Патриша Макдоналд
Таен обожател (51)

Глава 49

Ето ни тук, скъпи, каза си Лаура. Приклекна пред паметната плоча от гранит и сложи букета от хортензии, които току-що бе откъснала зад къщата си, във вазата на гроба на Джими. По пътя към гробищата спря пред дома си да откъсне цветята. Пам Гарити беше излязла на двора да събере играчките на Луис и като видя Лаура да къса цветя за голям букет, я заговори любезно, почти извиняващо се.

Лаура знаеше, че Пам се е усъмнила в нейната невинност след арестуването й за убийството на Джими. Не че бе казала нещо — просто тонът на гласа й издигаше преграда между двете. Отначало Лаура се почувства малко като Цезар — изумена и обидена, че дори най-близката й приятелка се обръща срещу нея. Представяше си обаче как е злорадствал Дуейн, когато я арестуваха. Освен това в човешката природа беше заложена склонността да се приема официалната версия за истината. Презумпцията за невинност няма значение. Щом един човек го арестуват, повечето хора започват да мислят, че е виновен.

Освен това, разсъждаваше Лаура, вече започвам да свиквам с тези обиди и да не им обръщам внимание. Предателството се бе превърнало във всекидневие за нея. Помисли си за Иън и изтласка мисълта за него от главата си. Пам изобщо не ме интересува, каза си тя. Двамата с Майкъл заминаваме оттук и споменът за Пам и цялото й семейство постепенно ще избледнее. С Майкъл ще си намерим нови приятели и нов дом. Но на кого ще мога някога пак да се доверя, запита се сериозно тя. Мислеше си всичките тези неща, докато обясняваше на Пам, че ще занесе хортензиите на гроба на Джими. Той много обичаше цъфнали хортензии. Те бяха толкова красиви, някак екстравагантно раздърпани, като изсипали се синьо-виолетови снежинки върху плоските тъмнозелени листа. Той казваше, че хортензиите са като очите й. Лаура приемаше комплимента, макар и да знаеше много добре, че нейните очи са сиви, а не пурпурносини като цъфналите хортензии. Но може би на него…

Сега, докато коленичеше на гроба му, мъглявият дъжд придаваше на цялото небе сивия оттенък на гранитния надгробен паметник. В този дъжд на гробището нямаше никой. Нямаше други опечалени, които да крачат по тревистия килим, който блестеше мъхестозелен в мрачния ден. Лаура каза една молитва и докосна паметника. Джими бе погребан до баща си Джеймс Рийд старши. Лаура се помоли и за свекъра си, когото не познаваше. Но нали неговата кръв течеше и във вените на Майкъл. Макар че никога не го бе виждала, тя завинаги беше свързана с бащата на Джими, първия съпруг на Долорес.

Майка ти ми подаде ръка най-накрая, помисли си Лаура, говорейки на Джими, сякаш той се бе изправил край нея и чуваше мислите й. Наистина го направи. Мислех, че никога няма да изляза от затвора. Не знам какво точно се е случило. Може би никога няма да узная. Знам обаче, че човекът, който ме измъкна оттам, е Долорес. Когато всички се нахвърлиха върху мен, тя постъпи честно и справедливо. Ти винаги казваше, че тя е такава, нали? А аз смятах, че ти имаш по-проницателно око за хората от мен. Обещавам ти, че независимо къде сме с Майкъл, той винаги ще знае кои са родителите на баща му.

Лаура въздъхна. Джими, Джими, каза си тя. Как стана така, че се оказахме разделени по този начин? Разделени от едно разстояние, което никога не можем да извървим. Целият ми живот трябва да мине, за да мога пак да те видя. И докато си мислеше това, се чудеше. А той ще иска ли отново да я види, след всичко, което бе направила? След като се бе омъжила за човек, който беше…

Лаура нямаше желание да довърши мисълта си. Просто умът й отказваше да го побере. Ще ми простиш ли, скъпи, питаше тя, загледана в името Джеймс Рийд младши, издълбано в гранита. Лаура не си беше изградила ясна представа за отвъдния свят. Обикновено си представяше, че това е място, където душите се срещат без омраза и съжаление. Сякаш житейските събития на земята не са били толкова важни. Всички ядове и скърби избледняват и единственото важно нещо е любовта, която човек е изпитвал към другия в земния живот. Ако това действително е така, двамата ще се срещнат и ще се насладят на срещата си.

Заминавам за известно време, каза му мислено тя. Няма да мога да идвам тук. Ще заведа нашия син далеч оттук, за да се отърсим от спомените от последните месеци. Ще се върна, ако се наложи да се явя като свидетел, ако има процес… Тя отново си помисли за Иън, за ужасния израз на лицето му, и потрепери. Може ли да остави спомена за него тук и да вземе със себе си само спомена за Джими? За истинския си съпруг. О, Иън също беше неин съпруг. Лицето й пламна при мисълта за желанието, което изпитваше към него. Чувстваше се виновна, само като си помислеше за това тук, на гроба на Джими. Но горчивината изтласкваше любовта, която би могла да храни към Иън. Много скоро нямаше да остане нищо освен твърдата решимост за хладнокръвно отмъщение. Беше сигурна в това. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джими, каза си тя, насочвайки съзнателно мислите си към единствения мъж, за когото искаше да си спомня. Не мога да повярвам, че ти си тук. Това просто е мястото, където идвам да мисля за теб. Знам, че ще бъдеш с нас, където и да отидем. Ще се опитам да възпитам Майкъл така, както ти би искал. Той също като теб загуби баща си толкова малък. Но ти се справи. Стана прекрасен човек. Ако аз можех да постигна поне половината от това, което е постигнала Долорес… Тя тъжно се усмихна при тази мисъл.

— Никога няма да допусна Майкъл да забрави баща си, скъпи — каза тихо тя. — Обещавам ти.

Докосна отново паметната плоча и с пръсти погали гранита. След това се обърна и тръгна към колата си. Забеляза без всякакво любопитство, че още една кола е паркирана до пътя под увисналите клони на един стар бряст. Още някой, чиято скръб дъждът не можеше да възпре. Лаура отиде до една кофа за боклук и хвърли увехналите цветя, които бе извадила от вазата. После продължи бавно, с наведена глава към колата си. Точно когато стигна до колата и понечи да я отвори, чу, че някой я вика.

— Лаура — каза един познат глас.

Лаура извика и се обърна, стресната, че чува името си сред това място на призраци. Не можа да повярва на очите си.

— Гари — извика тя.

Гари Юрик седеше в инвалидната количка, прикрит до колата й.

— Здравей, Лаура — каза той.

* * *

Рон Ленард изключи чистачките и затърси чадъра си по пода на предната седалка. Мразеше такова време. Костюмите се мокреха и измачкваха, а после трябваше да се носят на химическо чистене. Взря се в мрака към кея и видя черно-бялата кола с включени фарове само на няколко метра от яхтата на Търнър. Предположи, че Винс чака в колата, за да не се мокри на дъжда.

Рон отвори чадъра и тръгна по кея. Лъскавите му мокасини се намокриха от дъжда и се хлъзгаха по дъските. Добра се внимателно до колата на Винс, като разсеяно се чудеше каква тежест може да издържи този кей. Една полицейска кола не е играчка. Сигурно тук рядко идват коли. Малка група любопитни зяпачи се беше събрала под навеса на магазина, чудейки се какво означава това необичайно присъствие на полицейска кола. Рон се направи, че не ги забелязва, макар че докато крачеше към колата на полицейския началник, се почувства много важен.

Рон наближи колата. Вратата на шофьора се отвори и Винс Мур излезе на дъжда.

— Видях те в задното огледало — каза Винс.

Двамата мъже се здрависаха.

— Къде е нашият заподозрян? — попита Рон.

Винс кимна към яхтата.

— Той и госпожата доста се бяха посдърпали, когато дойдох.

— Така ли? — попита заинтригувано Рон.

— Мисля, че младата дама е стигнала до твоето заключение — каза Винс, но в гласа му нямаше никакво тържествуване. Цялата история му се струваше тъжна. Но Рон, както по всичко личеше, беше готов да започне отначало. — Попита ме дали го арестувам — добави Винс.

— Ти какво му каза?

— Казах му, разбира се, че не го арестувам, но го предупредих да не мърда оттам, защото ти всеки момент ще дойдеш. И оттогава съм все тук.

— Добре — каза Рон.

— Наистина ли мислиш, че този човек е луд?

— Толкова време прекарах в родния му град. Има нещо съмнително около пожара, в който са загинали съпругата и детето му. Като се прибавят към това едно наемно убийство и лъжите, че не знае нищо за една жена, която всъщност познава много добре, мисля, че става дума за луд човек. Мисля, че е обсебен от мисълта за Лаура Рийд и е готов да направи всичко, за да я има.

— Горката Лаура — поклати глава Винс.

Рон погледна Винс леко изненадан. Макар и да смяташе вече, че Лаура може би е невинна, той не изпитваше никакво съчувствие към нея. В края на краищата омъжила се е за този човек по своя воля. Той погледна към яхтата.

— Значи седи долу и се чуди какво да прави.

— Сигурно — сви рамене Винс. — Виж какво, по-добре да дойда с тебе. Той имаше време да обмисли нещата. Може да е опасен.

Рон се усмихна и потупа пистолета в кобура си.

— Не се тревожи. Готов съм за него. Ще го поканя в участъка. Не искам да стоя на тази яхта. Хваща ме клаустрофобия, когато се кача на яхта.

— Разбирам те — съгласи се Винс. — И аз предпочитам твърда земя под краката си.

Радиото в колата на Винс взе да припуква. Винс се извини и отиде да отговори на повикването. Излезе от колата разтревожен.

— Какво има? — попита Рон.

— Грабеж на Мейн стрийт — поклати глава Винс.

— Върви. Аз ще се оправя — каза Рон.

— Сигурен ли си? — попита Винс. — Мога да изпратя някой тук.

Рон обмисли предложението, но като си представи, че трябва да чака на дъжда, не му стана приятно и каза:

— Няма проблем.

— Добре. Трябва да тръгвам — въздъхна Винс.

— Ще се видим после.

Двамата си кимнаха, Винс се качи в колата и започна бавно да се изтегля от кея. Любопитните зяпачи гледаха как Винс обърна черно-бялата кола и включи сирената. Всички се стреснаха от воя й. Винс потегли с пълна скорост към местопроизшествието.

Рон се качи на яхтата, като пристъпваше внимателно с кожените си мокасини. Не извади пистолета си, докато не се скри от погледа на зяпачите на кея. Веднага щом стигна стълбата и стъпи с единия крак на най-горното стъпало, го извади. Нямаше намерение да попадне в нечий капан. Не беше вчерашен.

— Мистър Търнър — извика той, — аз съм следовател Рон Ленард от окръжната прокуратура. Слизам долу.

Отговор не последва.

Рон пое дълбоко дъх и усети как сърцето му заби по-бързо. Тази работа нямаше да свърши бързо и просто. Веднага му стана ясно. Търнър не отговаряше. Опита се да си представи най-лошото. Търнър, дебнещ в долния край на стълбата, открива огън по следователя, щом го види. Рон сви устни и стисна здраво пистолета. Каквото и да станеше, беше готов за него. Въпреки това обаче за миг съжали за самоувереното си поведение, затова че отпрати Винс и отказа подкрепление.

— Мистър Търнър — повтори високо той. — Слизам долу, за да поговорим. — Глупаво е да искам помощ за най-обикновен разпит на заподозрян, помисли си Рон. Ще ми се смеят. Но нали напоследък се приказваше само за това колко малко ценят човешкия живот тези престъпници. Убиват за една кока-кола. Дори не за кокаин. За „Кока-кола, която освежава“.

Спри да разсъждаваш по този начин, заповяда си Рон. Стисна още по-здраво пистолета и се спусна по стълбата в каютата. От Иън Търнър нямаше и следа.

— Търнър — извика той, — къде по дяволите…? — Огледа каютата. Беше попадал на няколко рибарски корабчета, но тази яхта беше друга работа. Имаше отделни помещения. Той предпазливо вдигна пистолета и пристъпи напред. Запали лампата, огледа тоалетната. Никой. Усети, че го обзема паника и гняв, влезе в малката каюта срещу кухненския бокс и запали лампата. Вътре имаше само едно голямо трапецовидно легло, с вградени около него шкафове. Рон излезе от малкото празно помещение и продължи напред. В каютата под носа видя само едно двойно легло с голямо чекмедже отдолу, което беше чисто и празно.

— Дявол да го вземе — извика Рон. — Къде по дяволите е отишъл? — огледа се безпомощно той. Винс е бил на кея през цялото време. Той остаряваше, но не ослепяваше. Не е възможно Търнър да е минал покрай колата му.

Рон вдигна поглед към стълбата. Имаше само още един начин да слезе човек от яхтата. Той изкачи стълбата и видя онова, от което се страхуваше. Кърмата на яхтата беше потопена по-дълбоко във водата, отколкото носът. Ако Търнър се е качил по стълбата и се е плъзнал през кърмата, се е озовал във водата, без някой да го види.

— Мръсник — извика Рон. Пъхна пистолета в кобура си и затрополи нагоре по стълбата. Побесня, като си помисли как Търнър се е измъкнал. — Трябваше да го арестувам този мръсник, когато имах възможност — измърмори той, излизайки на палубата.

Вбесен от този обрат на събитията и смътно разтревожен за Лаура Търнър и сина й, той не внимаваше къде върви. Бързаше. Обувките му с кожени подметки се поднесоха по хлъзгавата палуба, измита от дъжда, и той падна назад. Усети остра болка в гърба си и извика, свличайки се на палубата. Опита се много внимателно да се помести, но болката в гърба беше пронизваща.

— Дявол да го вземе — извика той. Но дори изговарянето на тези думи усили болката.

Групата зяпачи пред магазина бе оредяла, но все още се мотаеха любопитни хора, които нямаше какво друго да правят в този дъждовен ден от отпуската си, освен да гледат какво става на голямата яхта. Едно дванадесетгодишно момиче, надарено с орловите очи на младостта, видя как Рон падна и остана да лежи на палубата.

— Татко, виж! — изкрещя то. — Онзи човек падна на палубата. Ето го, лежи там…

На останалите им трябваше малко време да се убедят. След това още малко, за да решат какво да правят. После няколко мъже и жени, които казаха на децата да стоят настрани, тръгнаха по кея към яхтата и към неподвижния човек, строполил се на палубата.