Патриша Макдоналд
Таен обожател (31)

Глава 29

Ричард Уолш паркира своя „Лексус“ пред къщата.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви закарам на пристанището, за да си вземете колата? — попита той.

Лаура се бе отпуснала на задната седалка, облегната на Иън, който седеше като вцепенен, стиснал здраво дръжката на вратата.

— Ще я приберем утре — каза Иън. — Жена ми е уморена.

— Нищо ми няма — възрази Лаура. — Ричард, искаш ли да влезеш да изпиеш чаша кафе или едно питие?

Ричард погледна платинения си „Ролекс“.

— Господи, наближава три часът сутринта. Най-добре е да се прибирам вкъщи. — Обърна се назад и ги погледна. — И двамата изглеждате ужасно. Трябва да поспите. Къде е Майкъл?

— У съседите — отговори уморено Лаура. — Благодаря ти, че дойде в съда, Ричард. Оценявам жеста.

— Няма проблем. Това е задължение на адвоката. Виж какво, нещата можеха да бъдат много по-лоши. Искам да кажа, че те знаят, че някой е платил на онзи тип да убие Джими, но нямат нищо конкретно, което да ви свързва с него. Това е ясно. Ако не беше така, досега да ви бяха арестували — каза бодро той.

— О, благодаря — отвърна Иън.

— Искам да кажа, че трябва да се опитаме да гледаме оптимистично на нещата. Разбира се, трябва да сте наясно, че ще превърнат живота ви в кошмар. Ще искат всяка разписка, всяко банково разплащане, всичко, за което се сетят, от времето около убийството. Най-добре е да им сътрудничите. Дайте им всичко, което поискат. Ще търсят доказателства за платена сума на онзи тип Хърман Пауел. Тези наемни убийци не работят за стотинки. Полицията ще издирва голяма сума пари, която не е отчетена.

— Няма да намери такова нещо — отвърна вяло Лаура.

— Още не мога да повярвам — каза Ричард. — Наемен убиец. Кой би могъл да направи такова нещо? Кой би искал да наеме човек, за да убие Джими?

Лаура изведнъж се почувства като в капан на задната седалка на колата. Имаше чувството, че не може да диша.

— Ричард, искам да се прибера вкъщи.

— О, разбира се — каза Ричард, отвори вратата и се обърна напред, за да могат те да слязат. — Починете си сега — каза съчувствено той. — Утре ще говорим.

Иън и Лаура тръгнаха към къщата, хванати под ръка. Лаура отпусна уморено глава на рамото му. Ричард ги проследи с поглед, докато влязоха вътре. След това вдигна прозореца, включи климатичната инсталация и избра една касета, за да слуша музика, докато се прибере у дома. „Ред Хот Чили Пепърс“, помисли си той. Усили звука до край и се насочи към Рок Харбър.

* * *

Докато Иън си вземаше душ, Лаура си облече нощница и метна отгоре един летен халат. Погледна с копнеж през прозореца към къщата на Пам. Всички прозорци бяха тъмни и тя с разочарование видя колата на Дуейн. Нищо чудно, че Пам звучеше толкова нервно по телефона, когато я помоли Майкъл да преспи у тях. Лаура знаеше много добре, че сега, след всичко случило се, Дуейн ще се настрои срещу нея. Колко време трябва на Пам, за да започне да мисли като мъжа си?

Все едно — вече е много късно да звъни по телефона. На Майкъл му е добре тази вечер, каза си тя. Той обича да спи у Луис. Докато гледаше прозореца на Луис, Лаура си спомни думите на Долорес. Иска да вземе Майкъл, за да ме накаже за нещо, което не съм извършила. А също и за нещо, което извърших, помисли си тя, като чу, че вратата на банята се отваря.

Иън влезе във всекидневната, бършейки косата си с хавлиена кърпа, облечен само с долнището на пижамата си. Толкова е хубав, помисли си тя. Толкова меланхоличен и толкова хубав. Беше се хвърлила в ръцете му като в спасителна мрежа. А сега — какво ще стане с тях сега?

Иън си наля чаша вино, което извади от дъбовия бюфет.

— Искаш ли малко? — попита той. — Може да ти се отрази добре.

Тя машинално отказа, после размисли.

— Може би, да — каза тя.

Той й занесе чашата — тя седеше свита в единия край на канапето. Иън седна в едно кожено кресло до студената камина. Креслото на Джими. Сините му очи бяха посивели, сякаш зад тях се надигаше буря. Гледаше в чашата си.

— Иън, продължавам да мисля какво каза Долорес — не можа да се сдържи Лаура. — За това, че ще ми отнеме Майкъл.

— Не може да направи това — каза рязко той.

Тя разбра по тона му, че той не иска да обсъжда този въпрос. И се подразни от начина, по който той отхвърли нейните тревоги, макар че знаеше какво има предвид. За момента Долорес нямаше основания да прави каквото и да било.

А и как да му се сърдя, че проявява нетърпение, укори се тя. Той изобщо не е допускал, че ще се случи такова нещо, когато поиска да се оженим. А при създалите се обстоятелства проявява голямо разбиране. Тя се загледа в чашата с вино и усети във всяко мускулче умората след напрежението при разпита, след шока от новите разкрития. Известно време и двамата мълчаха.

Накрая Иън отпи от виното и каза:

— Ще наема друг адвокат.

— Друг адвокат? — попита изненадано тя. — Защо? Винаги Ричард е движел нещата.

— Първо, става дума за углавно престъпление, а той, както изглежда, няма никакъв опит в тази област.

— Сигурно е така — каза с въздишка Лаура.

— Второ, нямам му доверие. Не ми е симпатичен и му нямам доверие.

— Защо не ти е симпатичен? — Тя беше изненадана от реакцията му.

— Не знам. Наречи го интуиция — каза раздразнено той.

— Това не е основателна причина — отвърна тя. — Но щом така мислиш…

— Мисля, че имаме нужда от първокласен специалист по наказателно право. Чувал съм за такъв адвокат от Филаделфия, казва се Къртис Станхоуп.

— Но защо ни трябва първокласен специалист, след като не сме извършили нищо нередно? След като няма какво да крием…

— Лаура, сега не е моментът да си губим времето с някакъв провинциален глупак.

Тя обаче продължи да следва нишката на собствените си мисли.

— Освен, ако не смяташ, че аз съм го убила? Така ли мислиш?

— Не, не ставай смешна. — Той се отпусна тежко в креслото. — Лаура, знаеш ли колко много невинни хора стават жертва на фалшиви обвинения. Искам на всяка цена да се предпазим от това.

— Не те обвинявам, че искаш такова нещо — каза тихо тя. — И ти си човек. Всички смятат, че аз съм убила Джими. Ти още колко време ще продължаваш да ми вярваш?

— Въпросът изобщо не е в това — каза той. — Аз обвинявам себе си.

— Себе си? Как може да обвиняваш себе си?

Иън прокара ръка през тъмната си мокра коса и отбягна погледа й.

— Защото… грешката е моя. Аз се появих и настоях да се омъжиш за мен. Ако не се беше омъжила за мен, нямаше да те подозират. Нямаше да се отнасят с нас по този начин.

— Винаги подозират първо семейството — сви рамене Лаура.

— Разбира се, но една вдовица, която се омъжва толкова бързо… Естествено ще си мислят, че… трябваше да изчакам… да бъда по-търпелив… не знам какво съм си въобразявал.

Лаура отпи от виното. Това, което той казваше, беше вярно, разбира се.

— Но как можехме да знаем, че това ще се случи? Направихме го, защото сме невинни. И ти не си ме принудил да се оженим. Аз исках да… — Гласът й секна.

— Няма да им позволя да ти направят нещо. Кълна се — каза той. — Ще те защитавам, каквото и да стане. Не съм преживял толкова много неща, за да те изгубя сега. Веднъж вече загубих всичко. Няма пак да го загубя.

Решимостта му я развълнува и в същото време я уплаши.

— Не говори така. Плашиш ме.

Той отиде при нея, седна и я притисна в прегръдките си.

— Извинявай — промълви той, целувайки я по косата. — Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко. Обещавам. Всичко ще се оправи.

Лаура затвори очи и се опита да му повярва. Но освен страховете за полицията, за Майкъл, за това какво Иън може би си мисли, един друг надигащ се въпрос я измъчваше. Един въпрос, който не искаше да изрече на глас пред Иън. Кой е наел Хърман Пауел? Кой го е наел да убие Джими?

Тя винаги мислеше, че Джими е станал жертва на случайно убийство, на обир, който не е протекъл по запланувания начин. Независимо какво смяташе полицията, тя беше убедена, че той е убит от непознат човек, от неизвестен нападател. Но сега всичко се беше променило. Вярно, че куршумът бе изстрелян от непознат, но Джими беше убит от човек, когото познаваше. Когото тя познаваше. При тази мисъл Лаура потрепери. Иън усети потръпването и още по-силно я прегърна.

* * *

Канди Уолш се изправи в леглото, разтърка очи и погледна часовника. После изгледа гневно мъжа си.

— Защо си подсвиркваш по това време на нощта? Голяма досада си, Ричард. — Тя обърна възглавницата си и се опита отново да се намести на нея.

— Не искаш ли да чуеш защо? — попита Ричард. Той се събличаше и беше преметнал панталоните си на стола, макар че в стаята имаше всички удобства за окачване на дрехите на закачалки.

— Добре, кажи — подпря се Канди на лакът. — Арестуваха ли я?

Ричард бе напълнил устата си с вода за освежаване и я изплю.

След това си сложи одеколон.

— Не, не я арестуваха.

— И как уреди това? — попита Канди.

Ричард застана на вратата на спалнята само по копринени боксерки.

— Аз съм гений — каза той и тръгна полека към леглото.

Канди се намръщи и го предупреди:

— Откажи се, Ричард. Часът е три и половина сутринта.

Ричард се пъхна под завивките.

— Искам една сладка целувчица.

— Ще ме накараш да повърна — каза Канди. — Как така не я вкараха в затвора?

— О, ще я вкарат — отвърна Ричард. — Сигурен съм, че няма да може да опъне платната и да отплава с новия си съпруг към непознати брегове.

— И защо се радваш от това?

— Кой казва, че се радвам? — попита Ричард, внезапно обзет от подозрителност. Все още не се чувстваше напълно безопасно. От сметките на Лаура все още липсваше голяма сума пари и той не бе намерил начин да ги възстанови. Когато секретарката му Аделейд Мърфи му съобщи, че Лаура се е омъжила повторно и смята да изтегли всичко, преди да замине, той толкова много се разтревожи, че почти припадна. Но сега поне разполагаше с време. И можеше да се възползва от това. Биваше го за такива неща. Не за първи път му се налагаше да балансира по ръба, но винаги се задържаше.

— Толкова си весел, че чак ме отвращаваш.

— Весел съм, защото обичам мойта мъничка Канди — каза той, потърквайки лицето си в нейната шия.

— О, я млъквай — каза тя и го ръгна в гърдите с острия си лакът.