Патриша Макдоналд
Таен обожател (41)

Глава 39

Лаура отиде до умивалника, завъртя крана и подложи шепи на тънката ръждива струйка хладка вода. После се наведе и наплиска лицето си в отчаян опит да прогони главоболието, което напираше в слепоочието й. За цялата нощ беше спала само един час, и то с прекъсвания. През нощта шумоленето и ругатните на другите затворнички се прекъсваха от писъци и крясъци, следвани от удари с палка по решетките за укротяване на размирничките. Когато най-сетне съмна, крясъците стихнаха, но от всички страни се разнесе силно жужене… обидни думи, съпроводени от истеричен смях заляха женското крило на окръжния затвор.

Закуската в мрачното общо помещение не можеше да се яде — една клисава топка, обявена за пържени яйца, и една кифла като камък. Гимнастиката беше последвана от безсмислени трудови занимания. Прибирайки се в килията си, тя чу, че другите затворнички си шепнат нещо, а една висока мускулеста жена с късо подстригана коса се изхили в лицето й и каза:

— Здрасти, сладурче, дай ми една целувка.

Лаура влезе в килията си с чувство на облекчение. Намокри врата си с вода и разтърси глава като куче, защото нямаше кърпа. После седна на тясното легло. Усещаше студената стоманена пружина през тънкия матрак. В килията беше топло и задушно. Тя имаше чувството, че въздухът тежи от миризмата на потни тела и дезинфекционни препарати. В цялото затворено пространство нямаше климатична инсталация. За разлика от модернизираната съдебна сграда, окръжният затвор на Кейп Крисчън беше зле поддържан и лишен от елементарни удобства, което говореше много ясно за отношението към обитателите му.

Лаура легна на леглото и притисна с ръце очите си, за да разсее пулсиращото главоболие. Помисли си за стаята у дома, за леглото, на което лежаха двамата с Иън, за сенките на листата и проблясващата слънчева светлина по дантелените пердета. А в другия край на коридора Майкъл спеше под каубойските завивки. Опита се мислено да се пренесе в онзи спокоен, щастлив кът, но той й се изплъзваше. Мисълта й се раздвояваше. Следваше една нишка: невинните хора не ги осъждат, не остават в затвора до края на живота си. Скоро ще бъда отново свободна, а после друга, нишката на вината, размахваща пръст срещу нея: това ти е наказанието, защото се омъжи повторно толкова бързо, защото искаш да си щастлива, защото се поддаде на желанията си и спря да скърбиш за Джими. Това е някакъв вид висше възмездие, което едва сега започва.

— Търнър — изрева надзирателят.

Лаура скочи и отвори очи.

— Имаш посещение.

* * *

— Боже мой — извика Лаура, заемайки мястото си срещу Иън на масата за посещения. — Какво ти се е случило?

Иън машинално понечи да прикрие насиненото си подуто око. Опита се да свие устни и в устата му се стече кръв.

— Ходих при мистър Ванезе — каза той.

Сърцето на Лаура се изпълни с безнадеждна признателност за храбростта му.

— О, Иън, не трябваше да го правиш!

— Трябваше — каза той. — Този човек лъже и аз искам да знам защо.

— Ти си се бил с него — каза разтревожено тя. — Иън, следващия път ще те арестуват.

— Не се тревожи — отговори той и мрачно се усмихна. — Това беше по-лошо и от затвор. Но въпреки всичко отговор не получих.

Той изглеждаше изтощен, лицето му беше посивяло, а очите му — помътнели от умора. Синята му памучна риза бе изпръскана с кръв. Тя протегна ръка да докосне лицето му.

— Облегни се назад — изрева надзирателят, пристъпвайки към масата.

Лаура се отпусна на стола.

— Трябва да отидеш вкъщи да си починеш — каза тя.

— Да си почина? Как мога да си почина, докато ти си тук? Останах снощи на яхтата, за да се измъкна от репортерите, но не можах да спя. Опитвам се да се свържа със Станхоуп, но секретарката му ме разиграва. Мисля да отида днес във Филаделфия и няма да мръдна от кантората му, докато не ме приеме. Искам да знам какво прави за теб. Твоето място не е тук.

— Извинявай — каза тъжно Лаура.

— Не, не се извинявай — сграбчи Иън ръцете й. — Ти си тази, която страда. Не мога да се примиря, че си тук.

Лаура искаше да му каже, че не е чак толкова лошо, но не можеше да лъже толкова добре. Опита се да каже нещо обнадеждаващо.

— Станхоуп каза, че е оптимистично настроен, тъй като те нямат никакво доказателство срещу мен.

Иън поклати глава.

— Мислиш, че не го е казал сериозно ли? — попита тревожно тя.

— Разбира се, че го е казал сериозно — увери я той. — Но искам да знам какво, дявол да го вземе, прави по въпроса. Трябва да изпрати някой при онзи тип Ванезе.

— Иън — каза тя, — искам да знаеш, трябва да знаеш, че каквото и да говори онзи човек, аз не съм убила никого. Докато ти ми вярваш…

— Аз винаги ще ти вярвам — отвърна той и я погледна с уморени, отчаяни очи.

Лаура се облегна и го загледа сякаш от много далеч. Не, помисли си тя. Няма да можеш. Няма да издържиш дълго. А аз нямам право да те обвинявам. Каква лоялност мога да очаквам от напълно непознат човек? Не искаше да мисли за горещото му тяло, за страстните му целувки. Те не принадлежаха на действителността. Имаше едно-единствено създание, за което трябваше да се бори — едно момченце с кръгло личице, с доверчиви очи, чиито малки пръстчета бяха издърпани от нейните пръсти. Само за него можеше да се бори.

— За какво мислиш? — попита той.

— Мисля за Майкъл — отговори тя.

— Времето изтече — обяви надзирателят, пристъпи напред и взе да чука с палката си по масата.

— Искаш ли да отида у Долорес и да се опитам да го видя? — попита Иън.

Лаура си представи как ще го посрещнат Долорес и Сидни. По-лошо и от Ванезе. Тя поклати глава.

— Не, но все пак благодаря.

— Недей да ми благодариш — възпротиви се Иън. — Готов съм на всичко за теб. Обичам те!

— Хайде — каза надзирателят и хвана Лаура за ръката над лакътя толкова здраво, че пръстите му сякаш пробиха тънката изкуствена материя на анцуга.

Иън изтегли пръстите си, преплетени в нейните, и се изправи.

Лаура се обърна да го погледне и усети изгарящия му поглед като остра болка дълбоко в стомаха си. После приведе рамене и попадна в ръцете на друг надзирател, който я съпроводи по коридора. Изчака като ученичка, докато той се наприказва с една служителка на затвора. Когато най-накрая свърши, се обърна и я забута, сякаш тя не искаше да върви. Лаура се олюля и тръгна, изчака да отключат вратата и след това продължи към килията си. Надзирателят точно я вкарваше в килията, когато се появи негов колега.

— Още едно посещение за Търнър — извика той.

Надзирателят въздъхна, а Лаура с надежда попита:

— Синът ми ли е?

— Някаква жена — чу тя отдалече отговора.

Надзирателят погледна часовника си.

— Добре, хайде. Имаш още пет минути.