Патриша Макдоналд
Таен обожател (4)

Глава 2

Канди Уолш се протегна като котка и замърка.

— Другата седмица по това време ще работя върху тена си. Ще попивам слънчевите лъчи по монокини. — Погледна към Джими и Ричард, очаквайки да види как двамата се разнежват, представяйки си полуголото й тяло, излегнато под слънцето, но мъжете бяха навели глави над сметачната машинка, чиито бутони Ричард трескаво натискаше. Канди се нацупи.

— Къде ще ходиш? — попита от учтивост Лаура.

— В Насау. Винаги там ходим. Там се пазарува най-добре. Нямаш представа какви порцеланови и кристални сервизи има — заяви Канди, която не готвеше и никога не канеше гости. — И бижута. Този часовник е оттам. — Тя протегна меката си, изящна ръка, натежала от обсипания с диаманти часовник.

— Много е хубав — отвърна Лаура без всякакъв ентусиазъм.

— И какви казина, разбира се. Толкова често ходим в Насау, че Ричард смята да си купим къща там. Нали така, скъпи?

Ричард спря да обяснява инвестиционните стратегии и се усмихна на жена си. Канди леко му намигна, като внимаваше да не се размаже гримът й.

Лаура въздъхна.

Канди изтълкува погрешно въздишката.

— Вие сигурно не можете да пътувате много заради детето и малката галерия и всичко останало — каза съчувствено тя.

— Мен пътуването не ме привлича толкова много — отвърна Лаура. — Прекарала съм цялото си детство в пътуване. Баща ми служеше във флота и на всеки две години трябваше да се местим. А аз исках да живеем на едно място.

— Да, да се мести човек с родителите си е досадно — каза Канди. — Но да ходиш на курорт в най-красивото кътче на света, е различно. Къде живеят родителите ти сега? Ако са на някое хубаво място, можеш да им ходиш на гости.

— Те не са живи — отговори рязко Лаура. — Загинаха в самолетна катастрофа — добави тя и за миг изпита неестествено удоволствие от смутения израз на Канди, която без съмнение си представяше как лети със самолета за Насау.

— Много жалко — каза Канди.

Лаура сви рамене и си допи кафето, гледайки безизразно пред себе си. Джими погледна жена си, а после — часовника си.

— Май трябва да тръгваме — каза той.

— Ще си мисля за вас на плажа — заяви весело Канди.

— Чудесно — отвърна троснато Лаура.

Джими стана и издърпа стола й.

На вратата Мари Ванезе извади две тъмночервени рози от вазата на масата и, както правеше при специални случаи, даде по една роза на дамите.

— Рози за прекрасните дами — каза тя с дрезгавия си глас.

— Благодаря, Мари — възкликна Лаура, като пое цветето с дълга дръжка и вдъхна аромата на кадифените кървавочервени листенца.

— О-о-х — извика Канди и облиза показалеца си с идеално направен маникюр. — Този трън ме убоде. Ричард, вземи цветето.

Ричард пое розата в месестата си ръка и се опита да я закрепи, докато загръщаше Канди в коженото й палто.

— Всичко беше прекрасно, както винаги — каза Джими на Мари, докато навличаше палтото си. — Благодаря, че ни сместихте.

По смуглото лице на Мари грейна усмивка.

— Радвам се, че ви беше приятно — отговори хрипливо тя.

Заведението на Мари с украсените със свещи маси винаги имаше клиенти, но беше особено натоварено в студените зимни вечери през празниците, когато повечето от другите ресторанти бяха затворени; в такива дни пикантните ястия на Мари сякаш успокояваха душата. Брат й Доминик държеше един известен ресторант, за който се носеха слухове, че е свърталище на хора, свързани с организираната престъпност в Атлантик Сити, но никой не обелваше и дума за това пред Мари, която със своето достолепно и благопристойно държане беше типична представителка на Кейп Крисчън. Тя живееше кротко и тихо с една пенсионирана библиотекарка и двете жени гледаха три котки. Когато не беше в ресторанта, Мари събираше миди по плажа; от тях правеше колажи, които излагаше по летните базари.

— Облечете се добре, преди да излезете на студа. И пак да дойдете — каза тя, изпровождайки ги в мразовитата декемврийска вечер.

Канди, която бе взела розата от Ричард, след като си беше сложила кожени ръкавици, си играеше кокетно с цветето и се усмихваше на Джими.

— Какво ще кажете да отидем до Атлантик Сити и там да посрещнем Новата година — предложи любезно Ричард. — Да пийнем по нещо, да видим някое представление?

Лаура знаеше от Джими, че Ричард обича оживлението на Атлантик Сити. За нея обаче нямаше нищо по-досадно от това да пуска монети в някоя игрална машина и да гледа как хората пилеят парите си, като хвърлят карти или зарове. Тя отправи предупредителен поглед към мъжа си.

— Няма как, Ричард. Трябва да вземем Майкъл от майка ми — каза Джими.

— На връх Нова година? Сега е само десет часът. Хайде да вървим — подкани Ричард. — Той ще остане при майка ти тази нощ.

Джими поклати глава и каза:

— Не, не, трябва да го вземем. Родителско задължение, нали разбираш.

Канди ги погледна съжалително.

— Е, добре — примири се Ричард. — Ще трябва да се справим сами. Много се радвам, че се видяхме.

Лаура се насили да се усмихне.

Канди потропваше с крака, обути с обувки „Ферагамо“.

— Измръзвам, Ричард. Хайде да тръгваме.

Последваха сбогувания, после Лаура се притисна към Джими и двамата забързаха към колата. Когато седна на предната седалка и затвори вратата, зъбите й тракаха.

— Ей сега ще се стопли — каза Джими, като запали мотора и включи отоплението. — Вечерята беше хубава, нали?

— Много вкусна — съгласи се Лаура, — само че в един момент се уплаших, че ще трябва да посрещнем Новата година в Трамп Касъл.

— Слава богу, че имаме Майкъл — засмя се Джими. — Чак ме е срам, че го използвах като претекст да се измъкнем.

— Видя ли я как ни погледна? — поклати глава Лаура. — Все едно че й каза, че отиваме да ни вадят нерв без упойка.

— Знаеш ли, аз мисля, че на Ричард наистина му се иска да има деца, но ще му е много трудно да убеди Канди.

— Тежко и горко на децата, затова дано не успее да я убеди — каза Лаура.

— Съжалявам, че трябваше да бъдем с тях тази вечер — каза той.

— Няма значение.

— Чудя се дали Майкъл е заспал. Надявам се, че вече спи — продължи той и добави, вдигнал подканващо вежди: — Може да изпием по чаша шампанско в нашия будоар.

— Карай сега — отвърна тя.

Изминаха краткото разстояние до крайбрежния квартал Сийшел в приятно мълчание. Облицованите с камък вили оформяха голям жилищен комплекс, който някога беше огромен хотел. Долорес и Сидни имаха удобен двустаен апартамент. Едната стая беше подредена с всички удобства, за които можеше да мечтае едно момче на възрастта на Майкъл.

„Тази стая е по-хубава от моята у дома“, каза веднъж той и тогава на Лаура й стана неприятно. Знаеше, че той не влага нищо лошо в това, но все пак се засегна. Непрекъснато имаше чувството, че води някаква некоректна конкуренция със свекърва си. Така беше от момента, в който се запознаха.

Джими натисна звънеца на входната врата и Долорес им отвори. Тя ги чакаше на площадката пред апартамента, облечена в светлосин костюм за джогинг и снежнобели маратонки, фризурата беше превърнала побелялата й коса в захаросан кошер, а широкото й лице беше внимателно гримирано. На главата си имаше карнавална шапка от станиол. Щом ги видя, тя наду срещу тях една свирка.

— Честита Нова година! — извика Долорес. Протегна ръце към Джими и той я прегърна, надвесен над нея като мечка.

— Още не е полунощ, мамо — каза Джими. — Суеверен съм.

Лаура се вмъкна покрай тях и влезе в апартамента.

Сидни седеше на тумбест бамбуков стол и четеше „Атлантик Сити Прес“. В ъгъла зад гърба му коледната елха все още припламваше с разноцветни светлинки. Сидни вдигна поглед над очилата си.

— Здравей, Лаура. Как беше вечерята?

— Добре — отговори тя. — Бяхме с Ричард и Канди Уолш.

— Голяма красавица е тази Канди — каза Долорес, която в този момент влезе, хванала собственически Джими под ръка. Гривните й издрънчаха като коледни звънчета. — Винаги е толкова добре облечена. Винаги е с прическа.

Лаура веднага си даде сметка, че на чорапа й се е пуснала бримка и че след вечерята не си е сложила червило.

Сидни тактично се намеси, обръщайки се към Джими:

— Джим, смяташ ли, че „Флайърс“ ще се отърват от този треньор?

— Ако искат пак да спечелят, по-добре е да се отърват — отвърна Джими.

Той често се чудеше защо Сидни обича толкова много спорта, при положение че не разбира кой знае колко от нито един спорт. Според Лаура обаче Джими не забелязваше с каква лекота Сидни успява да общува с него. От бейзбол на футбол, от баскетбол на хокей, от отбор на отбор, от играч на играч, Сидни поддържаше един спокоен диалог, който беше интересен и за двамата. Това сигурно е било необходима тактика, когато е влязъл в тази къща, намествайки се между Джими и майка му.

— Как е Майкъл? — попита Лаура.

Сидни се засмя доволно.

— Направо се беше развихрил тази вечер. — И той като Долорес се радваше на радостната суматоха, която Майкъл създаваше при честите си посещения.

— Дано не ви е създал много неприятности.

— Никакви неприятности не ни е създал. Като ангелче се държа — възрази Долорес.

— Заспал ли е вече?

— Спи дълбоко в стаята си — отвърна тя. — Нищо не може да го събуди. Защо не го оставите тук тази нощ?

— Трябва да ходи на неделно училище утре — каза Лаура.

— Не може ли аз да го заведа на неделно училище? Всяка седмица в продължение на дванадесет години съм водила сина си на неделно училище. И всеки ден на редовно училище. И през цялото време ходех на работа.

Лаура долови скритата критика в думите й. Долорес смяташе, че нейните детски книги са само едно несериозно развлечение, едно извинение да не работи, особено сега, когато единственото им дете вече ходеше на училище. Вярно, че Лаура не трупаше пари от книгите си, но нали имаше доход. Освен това обичаше да си е вкъщи и да се грижи за домакинството. Но какъв смисъл имаше да се оправдава? Ако ходеше на работа, Долорес сигурно щеше да каже, че не се грижи за семейството си.

— Вие двамата трябва да отидете в „Мари“ — каза Джими. — Чудесен ресторант.

— Получавам киселини от такава храна — заяви Долорес.

Лаура едва се въздържа да не каже нещо. Не можеше да разбере защо свекърва й оспорва или намира кусур на всичко, което се каже. Джими обаче изобщо не се дразнеше от това. Тези неща му минаваха край ушите. Засмиваше се и казваше, че тя си е просто такава.

— Майкъл яде да? — попита Лаура.

— Дали е ял? — засмя се Долорес. — И още как. Ние си направихме тук новогодишно парти. Първо яде кренвирши, после пуканки, сладолед, торта. Какво друго, Сид?

— Поничка със сладко — поклати глава Сидни.

— А, да, беше останала от закуска. Яде сякаш дни наред не е ял като хората.

— Дано не му стане нещо на стомаха — подразни се Лаура. Няколко пъти след гостуване у баба си Майкъл се оплакваше, че го боли коремът.

— Нищо няма да му стане — отвърна безгрижно Долорес. — Не е лошо от време на време да яде това, което му харесва. Всичката тази здравословна храна не е чак толкова добра за децата. Освен това бабите и дядовците трябва да глезят внуците си. Нали така, Сид? Ние сме му единствените.

Сид кимна и потупа жилавата й ръка, която тя бе положила на рамото му.

На Лаура й идеше да изпищи. Долорес винаги се държеше така, сякаш у нейните родители имаше нещо подозрително, тъй като и двамата бяха починали преди Лаура да се запознае с Джими. Лаура искаше да й каже, че ако е зависело от тях, нямаше да е така. Веднъж Долорес я попита защо подписва книгите си с бащиното си име. Когато се опита да й обясни, че по този начин изразява уважение към паметта на родителите си, Долорес скептично я погледна. И попита какъв смисъл има това. Нали са умрели. Защо не изрази уважение към съпруга и към сина си, които могат да оценят жеста.

— Направила съм кафе — каза Долорес. — Защо не седнете?

— По-добре да не сядаме, мамо — отвърна Джими. — Утре трябва да ставаме рано, нали разбираш.

— Добре, добре — каза Долорес.

Джими докосна Лаура по ръката.

— Ще отида да го взема.

— Аз ще му събера нещата — добави Долорес и тръгна след сина си. — Няма да се оправиш в тъмното.

Лаура седна срещу Сидни. Знаеше, че Джими все още гледа на него като на някакъв натрапник в семейството. Също както Долорес гледаше на нея. Заради това чувстваше, че нещо я свързва със Сидни. Не познаваше толкова кротък, толкова добродушен човек. Понякога се възхищаваше на постижението му да спечели обичта на Долорес. Сигурна беше, че под външността му се крие решителност, която малцина долавяха. Не можеше да си обясни защо изобщо е държал толкова много да спечели Долорес. Е, това не е съвсем справедливо. Долорес беше напориста и много енергична жена. Тя обичаше мъжете в живота си със страстна преданост. Можеше да се лиши единствено от снаха си.

— Когато си играя с твоя син на пода, се чувствам двадесет години по-млад — каза Сидни.

— Защото кипи от енергия — отвърна усмихнато Лаура.

— Така е, а като си отиде, се чувствам двадесет години по-стар, отколкото съм.

Лаура се засмя.

— И знаеш ли, вече чете доста добре. Тази вечер ми помагаше, докато му четях приказка, преди да заспи. Днешните деца отрано се научават да четат.

— О, да — отговори Лаура. — Знаят азбуката, преди да тръгнат на училище.

— Страхотно дете е.

— И много те обича — добави искрено Лаура.

— И аз го обичам — каза Сидни.

Лаура за миг съжали, че не може да говори със свекърва си така спокойно, както говореше със Сидни. Всеки разговор с Долорес приличаше на боксов мач.

Тя се изправи, щом Джими влезе в стаята с петгодишния им син, който продължаваше да спи на рамото му. Червената бейзболна шапка на Майкъл, която Джими му беше купил на един мач миналото лято, стоеше килната върху меката му кестенява коса. Лаура пристъпи към мъжа си и прокара пръст по зачервената пълничка буза на Майкъл. И се намръщи. Стори й се, че е топъл, но реши да замълчи.

Протегна ръка и взе раничката с патока Доналд, която Долорес държеше.

— Благодаря ти, че го гледа тази вечер, Долорес — каза тя.

— Глупости. Нали ми е внук? Ако можеше, всяка вечер щях да го гледам. Жалко само, че нямам още трима такива като него.

Лаура обърна гръб на познатия рефрен, в който долавяше обвинение, и каза:

— Лека нощ, Сид.

Джими се наведе и целуна майка си по бузата.

— Започни Новата година както трябва. Обръсни тази брада, чуваш ли? — каза Долорес. — Приличаш на скитник с нея.

Джими се засмя.

Лаура отвори вратата и излезе в коридора.