Патриша Макдоналд
Таен обожател (12)

Глава 10

Лаура седна на леглото на Майкъл и нежно отметна меката коса от челото му. На слабата светлина на нощната лампа тя виждаше как тъмните му мигли потрепват. След смъртта на Джими той искаше да спи със запалена лампа, макар че преди никога не се страхуваше от тъмното. Искаше също майка му да стои при него всяка вечер, докато заспи, и Лаура с удоволствие оставаше, а после с нежелание излизаше от стаята и слизаше долу в самотната празна къща, тънеща в тишината.

— Спи ли ти се? — попита го тя шепнешком.

— Малко — призна той.

— Съжалявам, че разходката ни на пристанището днес завърши по този начин. Но ужасно се уплаших, когато не те видях на пейката.

— Знам — каза той.

— Разбираш ли защо не бива да се качваш в чужда яхта? Защо е опасно да се качваш не само в кола с непознат?

— Знам, мамо — каза сериозно той. — Съжалявам, че се уплаши. Никога вече няма да правя така.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя го повдигна и го прегърна. Мъчно й беше, че светът е станал толкова опасно място. Погледът й се спря на малката снимка на баща му, която след онази нощ той държеше до леглото си в рамка.

— Обичам те повече от всичко — каза тя. Ръчичките на Майкъл силно я притискаха. Тя не искаше той да види болката, изписана на лицето й. — Пак ще отидем — добави Лаура. — И ще бъде много по-хубаво. Нали?

Майкъл кимна сънливо.

— Хайде сега, заспивай — каза тя и той се отпусна на възглавницата си.

Майкъл се обърна под завивките и се намести в удобна поза. Лаура изчака, докато затвори очи и равномерното му дишане изпълни стаята. Той поне можеше да спи. Нейните нощи бяха мъчителни. Лежеше в тъмното с широко отворени очи и мислеше за хапчетата за сън, към които не искаше да се пристрастява. Беше благодарна, че Майкъл имаше спокоен сън.

Когато чу дълбоката му въздишка, с която още от бебе обявяваше, че е дълбоко заспал, тя внимателно стана от леглото, притвори вратата и още веднъж го погледна. „Спи, ангел мой“, прошепна тя, излезе от стаята и слезе по стълбите.

Големият часовник в антрето тиктакаше силно, но иначе къщата беше притихнала както обикновено. Лаура влезе във всекидневната и погледна без всякакъв интерес купчината книги, които се канеше да прочете. Не можеше да си обясни защо се чувства така — не я свърташе на едно място, не се задържаше за миг седнала. Погледна вестника с програмата на телевизията и нетърпеливо го захвърли. Разбира се, че имаше работа, която трябваше да свърши, но беше много уморена. Отиде при бюрото, където стояха натрупани съобщения за неплатени сметки. Трябва да ги оправя, помисли си тя. Да свърша с тази работа. Въздъхна, запали лампата с копринения абажур с ресни и придърпа кожения стол към бюрото.

Точно се канеше да седне и звънецът на входната врата я стресна. Иззвъняването я уплаши. Понякога и звънът на телефона я плашеше. Стига, каза си тя. Стегни се. Но веднага се запита дали винаги ще бъде така. Дали всеки път, щом тръгне из собствената си къща, ще очаква да види непознат човек — престъпник, влязъл незабелязано в дома. Ще събуди Майкъл, помисли си ядосано тя, когато звънецът отново иззвъня. През цветните стъкла на входната врата видя силуета на мъж, когото не познаваше. Сърцето й подскочи от страх при мисълта, че на входа стои непознат човек, но след това изведнъж си даде сметка кой е той.

Лаура отвори вратата и без да каже нищо изгледа мъжа, застанал на прага. Мъжът от яхтата. Той беше с чиста риза и косата му блестеше на светлината, която хвърляше лампата над вратата. Ухаеше на сапун.

Той се опита да се усмихне и каза:

— Надявам се, че не ви притеснявам, Фани Кларк ми каза къде живеете.

Лаура не отговори. След миг колебание той продължи:

— Трябва да се представя. Казвам се Иън Търнър.

Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос и той я загледа с очакване и надежда.

Лаура го погледна озадачено.

Иън сви вежди, като видя, че името му не й говори нищо.

— Дойдох, защото искам още веднъж да се извиня за това, което се случи следобед.

— Вече се извинихте — каза хладно тя. — Повече извинения не са нужни.

— Аз мисля, че са нужни — отвърна твърдо той.

— Сигурна съм, че просто искахте да бъдете любезен със сина ми — каза Лаура. Въздържа се да добави: „Въпреки че такава проява на любезност е осъдителна“, но малко оставаше да го каже. И нетърпеливо завъртя топката на вратата.

— Точно така, но имах чувството, че съм постъпил наистина глупаво. След това Фани ми каза за съпруга ви.

Бледото лице на Лаура поруменя от възмущение.

— Какво ви каза за съпруга ми? — попита направо Лаура. Че съм го убила ли, искаше да попита тя. Искате да видите отблизо една жена, която може би е убила съпруга си?

— Просто си помислих, че след като човек го сполети такава ужасна загуба… може да стане някак… свръхпредпазлив…

— Искате да кажете, че реагирах неадекватно? — изгледа го Лаура с присвити очи.

— Не, съвсем не. Просто исках да кажа, че…

— За ваше сведение, едното няма нищо общо с другото. Аз съм родител. Майкъл ми е дете. Всеки родител би реагирал по същия начин. — Усети, че я обзема раздразнение. Този човек си прекарваше времето, като обикаляше моретата с яхта. Как да обясниш на такъв човек отговорността, която поемаш, когато станеш майка, и страховете, които развиваш, че отвсякъде те дебне опасност? — Няма значение — каза уморено тя и се помъчи да се раздели учтиво с него, като добави: — Нека просто да забравим за случилото се. Благодаря, че дойдохте.

— Вижте — започна той, — разбирам, че искате да си отида. Аз наистина дойдох да се извиня, но… има и друга причина.

Лаура го изгледа изпитателно.

— Имам чувството, че сме се срещали и преди.

— Да не би да се познаваме отнякъде? — попита саркастично Лаура. Но сарказмът й само прикриваше факта, че неговата настоятелност я плашеше.

— Знам, че нещо по-банално от това трудно може да се измисли — каза той, — но говоря сериозно. Не ви ли изглеждам познат?

Лаура поклати глава, но отговаряйки отрицателно на въпроса му, си спомни, че сутринта на кея си беше помислила точно това.

— Живели ли сте някога като дете в Ню Брайтън, Кънектикът?

Изненадана, тя се вгледа в лицето му и кимна.

— Живяла съм на много места — възрази тя.

— Фани ми каза, че сте писателка. Че издавате книги под името Лаура Хейстингс. Аз познавах едно момиче на име Лаура Хейстингс. Преди много години. Когато бях съвсем малък. Косата и очите й…

Лаура се взря в него, мъчейки се да вдигне завесата на времето, но не успя. Имаше нещо познато в лицето му, но чертите му й убягваха, сякаш го гледаше през калейдоскоп. Неясен образ от миналото.

— Малко ми е неудобно да говоря за това — каза той. — Веднъж бях изпаднал в беда… бях паднал… и едно момиченце… Лаура Хейстингс… вие… ме намерихте.

Тя изведнъж си спомни. Нищо чудно, че не бе разпознала тези искрящи очи. Някога той носеше очила. Тъмната му пухкава коса беше късо подстригана. Малко, слабичко момче с мръсна тениска на райета, с лице, изцапано от кал и сълзи.

— Момчето в ямата — възкликна тя.

Иън кимна и по лицето му се разля широка усмивка.

— Ето че си спомнихте — извика тържествуващо той. — Когато Фани каза името ви, направо се побърках, защото в мига, в който ви видях, бях сигурен. Искам да кажа… не че не сте се променила, но косата и това красиво лице… толкова се зарадвах, като ви видях.

Лаура го гледаше и клатеше глава. Беше на шест години тогава. Играеше сама под дърветата недалеч до тяхната къща. Като дете често оставаше сама. Нямаше братя и сестри. Местеха се от къща на къща, все под наем. През повечето време тя живееше в свой въображаем свят. А близката гора беше идеално място, където даваше воля на фантазиите си. Веднъж обаче чу странни, жални викове, които я уплашиха до смърт. Трябваше да събере целия си детски кураж, за да не избяга, а да тръгне в посоката, откъдето те идваха.

— Стъмваше се, когато чух, че някой вика.

Иън се усмихна и ентусиазирано продължи:

— Мислех, че никой няма да ме чуе. Бях тръгнал да обикалям из гората, но паднах и си счупих крака. Струваше ми се, че от часове викам за помощ. И тогава вие се надвесихте над мен със същата тази руса коса. А аз си помислих, че сте ангел или нещо такова.

Лаура се засмя, припомняйки си случая.

— Майка ви ми даде един долар, затова че съм ви намерила.

— Съвсем в стила на майка ми — отвърна той, клатейки глава.

— Да, разбира се — каза Лаура. Облегна се на рамката на вратата и го загледа, удивена, че този мъж, този човек от далечното минало се появява пред нея по този начин. — Какво странно съвпадение — добави тя.

— Така е — съгласи се веднага той. — Аз самият не можех да повярвам. Каква е вероятността… Затова трябваше да дойда тази вечер…

— Това беше толкова отдавна — каза замислено тя. — Ти беше в по-горен клас. Иън… точно така. Беше много умен.

— Остави тия работи. Бях откачалката на класа. Искаш ли да седнем и да поговорим малко? Да видим с кого какво се е случило.

Лаура веднага застана нащрек. Вярно, че си припомни всичко. Но той все пак беше непознат.

— Не знам. Късно е вече — каза тя.

Иън нежно я погледна и съвсем спокойно каза:

— Както искаш. За нищо на света няма да се натрапвам. Но в края на краищата ти дължа живота си, Лаура Хейстингс.

Въпреки страховете си думите му я трогнаха, изпълниха я с признателност, защото той я помнеше с нещо добро. Помнеше я като ангел, дошъл да го спаси. А тя бе свикнала напоследък да виждат в нея престъпник.

— Искам да кажа само, че на яхтата е ужасно самотно — добави замислено той.

Самотно, помисли си тя. Той изобщо не знае какво е самота. Притихналата зад гърба й къща мълчеше заплашително. Тя взе решение и каза:

— Добре, защо не. Заповядай, седни.

— По-добре се наметни с нещо — каза той. — Навън е красиво, но е хладно. — Тя долови в гласа му нотка на загриженост и понечи да възрази, но се размисли.

— Сега ще се върна — каза Лаура. Влезе в антрето, свали от закачалката бродираното си джинсово яке и за миг се погледна в огледалото. Лицето й беше поруменяло, а в очите имаше блясък и възбуда. Прокара пръсти през косата си и облече якето. Толкова съм отвикнала да имам компания, помисли си Лаура. Беше станала като отшелник през последните няколко месеца.

Като излезе на верандата, видя, че той седи на перилото, загледан в тъмната улица. Стори й се напрегнат и уморен — състояние, което й беше добре познато. Но това беше странно за човек, който си губи времето да се разхожда с яхта. Иън не беше мъж с класическа хубост, но чертите му излъчваха една тъжна изящност, която привличаше погледа. Лаура седна на люлеещия се стол и усети, че той я гледа. Тя потръпна и като мушна ръце в джобовете на якето си, каза:

— Хладно е. Искаш ли нещо за пиене?

— Не — отвърна той. — Няма да се застоявам.

Тя изпита едновременно облекчение и разочарование.

— Чувствам се някак странно — каза той, — защото знам, че като ме гледаш сега, виждаш в мен онова дребно кльощаво момче с очила и счупен крак.

Лаура се засмя, после попита:

— Семейството ти още ли живее в Ню Брайтън? Имаше брат, нали? Той ми беше връстник.

— Джейсън — кимна Иън. — Още е там. Пожарникар е. Има две деца. Майка ми живее при него.

— А баща ти? Не си спомням…

Лицето на Иън се изопна, погледът му стана безизразен.

— Почина — отговори лаконично той. — Беше учител по музика в гимназията.

— Точно така — каза Лаура. — Съжалявам. — Тя смътно си спомняше мистър Търнър. Едър мъж с много бледо лице. Със същата тъмна коса като на Иън.

— А твоето семейство? — попита той. — Вие се преместихте. Баща ти служеше във флота, нали?

Лаура кимна и взе да брои на пръсти.

— Втори клас. Преместихме се във Вирджиния. После в Тексас. После в Калифорния. И така нататък, и така нататък.

— А сега? Те къде са сега?

— Загинаха в самолетна катастрофа — отговори Лаура.

— Ужасно — сви вежди Иън. — Значи сега си съвсем сама, така ли?

Най-неочаквано и необяснимо Лаура изпита признателност към него за това, че той разбира. Имаше чувството, че тя е паднала в ямата, а той се е надвесил над нея и я гледа с очи, преливащи от състрадание.

— Да. Съвсем сама — каза тя.

И двамата замълчаха. Лаура знаеше, че той иска да попита за Джими, да разбере какво се е случило, но не й се искаше да говорят за това.

— Накъде си тръгнал с яхтата? — попита тя.

Той извърна поглед намръщен и каза:

— Просто плавам. Без посока.

Лаура кимна и каза:

— Не е лошо да живееш така, стига да можеш. — Не искаше думите й да прозвучат неодобрително, но така се получи.

— И аз така мислех — каза той. — В един момент ми се струваше, че точно това трябва да направя.

— Но не си се правил през цялото време на моряк — погледна го с любопитство Лаура.

Той се извърна и улови погледа й.

— Не — каза той. — Бях истински човек.

Лаура се изчерви от упрека му.

— Не исках да кажа това.

— Няма нищо. Важното е, че е вярно — отвърна той.

— Много хора мечтаят да се качат на яхта и да отплават нанякъде — опита се да възрази Лаура. — Мисля, че желанието да избягаш с много разпространено. Да отлетиш, да отплаваш, да се махнеш. Повечето хора обаче не го правят. Само си остават с фантазиите и те им помагат да преодолеят най-трудното. Ти какъв беше като истински човек? — попита бавно тя и се усмихна.

Настана неловко мълчание. Накрая той каза:

— Работех на базата в Ню Брайтън. Изследовател съм. Ядрен физик.

— Какво съвпадение — каза закачливо Лаура. — Също като мен!

Иън се усмихна малко срамежливо и каза:

— Това е вид специализирана…

— Значи реши да замениш физиката с живот в открито море?

— Не е точно така — започна той. — Загубих…

Тя видя как той търси думите и изведнъж се уплаши, сякаш беше навлязла много навътре срещу прилива.

— Жена ми и синът ми загинаха. Той беше само на седем години. Просто не виждах повече смисъл…

Лаура усети, че лицето й пламва.

— О, господи — извика тя. — Много съжалявам. — Изпита срам от арогантното си държане, от думите си, че само един родител може да разбере…

— Не исках да те разстройвам — каза той.

— Не, не — отвърна тя. — Аз не трябваше да говоря така.

— Просто исках да разбереш, че… днес, когато не можа да намериш детето си… аз знаех как се чувстваш. Знам и как се чувстваш заради съпруга си. Аз не съм някакъв безделник, който се шляе по плажовете и обикаля с яхта крайбрежието…

— Господи, чувствам се ужасно, Иън — каза Лаура. — Моля те, извинявай.

— Не се чувствай ужасно — отговори той. — Просто не исках да си мислиш, че… Но нямам нищо против да говоря за това… с теб — добави той.

Искаше й се да скочи от стола и да избяга. Ако Джими не беше умрял, може би щеше да избяга. Но сега вече се беше научила да страда. Не се плашеше така, както се плашеха онези, чийто живот все още не е съсипан. Някои хора приемаха мъката на другите като болест, от която може да се заразят, ако се доближат много близо. Тя обаче знаеше, че това не е така. Знаеше, че мъката е като клуб, в който се влиза по принуда. Клуб, чиито членове са преминали през най-жестоки изпитания.

— Кога се случи това? — попита тихо тя.

Иън въздъхна, после се замисли, сякаш пресмяташе нещо.

— Филип умря… през септември. Той и жена ми загинаха при пожар, когато къщата ни беше запалена. В района на Ню Брайтън се подвизаваше един сериен подпалвач. Най-накрая го хванаха, но… — Поколеба се, сякаш искаше да обясни как е станало, но се отказа. — Все едно, Габриела умря в пожара, Филип се мъчи известно време в Центъра по изгаряния. — Той закима, както правят хората, когато се мъчат да се хванат за някакъв факт, за да преглътнат сълзите си. — След това започнах да си мисля за всички неща, които искахме да правим заедно един ден, когато имаме време…

— Колко ужасно. Много съжалявам — каза Лаура.

Настъпи мълчание, но то вече не беше неловко. Сякаш и двамата се взираха в една и съща черна бездна.

— Бях започнал да казвам нещо друго и не знам как стигнах до това — каза рязко той.

— Говореше за яхтата — припомни му тихо тя.

— Точно така. Значи, всички се опитваха да ме убедят да не напускам работа, но аз все си мислех, че животът е много кратък, че човек трябва да живее сега, да улови момента, както се казва… В края на ноември отидох на Карибските острови и купих яхтата. И оттогава плавам.

— Доволен ли си, че го направи? — попита тя.

— Човек не може да избяга от мъката си — усмихна се тъжно Иън.

— Да, мисля, че не може — съгласи се Лаура. — Макар че аз бих опитала.

— Има и някои положителни страни. Например наблюдавах разкошни залези. Прочетох много и то хубави книги. Освен това срещнах интересни хора.

Сякаш решила да се отпусне, Лаура облегна глава на люлеещия се стол и затвори очи. Но в притихналия мрак тя беше напълно будна и все още трепереше, макар че не беше студено.

— Изглежда си постъпил правилно — каза тя.

— И аз така смятах — отговори той. — Но вече започвам да се уморявам. Прекалената свобода сама по себе си ограничава.

— Хм-м-м… — Лаура се потопи в собствените си мисли. Разговорът бе поел в много мрачна посока и тя не знаеше как да я промени. Накрая, опитвайки се да се усмихне, каза: — Каква весела двойка сме двамата, нали?

— Трябва вече да тръгвам — каза рязко той. — Достатъчно приказки наприказвах. Нямах намерение да говоря за всичко това. Просто беше важно да дойда и да разбера ти ли си истинската Лаура Хейстингс. Момичето, което ме спаси.

Лаура се усмихна. Колко е хубаво, когато не те гледат със страх или презрение.

— Радвам се, че разбра — каза искрено тя.

— Благодаря за гостоприемството — каза той и мускулестото му тяло се отдели от перилото на верандата.

Лаура се смути и неловко се засмя.

— Какво гостоприемство? Не можа дори на удобен стол да седнеш.

— Това няма значение. Повярвай ми.

Тя го проследи с поглед, докато той слизаше по стълбите. Иън спря на най-долното стъпало и се обърна към нея.

— Ако искаш утре да доведеш сина си да разгледа яхтата, с удоволствие ще му я покажа — каза той. — Ще ви разходя и двамата. Момчетата се интересуват от яхти, а и на мен ще ми бъде приятно. Наистина ще се радвам на неговата компания. Също и на твоята.

В първия миг тя се зарадва и си помисли: Да, добре. След това ентусиазмът й помръкна.

— Не, не мога — каза Лаура.

— Защо не можеш? — попита я спокойно той. — Страх те е какво ще си помислят хората ли?

В същия миг тя си даде сметка колко абсурдно е това. Хората в този град не можеха да си помислят за нея нещо по-лошо, отколкото вече си мислеха. А фактът, че двамата се знаеха от деца, правеше познанството им приемливо. Майкъл щеше да се зарадва. Ставаше дума за няколко часа извън къщи. Щеше да им се отрази добре. Това не беше любовна, а приятелска среща. Разходка заради Майкъл.

— Елате в единайсет часа — каза той. — Тогава започва приливът. — После погледна критично балетните пантофки на краката й и добави: — Обуй нещо с гумени подметки.

Не знам, мислеше тя, докато той се отдалечаваше. Може би не трябва да го правя.

Той се обърна и видя колебанието, изписано на лицето й.

— Нали имаш гуменки?

— Да, имам гуменки — отвърна Лаура и без да иска се засмя.

— Добре, до утре тогава — каза той.

— Добре, до утре — каза тя безпомощно.