата замълчаха. В нейната глава се въртеше само тази мисъл, тя ту я приемаше, ту я отхвърляше. Представи си как ще реагират хората в Кейп Крисчън, ако разберат, че се е омъжила повторно. Ще й направят чучело и ще го обесят. Ами Долорес? Господи. Ще се повтори цялата история с обвиненията, че е убила Джими. А полицията? Те ще подскочат от радост. За тях това ще бъде доказателство, че е искала да се отърве от първия си съпруг. Цял живот няма да я оставят на мира. Ще бъде пълен провал във всяко отношение.

— О, Иън — каза тя. — Как изобщо можеш да си помислиш подобно нещо? Ние дори не се познаваме.

— Познаваме се от години — каза той.

— Не е точно така — отвърна тя. — Само формално. Ти не знаеш каква съм. Имаш някакъв идеализиран спомен за мен. Като за някакъв ангел, който те е спасил. Това не съм аз. Аз съм… аз съм кисела, когато не си доспя. Правя… ужасен сос за спагети. Всички го казват. Никога не си ме виждал да чистя къщата, облечена със стар анцуг, изнервена от Майкъл. Това съм аз в действителност.

— Аз също си имам недостатъци, нали знаеш.

— Не знам — извика тя. — Точно в това е въпросът.

— Ще ги откриеш — отвърна той. — Само кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Знаеш ли, за един учен това не е много научен подход към нещата.

Иън седеше напрегнато на ръба на канапето.

— Забеляза ли нещо? — попита той.

— Какво?

— Че не каза „не“.

Лаура имаше чувството, че се задушава. Вярно беше. Защо просто не каза „не“? Не, не мога да се омъжа за теб. Не, това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала. Не го каза, защото мисълта, че той ще си отиде, й причиняваше почти физическа болка. Защото колкото и безразсъдно и невероятно да звучеше, предложението му беше като спасителен пояс за човек, който се дави.

Той се смъкна от канапето и коленичи на пода пред нея.

— Трябваше да го кажа паднал на колене. Омъжи се за мен — каза той. Вдигна я от стола и я свали на пода до себе си. В прегръдките му, притисната до него, тя усети, че се замайва от допира до мускулестите му гърди под ризата, от ударите на сърцето му, от мъжката му миризма, от мисълта за тях двамата в нейното легло.

Лаура се отдръпна. Опита се да разсъждава трезво.

— Майкъл — каза тя. — Трябва да мисля за Майкъл. Той загуби баща си. Толкова много сътресения за кратко време.

— А аз загубих сина си. Майкъл има нужда от баща. Аз имам нужда от син. И за двама ни това ще бъде нов шанс. — За миг Лаура ги видя как вървят към нея от автобусната спирка, Майкъл стиснал Иън за ръката. — Ще ти кажа нещо, Лаура. Онова, което се надявах да намеря на яхтата, не го намерих, докато не намерих теб. Искам отново да имам дом и семейство. Това лошо ли е?

— О, Иън, недей. Това е само една красива мечта. И нищо друго. Трябва да си отидеш. Помисли си какво ще каже полицията, ако изведнъж се ожениш за мен. Ще те гледат така, както гледат мен. Вече задаваха въпроси за теб. Не мога да ти причиня такова нещо.

— Нека аз да се тревожа по този въпрос — каза той. — Не ме интересува какво мислят. Нямаме какво да крием. Нали така?

Тя не знаеше да плаче или да се смее. В прегръдките му се чувстваше в безопасност.

— Понякога си мисля, че съдбата ме е изпратила тук да те закрилям — прошепна той, заровил лице в косата й. — Да те спася така, както ти ме спаси преди много време.

Тя се отдръпна и го погледна изпитателно. Погледът му я изгаряше, все едно че гледаше право в слънцето. Имаше нещо разтърсващо в неговата решимост. Той беше като странстващ рицар, устремен към далечен замък, за да спечели дамата на сърцето си.

— Дори и да те познавах по-добре, дори и да мислех, че можем… все пак е много скоро — възпротиви се тя.

— Всичко това е погрешно — каза той. — Животът е много кратък. Кой знае това по-добре от нас? Нито един миг не трябва да се пропилява. Знам, че Габриела би казала точно това. А ако Джими можеше да поговори с теб, точно това щеше да ти каже. Че не трябва да се изпуска моментът. Че никога не се знае какво ще донесе утрешният ден.

При името на Джими мъката отново я връхлетя.

— Толкова много го обичах — прошепна тя.

В първия момент Иън настръхна. После докосна с устни ухото й. Лаура усети топлия му дъх да гали ухото й, сякаш морски бриз докосва цвете.

— Той ще иска да си щастлива. Всеки ден. Щастлива, каквато аз мога да те направя. Омъжи се за мен. Още сега. Нека целият град да се разбуни. Нека на полицаите да им излезе пяна на устата. Те не могат да ни спрат. Ние ще сме заминали.

Лаура успя да се освободи от него. Изправи се и прекоси стаята.

— Не. Това е прекалено много, прекалено бързо.

Той се изправи на крака и тръгна след нея. Привлече я към себе си и я целуна. Колкото и странно да беше, през ума й мина мисълта за Пинокио от любимия видеофилм на Майкъл. Почувства се като момчето кукла в мига, когато го докосва синята фея. Животът се вливаше като мед в безчувственото й тяло.

— Нека да остана — прошепна той. — Нека да остана при теб тази нощ. Нека да ти докажа, че така трябва.

— Не — каза рязко тя. — Искам да си отидеш.

Той я пусна и замислено я погледна. Тя се опита да бъде твърда, да го отблъсне и да му покаже, че точно това иска. Но нямаше смисъл да го заблуждава. Въпреки думите, които изрече, очите й се изпълниха с нежност, когато го погледна. Той се усмихна разбиращо и сърцето й пак трепна.

Тя се замисли за Джими, за онази вечер, когато решиха да се оженят. Познаваше го толкова добре, познаваше настроенията и навиците му, имаше му пълно доверие. Изборът беше лесен, това беше следващата логична стъпка в техния съвместен живот. Бебето беше на път, трябваше да се правят планове. Помнеше одобрението на приятелите си, тихата, уверена радост, която я обземаше, когато беше с него. Но този човек тук е съвсем различен. Непознат. В него има нещо, което я кара да изтръпва, но това любов ли е, или е само мракът, който заобикаля и двамата, страданието, което виждат в очите си? Не трябва ли любовта да е радостна? Ще могат ли някога да се отдалечат от миналото толкова много, че да намерят радост един в друг? Защо изобщо размишлявам за това, укори се тя. Та аз дори не познавам този човек. Как изобщо мога да мисля за това?

Кръстосвайки ръце на гърдите си, сякаш да предпази сърцето си, Лаура каза:

— Трябва да си отидеш. — Като го погледна и видя покрусеното му лице, тя добави: — Трябва да помисля.

— Искам само за мен да мислиш — каза той.

— Можеш да си сигурен в това — усмихна се печално Лаура.

Изпрати го до вратата. Иън спря в антрето и пак я целуна. Тя се вкопчи в него, изпивайки го с целувката си. После се отдръпна. Той погледна вазата с цветята на масичката и попита:

— От кого са? Имам ли съперник?

— Той е просто приятел — поклати глава Лаура.

— След като се оженим, край на такива приятели — каза той.

— Не съм дала съгласието си за подобно нещо — отговори тя и думите прозвучаха фалшиво дори в собствените й уши.

— Ще кажеш „да“ — предсказа той. — Ще видиш.

Лаура го проследи с поглед, докато той слезе по стълбите и тъмнината го погълна. Тази вечер той ще отиде на яхтата, ще спи на пристанището. Утре ще се върне при нея. Тя си представи замечтано как би се чувствала, ако отиде с него, ако влезе в онази каюта, ако се отдаде на страстна любов в люлеещата се под звездите яхта.

Но изведнъж си даде сметка ясно и категорично, че ако отхвърли предложението му, Иън ще си отиде завинаги. Той не е мъж, който ще моли да получи онова, което иска. Дотолкова поне го познаваше. Усещаше, че е така. Той й предлагаше надежда и нова любов, но нямаше да се върти около нея до безкрайност и да я чака да вземе решение. Ако на нея не й стигнеше кураж да тръгне с него, да избере друг живот, той щеше да замине. Щеше да се качи на яхтата и да потърси друго, различно бъдеще, а тя щеше да затъне тук в самотата си и цял живот да се чуди какво би се случило, ако беше проявила смелост.

— Иън — извика тя.

Той бавно се обърна и я изгледа.

— Не си отивай още — каза тихо тя.

Той се усмихна широко. Като тръгна към нея, тя видя, че ясните му сини очи тържествуват.