Патриша Макдоналд
Таен обожател (50)

Глава 48

Ванда изключи пералнята, мушна ръка в барабана да провери колко влажни са дрехите и се ослуша. Стори й се, че Гари я вика. Но къщата беше тиха, като се изключат глухите гласове от телевизора.

— Гари — извика тя.

Отговор не последва. Тя събра сухото бельо и чорапите и надникна в празния коридор.

— Гари? — извика тя този път по-настоятелно.

— Какво има? — отвърна раздразнено той.

— Викаше ли ме за нещо?

— Не — отговори троснато той.

Ванда притисна към гърдите изпраните му дрехи, все още топли след изсушаването, и продължи с домакинската работа. Винаги ставаше така, когато вършеше нещо шумно — чистеше с прахосмукачка или включеше миксера. Тогава й се причуваше, че той я вика, че има нужда от нея. Но той всеки път отричаше, че я е викал. Всъщност ядосваше се от това. Ядосваше се, че тя го пита, сякаш не му беше приятно майка му да се грижи за него. А тя просто правеше това, което винаги бе правила. Проверяваше дали той е добре. Защо сега това изведнъж го ядосваше, чудеше се тя. Нали откакто всичко започна, тя беше до него всеки миг и всеки час?

Ванда сгъна изпраните дрехи на масата, специално поставена там за нейно удобство. Къщата беше обзаведена с всичко необходимо. Колко жалко, че живееше сред такива удобства само заради катастрофата и застраховките. А удобствата нямаха никакво значение за нея. Веднага би се отказала от тях, стига това да му спести болката и страданието. Можеше да пере и на ръка, ако за него това имаше някакво значение. И се тревожеше, че откакто се върна, той проявяваше нетърпимост към нея. Сякаш се беше променил, докато го нямаше вкъщи при нея. Изведнъж бе станал неспокоен и раздразнителен, приемаше неохотно порядъка, който тя налагаше. Когато му слагаше да яде, казваше, че не е гладен или че ще яде по-късно. Няколко пъти се наложи да му напомни доста строго, че не може да я кара по този начин. Обикновено това беше достатъчно да се вразуми. Той винаги беше добро момче. Понасяше страданието си без да се оплаква. Както и тя понасяше своето страдание.

Ванда сгъна дрехите и кухненските кърпи и започна да ги слага по местата им из къщата. Първо отиде в кухнята и остави кърпите за ръце и ръкавиците за тенджерите. После влезе в банята и закачи хавлиените кърпи. След това влезе в стаята си. Окачи в гардероба две поли, а сгънатите блузи подреди в едно чекмедже на скрина. На бюрото Гари се усмихваше от една гимназиална снимка. Косата му беше още черна. Снимката беше направена преди катастрофата. Черна като нейната коса, когато беше млада. Не руса като на баща му. Понякога, не често, се питаше къде ли е Карл Юрик. Когато се запозна с него, той беше красив и имаше много планове. Но всички тези планове бяха удавени в алкохол. Карл ги оставяше толкова пъти и толкова често, че когато накрая завинаги си отиде, отсъствието му почти не се усети. Гари изобщо не е като баща си, каза си тя. Слава богу!

Ванда затвори чекмеджето и тръгна по широкия коридор към стаята на Гари. Сигурно рисува в ателието си, помисли си тя и въздъхна. Карл обичаше да рисува. Веднъж, докато я ухажваше, я нарисува и картината излезе много хубава. Сигурно от него Гари е наследил рисуването. Само това. Нищо друго. Тя влезе в стаята на Гари и се сепна, като го видя там.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Гари поклати леко глава, сякаш удивен от въпроса.

— Нещо лошо ли казах? — попита пак тя.

— Не, майко. Не — отговори тихо той.

— През деня обикновено не стоиш в стаята си. Затова попитах.

— Знам — отвърна той.

— Донесох ти изпраните дрехи — продължи тя. Точно се канеше да отвори най-горното чекмедже на скрина, когато изведнъж забеляза на леглото куфар. Платнен сив куфар. Втренчи се в него, сякаш в дръжката му се бяха омотали змии. Никога преди не беше виждала този куфар. Когато замина, Гари не взе нищо със себе си. Заради това беше толкова сигурна…

— Чий е този куфар? — попита тя.

— Мой е — каза той. — Пълен е.

— Виждам, че е пълен — каза тя. — Какво прави тук?

— Майко, не се разстройвай.

— Какво търси тук този куфар? — Тя притисна изпраните дрехи до гърдите си и втренчи поглед в куфара.

— Майко… — поколеба се той, после продължи: — Заминавам. Вземам си някои неща.

— Заминаваш? Къде заминаваш? Нали току-що се върна?

— Бях… Смятам да се преместя на друго място.

— Какви ги приказваш? Какво друго място? По-добре кажи на друга планета. Гари, говориш глупости.

— Друг град, майко. Повече от това сега не мога да ти кажа.

— Не можеш да ми кажеш — повтори тя невярващо.

— Ами… засега е тайна. Докато нещата се уредят.

Тайна, каза си тя. Тази дума я уплаши. Каква е тази шпионска история. Той сякаш бе загубил контакт с реалността. Ванда се отпусна на леглото и сложи внимателно изпраните дрехи до себе си. Приглади ги разсеяно с ръка и се опита да изрече внимателно мислите си.

— Скъпи, — започна тя, — не можеш да отидеш на друго място. Нали знаеш, че не можеш да се справиш.

— Справях се много добре, докато ме нямаше тук — отговори той.

— А аз всеки ден благодаря на Бога, че се върна здрав и читав у дома. Ти предприе едно малко приключение… и за щастие остана жив, докато то траеше. Но сега си у дома и трябва просто да се опитаме да забравим за това.

— Майко, спри да говориш по този начин. Трябва да замина. Да се махна оттук.

Ванда се изправи ядосана и гневно го изгледа.

— Не може да заминеш оттук. Не можеш да се оправиш сам. Имаш нужда от специално обслужване. Тази къща е обзаведена така, че да посреща твоите проблеми. Някой трябва да се грижи за теб. Кой ще прави това?

— Има кой — отвърна той, избягвайки нейния поглед.

— Кой? — попита Ванда и презрително изсумтя. — Кой е този, който ще се нагърби с това бреме? Ти не си даваш сметка какви проблеми създаваш. Никой не иска да поеме такива проблеми. Ти ме лъжеш, Гари. Няма никой.

Гари сякаш внимателно обмисляше отговора си, събирайки сили да направи признание. Накрая каза:

— Заминавам с Лаура. Ясно ли е? Тя има нужда от мен сега. Ние имаме нужда един от друг.

— Лаура? Лаура Рийд? — Ванда не знаеше да плаче, или да се смее. — Ти съвсем ли си полудял? Лаура Рийд? Как не! — заклати глава тя. — Като оставим настрани факта, че е омъжена, има и някои други събития, които се случиха, докато теб те нямаше. За твое сведение, тя е в затвора.

— Не, не е — каза той. — Вече не е. Излезе от затвора днес. И заминава. Оставя съпруга си. И иска аз да замина с нея… и с Майкъл. Така че, заминавам.

Ванда безнадеждно го изгледа.

— Горкото ми объркано дете. Тази жена ти е разстроила ума. Трябва да проумееш. Тя е в затвора. И никога няма да излезе оттам.

— Не, не е в затвора — каза Гари. Взе дистанционното устройство и включи телевизора срещу леглото си. — Сега ще се увериш.

На екрана се появи реклама за перилен препарат. Ванда погледна тъжно сина си. Протегна ръка и го погали по лицето.

— О, скъпото ми момче — каза тя. — Не е така. Това, което си го мислиш, не е така. Ти си тук, у дома, с мен, а тя е… там, където й е мястото. — И тревожно се взря в лицето му. — Нали знаеш, че е така?

— Ще си взема новите четки — каза рязко Гари. Заобиколи я с количката, излезе от стаята и се отправи към ателието.

Ванда закри лицето си с ръце, после огледа празната стая. Какво ще правя, помисли си тя. Не искаше за миг дори да допусне, че той полудява. Но как иначе можеше да си обясни поведението му? Откакто се беше върнал, той се държеше странно. Не й каза нито къде е бил, нито какво му се е случило. Всичко е възможно. Може би губеше разсъдъка си. Това се случваше понякога на хора, преживели голям стрес.

Имаше и още нещо, от което стомахът й се свиваше от ужас. Пистолетът. Намери го един ден, когато чистеше. Взе го и дълго го гледа. Беше истински пистолет. Какво разбираше той от пистолети? Понякога прелистваше разни списания за наемни войници, но тя мислеше, че за него всичко това са само фантазии. Пистолетът обаче не беше фантазия. Тя искаше да го попита, но оръжието се намираше в едно заключено чекмедже, затова трябваше да се преструва, че не знае нищо за него. Безпомощността, която чувстваше, се задълбочаваше. Тя винаги знаеше как да се погрижи за него. Как да го успокои и да оправи нещата. Но сега… сега беше различно. Нужна й беше помощ.

Мърморейки си, Ванда хукна по коридора и влезе в кухнята, където взе да търси бележника с телефонните номера. Ръцете й трепереха и едва разгръщаше тънките страници. След отчаяно търсене намери номера. Набра го и не спря да мърмори, докато един женски глас каза:

— Кабинетът на доктор Ингълс.

— О, слава богу — извика Ванда. — Мери, Ванда Юрик се обажда.

— Здравейте, мисис Юрик — каза сестрата.

— Обаждам се за сина си Гари — каза тихо Ванда. — Той… не е добре…

— Звучите много разстроена, мисис Юрик — каза внимателно сестрата. — Нещо спешно ли е? Какво му е на Гари?

— Нали знаете, че е инвалид, Мери.

— Да — отговори предпазливо сестрата.

— Много съм разтревожена за душевното му състояние — каза Ванда. — Мисля, че доктор Ингълс трябва да го види. Мисля, че има нужда от нещо успокоително. Много е възбуден и разстроен. Мога да му дам малко валиум, но мисля, че трябва да му се сложи инжекция.

— Опитайте се да се успокоите — каза сестрата.

— Да се успокоя ли? — изкрещя Ванда. — Вие щяхте ли да сте спокойна, ако детето ви се държи по този начин?

— Доктор Ингълс има пациент в момента. Ще ви се обади веднага щом се освободи. Не давайте на сина си никакви лекарства, които не са предписани за него. Може да бъдат опасни.

— Добре — каза Ванда. — Но му обяснете, че е много важно.

— Ще му обясня — увери я сестрата.

Ванда затвори телефона и тръгна към ателието. Почука на вратата и извика:

— Гари? Гари?

Никой не отговори. Тя отвори вратата и видя, че ателието е празно. Не можеше да каже дали нещо липсва. Той имаше толкова много моливи, кутии с бои. Според нея ателието винаги приличаше на детска стая за игра. Какъв смисъл има да следи броя на цветните моливи. Винаги може да се купят нови. Но въпреки това имаше чувството, че нещо липсва. А може би просто се страхуваше, че нещо липсва. Усещайки обземащата я паника, тя хукна по коридора към стаята му. Той не беше там. Куфарът го нямаше на леглото.

— Гари, къде си? — извика Ванда и се втурна обратно в коридора към всекидневната.

Там също нямаше никой. Телевизорът, както винаги, работеше. Предната врата беше отворена. На екрана се появи лицето на един репортер.

„Както вече ви съобщихме, Лаура Рийд Търнър бе освободена от окръжния затвор тази сутрин“, каза той, „след като бяха оттеглени свидетелските показания срещу нея, че е търсила да наеме убиец, който да ликвидира нейния съпруг. Ще чуете запис, направен в момента, в който мисис Търнър напусна окръжния затвор.“

На екрана се появи лицето на Лаура.

„Какво ще правите сега, след като вече сте свободна?“, попита един репортер.

„Ще замина оттук“, отговори тя. „Няма да остана нито миг повече в този град. Нямам какво повече да кажа.“

Ванда чу шума от кола, която излизаше от алеята. Погледна закачалката до вратата. Якето, което Гари носеше дори през лятото, го нямаше. Тя се обърна рязко към прозореца и видя как колата му се отдалечава.

— Гари! — изпищя тя. — Върни се!…