Патриша Макдоналд
Таен обожател (53)

Глава 51

— Хайде, хайде — каза енергично Лаура, като отвори входната врата и влезе в къщата със сина си. — Трябва да си съберем нещата и да тръгваме. — Съзнателно не гледаше Майкъл в лицето. Достатъчно беше, че го отделя от Долорес и Сидни. Обяви, че двамата ще предприемат едно „малко пътуване“, но никой не повярва. Майкъл се разплака и се вкопчи за баба си и дядо си. Лаура се чувстваше като чудовище, но беше стигнала предела, от който връщане назад нямаше.

— Кога се връщаме? — попита Майкъл. — Няма да замина, ако не знам кога ще се върна.

— Не знам точно кога — каза внимателно Лаура. Не искаше да го лъже повече. — Мисля, че това място вече не е подходящо за нас.

— Искаш да кажеш, че няма да живеем повече в тази къща? — попита Майкъл, който не можеше да повярва на ушите си.

— Ще намерим друга къща. По-хубава от тази.

— Аз харесвам тази — настоя той.

Лаура погледна предупредително сина си.

— Виж какво, знам през какви изпитания премина. Повярвай ми, че не съм искала на никой от нас да се случи такова нещо. Но дойде моментът да сложим край на всичко това.

Той не знаеше какво има предвид майка му. И веднага мина на следващия въпрос.

— Ами Иън?

Лаура отвори вградения гардероб в коридора и извади празните куфари, които беше наредила там.

— Иън няма да дойде с нас — каза тя, ровейки слепешком сред зимните обувки на пода на гардероба.

— Нали щяхме да пътуваме с яхта това лято — разплака се Майкъл.

Лаура се обърна и го хвана за раменете.

— Спри, миличък. Знам, че ти е трудно. Повярвай ми, че знам. И много съжалявам. Но просто ще заминем. — Още докато изричаше толкова убедено тези думи, тя си даде сметка, че не знае какво точно има предвид. Помисли си за Калифорния. Може би там ще отидат. Все още поддържаше връзки с някои хора там. А и беше далеч оттук. — Ще пътуваме с колата, ще пътуваме — продължи тя. — Ще отсядаме в хотели по пътя, ще разглеждаме забележителностите. Ще бъде хубаво. Аз горя от нетърпение да попътувам след дните в онзи ужасен затвор. — Това отчасти беше истина. А отчасти — начин да му напомни, че са били разделени, че са преминали през голямо изпитание.

Но като всяко дете той не се интересуваше от случилото се в миналото. Интересът му беше насочен към настоящето, към сегашния момент.

— Никъде няма да ходя — каза той. — Ти всичко променяш. Искам да се върна при баба и при Попи. Не искам да заминавам с теб.

Основателното му обвинение я жегна и вместо да признае, че той е прав, тя му се ядоса. Хвърли една празна раница към него и гневно го изгледа.

— Качвай се веднага горе и си сложи нещата в раницата. Не ме интересува какво ще сложиш, вземи каквото искаш и повече такива приказки да не съм чула, разбра ли?

— Мразя те — извика той и хукна нагоре по стълбите, влачейки раницата.

Лаура блъсна вратата на гардероба и се облегна на него, затворила очи. О, господи, каза си тя. Пак ли бъркам? Беше стигнала дотам, че се съмняваше във всяко свое решение. И как да не се съмнява? Излизаше, че всеки неин избор е погрешен. Стегни се, каза си тя. Като тръгнем на път, всичко ще бъде много по-просто. Този маршрут или онзи. Този мотел или онзи. Докато стигнат Калифорния, нещата отново ще бъдат под неин контрол.

Хващайки се за тази крехка надежда, тя въздъхна и се отдалечи от гардероба. Добре че поне къщата й е подредена. Много от стаите бяха почистени, а вещите — опаковани в кутии. В края на краищата нали с Иън смятахме да заминем, каза си тя и горчиво се усмихна. Оставаше да свърши още едно-две неща. Да изчисти хладилника, да изхвърли всичко, което щеше да се развали, и да приготви нещо за ядене по пътя. След това щеше да си събере дрехите. Стигна през тъмния коридор до кухнята и отвори хладилника. Вътре, редом до няколко филии чеснов хляб, грижливо бяха опаковани остатъците от пиле, което Иън беше приготвил на скара последната вечер. Вечерта, когато я арестуваха. Вечерта, когато съдът повери Майкъл на Долорес. Последната вечер, прекарана в тази къща, когато играеха на карти, без да подозират нищо. По някое време Иън беше прибрал храната. Като грижлив съпруг. Като идеален съпруг. Лаура имаше чувството, че е лишена от сетива, сякаш беше пребита до безсъзнание. С крайчеца на пръстите си взе печеното на скара пилешко и хляба и ги хвърли на дъното на голяма тъмнозелена торба за боклук. Изля в умивалника полупразни бутилки с плодов сок и кока-кола и ги хвърли заедно с празните консерви в кофата. Сега тя беше празна, но Лаура още виждаше снимките на Джими, хвърлени там първата вечер след прибързаната й сватба. Сигурно Иън ги е изхвърлил. Сигурно е бил той, а не цветарят. Не искаше да си спомня другото — онова, което се бе случило през нощта в малката стая в дъното на къщата. Само като си помислеше за това и се намразваше.

— Майкъл — извика машинално тя, — побързай. — Отговор не последва, но тя не се изненада. Сигурно е в стаята си, проснат на леглото, без да е сложил дори една вещ в раницата. — Качвам се горе — предупреди Лаура.

Тя завърза торбата с боклука и я премести до вратата, за да я хвърли в контейнера до задната веранда. Притъмняваше, макар че всъщност целият ден беше мрачен. Може би тази нощ трябва да преспим тук и да тръгнем утре сутринта, помисли си тя. Но знаеше, че няма да изкара тук още една нощ. Искаше да се махне преди Иън да излезе от полицията. Преди за пореден път да се измъкне невредим. Този път тя нямаше да допусне да почука на вратата и да я принуди да изслуша нови лъжи.

Лаура отиде до задната врата и я отвори. Дръжката остана в ръката й. Тя погледна ключалката и видя треските, паднали при разбиването на вратата.

Тръпки полазиха по гърба й и се спуснаха надолу по краката. За миг Лаура замръзна пред вратата, опитвайки се да осмисли факта, че някой е влязъл с взлом в къщата. След това с разширени от ужас очи рязко се обърна, очаквайки, че някой стои зад нея. В кухнята нямаше никой, къщата беше тиха. Очите й зашариха от ъгъл на ъгъл, докато се опитваше да мисли. Кога, защо? По всяко време през последните няколко дни, каза си тя, опитвайки се да се успокои.

— Майкъл — прошепна тя и името заседна в гърлото й. В къщата беше тихо. Може би прекалено тихо.

Лаура остави торбата с боклук до задната врата и хукна през кухнята към коридора. Подхлъзна се и се задържа да не падне, като се хвана за масата. Погледна дървения под и видя: мокра пътека, която започваше от задната врата, минаваше през кухнята и продължаваше в коридора, сякаш нещо, от което капеше вода, беше минало през цялата къща. Призля й от страх. Някой беше влизал. Още ли е тук?

Заобикаляйки малките локвички, тя се придвижи по коридора към дъното на стълбите и погледна нагоре.

— Майкъл? — извика тя, скована от ужас, но гласът й прозвуча немощно и както очакваше, отговор не последва.

Огледа се отчаяно. Върху една маса, от двете страни на вазата с изсъхнали цветя, имаше по един тежък месингов свещник, които бе купила някога на старо. Извади свещта от по-близкия свещник и го стисна в горната част с изпотената си ръка. Тежката му основа й даваше някаква увереност. Може би всичко е наред, каза си тя. Майкъл често не отговаря, когато го викат. Децата се потапят в своя малък свят. Тази врата може да е разбита преди няколко дни, когато в къщата не е имало никой. Може Пам да е идвала, когато е валял дъжд, да провери какво е положението. Но не, каза си безнадеждно тя. Пам никога няма да остави такива следи след себе си. Тези разсъждения не бяха обнадеждаващи, но й помагаха да върви, да се движи по стълбите, поемайки с мъка дъх.

На площадката се огледа. Къщата беше притихнала. Тя тръгна веднага към стаята на Майкъл. Вратата стоеше отворена, вътре нищо не бе докоснато. Нямаше я дори раницата. Докато се взираше в празната стая и сърцето й сякаш се опитваше да пробие гърдите, чу удар. Обърна глава.

Звукът идваше от дъното на коридора, от някогашната й спалня. От стаята, където спяха с Джими. Лаура се взря в мрака. Вратата беше леко открехната и вътре беше тъмно. Но тя беше сигурна. Звукът беше дошъл оттам. Може би е там, рови из вещите на баща си и понеже се чувства виновен, го е страх да отговори.

— Майкъл, обади се — каза тя и гласът й потрепери.

Никой обаче не се обади. А когато погледна в краката си, видя, че локвичките вода, доста по-малки тук, но все така проблясващи по пода, водят към спалнята. Искаше да избяга, да се обади по телефона в полицията и да каже, че в дома й някой се крие. И да изчака на някое сигурно място, докато дойдат полицаите. Но не можеше да направи такова нещо. Защото Майкъл го нямаше. Трябва да влезеш вътре, каза си тя. Каквото и да се е случило, трябва да влезеш вътре и да вземеш детето си.

Лаура пристъпи напред и усети, че цялото й тяло пулсира. Стисна свещника в изпотената си длан и протегна ръка. Не искаше пак да отваря тази врата. Майкъл, повтори си тя, и това й даде сили. Засили се, блъсна вратата и влезе в стаята.

Сивият полумрак на дъждовната привечер се процеждаше през прозорците и хвърляше върху бялото легло неясни сенки във формата на листа и клони. Чаршафите и покривките бяха разхвърляни, някои от тях бяха свлечени на пода. А на леглото, превърнало се в спомен за най-ужасния й кошмар, беше проснато тялото на мъж.

Дрехите му бяха тъмни и смачкани, сякаш току-що извадени от пералнята, а чаршафите под него изглеждаха прогизнали. Косата му също беше мокра, на зализани, гъсти кичури, черни на фона на бялата покривка. Докато го гледаше в ужас, мъжът обърна глава и Лаура видя безизразните му очи. Беше Иън.

Тя сложи ръка на устата си, за да не изпищи. Изведнъж зад гърба си чу друг удар и сподавен вик. Обърна се рязко и замръзна при гледката, която се разкри пред очите й.

Майкъл седеше на пода с протегнати напред крака. Кафявите му очи бяха широко отворени от ужас. В устата му беше натикан някакъв парцал. Към главата му беше насочен пистолет. Насочен от Ванда Юрик, приклекнала до него.

— Какво по дяволите… — пое дъх Лаура. — Пусни ми детето.

Тя тръгна към тях, но Ванда изправи Майкъл на крака и притисна пистолета в тялото му.

Лаура остана на място ужасена.

— Мисис Юрик… моля те — прошепна тя. — Защо държиш детето ми? Моля те, хвърли този пистолет. Може да гръмне — каза тя и погледна към леглото. Иън я наблюдаваше унесено, с отсъстващ поглед. Притискаше с ръка раната на гърдите си, сякаш да спре кръвта. Пръстите му бяха червени и лепкави.

Лаура погледна обезумяло Ванда.

— Какво правиш? Мисис Юрик? Какво има? Какво се е случило тук?

— Теб чаках — каза Ванда, после кимна към леглото. — А той дойде тук и ме намери.

Лаура се обърна към Иън толкова объркана, че просто й призляваше.

— Исках да те видя… да говоря с теб — прошепна Иън на пресекулки. При всяка дума лицето му се изкривяваше от болка. — Задната врата беше разбита. Изплаших се. Качих се горе. Тя чакаше… стреля по мен… Съжалявам…

— Аз го подредих така… — усмихна се леко Ванда.

Като гледаше агонизиращите очи на Иън, Лаура се изплаши, че ще припадне от страх. Смъртоносно ли е ранен, запита се безпомощно тя. Откъсна очи от лицето му и погледна изумено Ванда, която самодоволно се усмихваше. Стегни се, каза си Лаура. Трябва да овладееш положението.

— Мисис Юрик… какво си мислиш, че правиш? — попита Лаура. — Остави ми детето. Хайде, пусни го. Сигурна съм, че всичко това е станало случайно, но… моят… Иън има нужда от лекар. И то веднага. Моля те!

Ванда поклати глава.

— Не беше случайно. И никой никъде няма да ходи. Къде е Гари?

— Гари ли? — попита Лаура. — Той замина… Какво…?

— Не се опитвай да ме лъжеш, мойто момиче. Знам какви са ти плановете. Но няма да се измъкнеш. Няма да ми го отнемеш. Не, няма.

— Да ти го отнема ли… Какво по дяволите…? — И в този момент въпреки пълното объркване Лаура си спомни думите на Гари. Майка ми може да ти се обади. О, господи, помисли си тя.

— Ванда — каза тя, опитвайки се да говори спокойно, да преглътне неудържимия гняв, който я заслепяваше, гледайки как Майкъл се мъчи да се отскубне от здраво стисналата го ръка, като си помислеше за кървавото тяло на Иън, проснато зад нея. — Всичко това е едно недоразумение. Аз… аз току-що говорих с Гари. Той няма да ходи никъде с мен. Само така ти е казал. Аз никъде няма да ходя с него. — Тя погледна отчаяно Иън. Кръвта от гърдите му се просмукваше в покривката на леглото, където се бе образувало розово петно. — Моля те — каза умолително тя, — съпругът ми… — сепна се, като изрече тази дума, после продължи: — Има нужда от помощ.

Ванда поклати глава. Изобщо не я интересуваше съдбата на мъжа, когото бе простреляла.

— Лъжи и само лъжи — каза тя. — Няма да ме измамиш. Аз не съм като невинния си син, когото можа да измамиш. Той си е наивен. Нищо не знае за живота. Прикован е за количката си. Аз обаче знам…

Лаура погледна отчаяно Ванда. Видя страха в очите на Майкъл, но и нещо друго: доверието му в нея. Той разчиташе на нея. Тя трябваше да направи нещо, да каже нещо.

— Виж какво, Ванда. Гари вече замина без мен. Казал ти е, че ще замине с мен, защото… — Тя се поколеба, беше й гласувано доверие и не искаше да издава поверената тайна. Но погледна Майкъл, с опрян в тялото му пистолет, чу хрипливото дишане на Иън на леглото и разбра, че нищо друго няма значение. — Гари замина за Бостън, където си е намерил приятел, с когото ще живее. Един мъж, Ванда. Един мъж, на когото той много държи. Не искаше да ти каже, защото мислеше, че няма да го разбереш. Той обича този мъж, Ванда. Иска да отиде там и… и да заживее с него. Но не е събрал сили да ти каже. Още не е събрал сили. Видях го преди по-малко от половин час. Заминаваше за Бостън. Обеща ми, че ще ти каже истината, веднага щом си уреди нещата.

Ванда обаче я гледаше с невиждащи, стъклени очи.

— Никога няма да разбера каква е тази сила, с която вие двамата му влияете. Първо беше Джими Рийд. Сега ти. Непрекъснато се опитвате да ми го отнемете. Някаква магия ли му направихте? Защо не го оставите на мира? Той за малко не се самоуби заради теб. Купил е този пистолет — заяви тя, като размаха обезумяла пистолета, а после пак го притисна в слепоочието на Майкъл, — само защото ти пак се омъжи. Каза ли ти това? Теб обаче да не би да те интересува? Не. Сега изведнъж решаваш, че той трябва да замине с теб. А на него му е достатъчна само една твоя дума и хуква след теб. Ти го въртиш на пръста си.

— Това са глупости — извика Лаура вбесена. — Престани да ме обвиняваш. Не чу ли какво ти казах? Пусни ми детето и веднага хвърли този пистолет! — Тя пристъпи към Ванда, размахвайки свещника.

— Няма — каза заплашително Ванда, придърпвайки Майкъл още по-близо до себе си. Възлестите мускули на ръцете й изпъкнаха под навитите ръкави на блузата. — Аз съм по-силна от теб. Свикнала съм да вдигам тежести. Да нося на ръце сина си. Да си нося бремето. Моя Гари — заяви тя.

— Не ме интересува на какво си свикнала — извика Лаура, отпуснала безпомощно свещника в ръка. — Искам да си взема детето.

— Трябваше да го убия след… онзи случай, още тогава исках да го направя — взе да нарежда Ванда. — Сега това нямаше да се случи. Защо ми трябваше да чакам толкова време?

— Гари ли? — попита тихо Лаура, ужасена от нейните думи.

— Как така Гари? — ядоса се Ванда. — Защо ще убивам собственото си дете? Та аз живея само заради него. Колко си глупава.

И тогава Лаура разбра. В пристъп на ужас, последван от чувство на смазващо съжаление, тя разбра. Ванда имаше предвид Джими.

— Ти ли беше? — извика тя. — Ти ли го направи? Защо?

— Гари не искаше да ме остави — изхлипа Ванда. — Хвана се за тази стипендия в Бостън, само защото Джими Рийд искаше. Той му дърпаше конците, манипулираше го. Гари щеше да замине. Познавам сина си. Той беше безпомощен пред Джими Рийд. Правеше каквото му кажеше Джими Рийд. Затова е в инвалидна количка. Защото Джими Рийд го накара да се качи в онази кола онази вечер. Беше заледено. Аз го предупреждавах. Но каквото кажеше Джими Рийд, това ставаше. Той непрекъснато се опитваше да ми го отнеме. Трябваше да направя нещо. Смятах, че няма ли го Джими Рийд, магията ще се разтури. Но не. Ти пое нещата в свои ръце. Защо не ми го остави? — изплака Ванда.

— Ти си убила Джими — каза бавно Лаура, опитвайки се да приеме този факт, и сърцето й се сви при спомена за отишлия си от нея съпруг, който искаше само да помогне на приятеля си.

След това си помисли за Иън, който лежеше ранен на леглото до нея. Прималя от срам и от угризения. Иън я откри, когато тя имаше най-голяма нужда от него, вярваше в нейната невинност и застана на нейна страна. Единственото му престъпление беше, че я е търсил. А за благодарност тя го обвини в убийството на Джими. Лицето й пламна при тази мисъл. Сърцето я заболя. Искаше да отиде при него, да коленичи до него, да го помоли да разбере. Но той никога няма да й прости за това. Кой би могъл да прости такова нещо? А за него това едва ли има някакво значение в момента. Заради нея, заради вярата му в нея сега той лежеше, потънал в кръв…

— Да знаеш, че няма да ми го отнемеш — каза Ванда. — Няма да го допусна… не и този път.

Лаура изгледа жената, хванала сина й като заложник, с разрошена посивяла коса, с безумен тържествуващ поглед в очите. Ти си го убила, каза си Лаура. Ти, побъркана, ненаситна вещице. Ти провали живата ни, живота на всички нас. И за какво? Нищо не си разбрала. Обзе я гняв, но в същото време почувства и някакво странно спокойствие. Душевно спокойствие. Трябваше да мисли. Трябваше да сложи край на тази лудост. Всички съмнения отпаднаха.

— Не — каза Лаура, — не и този път.