Патриша Макдоналд
Таен обожател (10)

Глава 8

Пролетта шумно напираше през отворения прозорец. Слънцето и песента на птиците нахлуваха в къщата, а въздухът ухаеше на люляк. Ела навън да си играем, мамеше я денят. Но най-настоятелен беше Майкъл, който й повтаряше, че му е обещала да го заведе на пристанището да види яхтите. Накрая тя се съгласи. Беше взела решение и днес щеше да го изпълни.

Лаура присви очи към прозореца, откъдето я гледаше неканеното слънце. Зимата беше идеалният сезон за нея — тънък, сив плащ, под който трепереща можеше да се скрие. Тя излизаше само когато се налагаше — да напазарува, да прибере Майкъл от училище. През повечето време от деня събираше смелост да излезе от къщи. В студения, ранно падащ мрак можеше да се загърне с нещо, да се скрие от злобните погледи, от съскащите думи, изречени шепнешком зад гърба й. Но през април още с първите плахи слънчеви дни депресията й като че ли се засили. Дневната светлина сякаш се задържаше прекалено дълго и когато трябваше да излезе в града, тя се чувстваше много уязвима без прикритието на тежко палто или на плътно нахлупена шапка на главата. Хората можеха свободно да я зяпат в лицето, да гледат как потръпва от студените им погледи. Достатъчно тежко й беше, че остана вдовица, че трябва да живее ден след ден без Джими. Но да я подозират…

Звънецът на входната врата я стресна.

— Аз ще отворя — извика Майкъл, но Лаура скочи и го дръпна назад.

— Не! — извика тя, после добави по-спокойно: — Аз ще отворя.

Честнът стрийт се къпеше в светлина. Беше от онези красиви дни, когато хората излизат навън да се разхождат. Лаура се запита дали някога ще може отново да се чувства в безопасност. В тази къща няма да може. През първите два месеца къщата се охраняваше нощем. Тя се премести да спи срещу стаята на Майкъл. Каза на Ричард Уолш, че иска да обяви къщата за продан, но той я посъветва да не предприема нищо точно сега. Щяха да я нападнат любопитни хора и сеирджии, но никой нямаше да иска да я купи. Всички знаеха, че в къщата е извършено престъпление — един мъж е бил убит в леглото си.

Лаура открехна едва-едва вратата и видя едно момче, което държеше стъклена ваза с букет цветя. Колата на цветарския магазин на Скот беше спряла до бордюра. Лаура даде бакшиш на момчето и му благодари, внесе цветята вътре и ги сложи на масичката в антрето. Отвори картичката, макар че знаеше какво пише на нея: „От един приятел“. След смъртта на Джими получаваше тези букети два пъти месечно. Когато пристигна първият букет, се озадачи, в първия момент дори се изплаши от анонимния подател. Но почти веднага разпозна картичката и се успокои. Гари Юрик беше един от малцината в града, които все още се държаха добре с нея, които не допускаха, че тя е убийца. Но когато се опита да му благодари, той се изчерви и се направи, че не знае нищо за цветята.

Може би трябва да се отбием при него на път за пристанището, помисли си тя. Последния път, когато разговаряха, той я покани да види новите му картини, преди да бъдат изложени в галерията. Ричард Уолш беше поел галерията. Лаура нямаше нищо против. И без друго не можеше да си представи, че някога ще влезе пак в нея. Знаеше обаче, че Гари искрено цени мнението й. Сега, когато я нямаше подкрепата на Джими, и двамата се чувстваха несигурни, лишени от най-доверения си критик и поддръжник. Лаура не беше хващала писалка или четка за рисуване от деня, в който Джими умря.

— По пътя може да се отбием да видим чичо Гари — каза Лаура на Майкъл.

— Добре. Може ли да отидем сега? — попита Майкъл.

Лаура въздъхна. За повечето хора една разходка с две почивки по пътя не е голямо изпитание, но за нея това беше сложна мисия. Цяла сутрин Майкъл игра тихо, не искаше да я ядосва, страх го беше да не би тя пак да се свие в черупката си. Предната вечер говориха, че ще отидат на пристанището и за да се подготви, Лаура си изми косата. През последните месеци често забравяше да я мие. Но тази сутрин за малко да се откаже от решението си. Майкъл я придума, използвайки всичките си детски хитрини.

Лаура облече дълга сива рокля на дребни цветчета. Това беше любимата пролетна рокля на Джими. Денят беше прекрасен. Нямаше никакво извинение да отлага повече. Сложи широкополата сламена шапка, която висеше на една кука. Когато я видя, че си слага шапката пред огледалото в антрето, Майкъл заряза влаковата композиция, грабна бейзболната шапка и я нахлупи на главата си.

В този момент телефонът иззвъня и двамата впериха очи в него. После се спогледаха, Лаура — изтощена, Майкъл — стиснал решително устни. Той скочи, изтича до телефона, вдигна слушалката и бързо каза:

— Не можем да говорим сега. Точно излизаме.

— Майкъл — скара му се Лаура, — дай ми телефона.

Майкъл неохотно й подаде слушалката.

— Ало? — каза предпазливо Лаура.

— Разбрах, че се обаждам в неудобно време — каза Марта Еберхарт.

Лаура се усмихна, като чу гласа на редакторката си. За щастие Марта беше от хората, които изявлението на Майкъл може само да развесели, а не да обиди.

— Обещала съм му да отидем на пристанището — обясни Лаура. — А той е сигурен, че ще се отметна. — Деловите отношения на Лаура и Марта отдавна бяха прераснали в непринудено приятелство въпреки голямото разстояние, което ги делеше. — У дома ли си? — попита Лаура, представяйки си Марта в нейния едностаен апартамент, обзаведен елегантно в бяло и бежово със скъпи мебели, по които са нахвърляни дрехи, обувки и книги.

— У дома съм — въздъхна Марта. — И само си мечтая някой красавец като Майкъл да ме заведе на някое пристанище. И затова отивам да играя аеробика за жени при бивш треньор от морския флот. Виж какво, няма да ви задържам, исках само да разбера как си.

Лаура погледна Майкъл, който се беше оттеглил на пода и ядосано се саморазправяше с войниците си.

— Добре съм. Още не съм започнала да работя, но…

— Не се обаждам за това. Днес е събота. Не съм на работа. Хайде тръгвайте. Знам, че онзи малчуган вече губи търпение.

— Така е — каза Лаура.

Как й се прииска да се озове по някакъв магически начин на остров Манхатън, където можеше да потъне в канапето на Марта, да пийне малко вино и да говори с приятелката си часове наред, после двете да излязат да вечерят навън и накрая да заспи на разтегателния диван на Марта. Веднъж или два пъти, когато още беше жив, Джими настоя тя да направи точно това. После се оказа, че пътуването е било прекрасно бягство от всекидневието. От това имам нужда сега, каза си замислено Лаура. Как ми се иска да се махна оттук. От този град. От всичко.

От всичко, освен от сина си, каза си тя и погледна тъжно и любвеобилно главата му, наведена над враждуващите войници.

— Трябва да тръгвам — каза Лаура.

— Пази се — поръча Марта, преди да затвори.

— Хайде, готова съм — каза тихо Лаура на детето, приклекнало сред играчките.

Майкъл я погледна и широко се усмихна.

— Добре — каза той, изправи се и я хвана за ръка, сякаш за да й даде кураж.

Двамата излязоха навън.

* * *

Къщата, в която живееха Гари Юрик и майка му, беше сива, облицована с избелели кедрови греди, кацнала самотно над залива Кейбъл. Построена през 50-те години, голямата ферма сега беше изцяло ремонтирана, за да отговаря на нуждите на Гари. Беше много по-хубава, отколкото къщата, в която Гари беше израснал. Застраховката, изплатена след злополуката, им даде възможност да се преместят тук. Четири момчета имаше в колата в онази снежна нощ на катастрофата. Джими и още едно момче се отърваха невредими. Момчето, което шофираше, загина на място, а Гари остана за цял живот инвалид. Делото на Гари се проточи няколко години, но сега той и майка му живееха сравнително добре. Лаура знаеше, че някои хора дори им завиждат за къщата и подмятат, че той добре си е уредил нещата. Хората в този град понякога са толкова жестоки и тесногръди, помисли си тя. Сякаш един чек може да компенсира загубата на краката ти или на любимия ти човек.

Тя почука на вратата, докато Майкъл се мотаеше по стълбите. Отвори й Ванда Юрик, която имаше толкова раздърпан вид, сякаш току-що се беше измъкнала от отломките на разрушена сграда, макар че отвътре се чуваше телевизорът — вървеше едно сутрешно популярно предаване. Ванда изгледа безизразно Лаура, сякаш не я познаваше. За Ванда това беше нещо обичайно. Сякаш умът й постоянно бе ангажиран с нещо.

— Гари тук ли е? — попита Лаура.

— Че къде може да бъде? — попита обвинително Ванда.

Къде ли не, помисли си раздразнено Лаура. Та той е на инвалидна количка, а не на апарат за изкуствено дишане. Тя си спомни мнението на Джими за Ванда. Ванда иска той да бъде безпомощен, смяташе Джими, който обикновено имаше точна преценка за хората. В случая обаче Лаура мислеше, че той греши. Ванда никога не изглеждаше щастлива от живота, който води. Винаги се държеше така, сякаш бе обречена до края на дните си на тежко и трудно съществуване.

— Може ли да го видим? — попита с въздишка Лаура.

— В ателието е — отвърна Ванда, отмествайки поглед от нея.

Лаура беше идвала тук само веднъж или два пъти. Огледа се несигурно и Ванда посочи към дъното на къщата. Лаура подкани Майкъл да върви пред нея, решена да се оправи сама и да не иска допълнителна информация от негостоприемната Ванда.

Оказа се обаче, че не е трудно да намерят ателието. Някога помещението сигурно е било веранда, която сега беше закрита. Остъклените стени гледаха към морето. Задният двор на къщата представляваше една дюна, осеяна със скали и обрасла с трева. Далечният й край беше превърнат в кей, който се врязваше в спокойните води на залива. Днес морето беше тъмносиньо и чайките се носеха над него, а виковете им се чуваха през прозорците. Гари, който рисуваше на масата си, когато те влязоха, се обърна и ги поздрави, усмихнат срамежливо, но радостно. Майкъл се втурна към него и се покатери на скута му.

— Майкъл, спри — скара му се Лаура, но Гари вече беше нахлупил шапката на очите му и го гъделичкаше под мишниците. Виковете на Майкъл изпълниха тихата стая. Лаура се усмихна.

Гари взе кутия с флумастери и лист хартия, подаде му ги и каза:

— Я ми нарисувай онзи фар там.

Майкъл отправи поглед към залива, където сочеше Гари, разположи се на пода и се захвана за работа.

— Тръгнали сме към пристанището и решихме да се отбием да видим новите картини — обясни набързо Лаура.

Гари кимна. Знаеше, че напоследък Лаура води живот на затворник. Тя говореше така, сякаш беше съвсем нормално, че е излязла с Майкъл. И някога това беше съвсем нормално. Но не и след смъртта на Джими.

— Хубаво е, че си излязла — каза той. — Знам колко е трудно, когато имаш чувството, че всички те гледат и те сочат зад гърба ти. Тогава изобщо не ти се иска да излезеш от къщи.

Лаура го погледна признателно. Даде си сметка, че в известен смисъл те си приличат — животът и на двама им бе станал подвластен на жесток инцидент, над който те нямаха контрол.

— А ти защо не ме сочиш с пръст като останалите?

Гари сви рамене, придвижи количката до стената, където бяха подпрени няколко платна, и каза:

— Аз те познавам. Знам каква си.

Лаура го последва и седна на един дървен стол с облегалка до стената. Започна да разглежда картините. Вместо познатите, окъпани в светлина акварели, тези творби бяха красиви, но мрачни пейзажи на блатистите местности, типични за околността. Земята се сливаше с водата, а водата се смесваше с небето. Мрачна блатиста местност, населена с крайбрежни птици, лишена от човешко присъствие заради коварството на измамно спокойната си повърхност.

— Какво мислиш? — попита той.

— Ами, едва ли ще станат по-популярни от предишната серия на архитектурна тематика — отговори тя. Загледан в платната, Гари се мъчеше да потисне импулсивното си желание да защити творбите си. — Мисля обаче, че това са най-красивите картини, които си нарисувал досега.

Той я погледна със светнало лице, бузите му поруменяха като на дете, на което току-що са подарили кученце.

— Не се изненадвай толкова много — каза тя. — Сигурно знаеш, че са много добри.

— Не бях сигурен — отвърна той.

— Много са хубави — каза тихо Лаура. — Макар че са по-меланхолични в сравнение с другите ти картини.

— Има нещо печално и тъжно в блатата. С колата мога да стигна до резервата за птици. Там никога няма хора. Трябва обаче много да внимавам, когато карам по дървените мостове. Ако затъна в тая пролетна кал, може да мине цяла седмица, докато някой ме открие — засмя се той.

— Може би не трябва да ходиш сам — каза тя.

— Аз обичам да съм сам — отвърна решително той.

Ванда Юрик влезе в ателието, огледа се и без всякакви заобикалки каза:

— Правя сандвичи с риба тон за обяд. С бял или с ръжен хляб ги искаш?

Лицето на Гари помръкна.

— Искате ли да останете за обяд? — попита той с надежда в гласа.

Лаура скочи от стола, като видя как Ванда сви устни при тази нежелана покана.

— Трябва да тръгваме. Хайде, Майкъл.

Майкъл вдигна листа и го размаха победоносно към тях.

— Вижте моята картина.

— Много добре, Майкъл — каза Гари, разглеждайки рисунката.

— Бял или ръжен хляб? — повтори настоятелно Ванда.

— Ръжен — каза тихо Гари, без да я погледне.

Ванда се обърна и излезе от ателието.

— Благодаря ти, че ми показа картините — каза Лаура.

— Ти кога ще ми покажеш нещо твое? — попита тихо Гари.

— Не знам — поклати глава Лаура. — Марта ми се обади тази сутрин, но тя е много внимателна и никога не пита. Имам договор за още една книга, но съм като вцепенена, Гари.

— Знам — кимна Гари. — Но ако се опиташ да поработиш, може би лошите мисли ще се разсеят. Аз с удоволствие ще погледна скиците. Не че мога да заместя Джими, но…

— О, много ще се радвам на помощта ти — увери го тя. — Може би точно от това имам нужда. Сигурна съм, че си прав. Всички тези книги за Раул са плод на детските ми фантазии. Искам да кажа, че като дете бях самотна. Баща ми беше доста по-възрастен от майка ми и… не че искаше да бъде строг, но беше корав човек, много взискателен, бих казала. Знам, че ме обичаше — никога не съм се съмнявала в това, но животът в нашия дом не беше весел или безгрижен. И тъй като все се местехме, нямах близък приятел. През повечето време живеех в собствения си малък свят. И за мен този свят беше щастлив. Но едно е да се криеш в него като дете, а съвсем друго, когато си възрастен.

— Така е. Разбирам.

— Сега просто се опитвам да живея ден за ден.

— Ако започнеш нещо, ще се радвам да го видя. Животът продължава, нали знаеш.

— Така казват — въздъхна тя. — Но наистина много ти благодаря, Гари. Благодаря ти, че остана приятел през цялото това време.

За миг настана неловко мълчание. После Лаура каза:

— Трябва да вървим. Майкъл, кажи довиждане на чичо Гари, защото тръгваме.

— Ще окача тази рисунка на дъската — каза сериозно Гари, който все още държеше в ръка творението на Майкъл. — Приятно прекарване на пристанището. Но ако искате, мога да дойда с вас.

— Това е нещо, което трябва да направя сама — заяви мрачно Лаура.

— О, нямах предвид… — побърза да каже той.

— Просто трябва да го направя — продължи Лаура. — Да докажа, че мога.

— Разбирам — кимна той.

Знам, помисли си тя.

Майкъл целуна Гари по бузата и изхвърча през вратата. Лаура се наведе и го целуна по другата буза.

— Може би следващия път — отговори тя. В този момент Ванда отново се появи. — Довиждане, мисис Юрик — каза Лаура.

— Довиждане.

След като Лаура и Майкъл излязоха, Ванда се обърна към сина си:

— Тук ли искаш да ядеш, или в кухнята?

— Ще дойда в кухнята — отвърна той.

— Само си губиш времето да любезничиш с нея и с детето. Държиш се като кученце в нейно присъствие.

— Мамо, те са ми приятели. На теб това не ти влиза в работата.

— Хората разправят, че тя го е убила. А аз казвам: И какво от това? По-добре без такъв като него.

— Да не си посмяла да говориш така — изръмжа Гари.

— Защо да не говоря? Това е истината. Джими Рийд те сложи в тази количка.

— Беше катастрофа, мамо. Не искам да слушам такива приказки.

— Това е истината и ти я знаеш — извика Ванда. — Той опропасти целия ни живот, а след това замина да си гледа кефа. Никога пет пари не е давал за теб. Мен ако ме питаш, Джими Рийд си получи заслуженото.

— Не те питам. И никога повече недей да говориш така — каза Гари, стискайки дръжките на количката си, докато пръстите му побеляха.

— Никога няма да разбереш — поклати глава Ванда.