Патриша Макдоналд
Таен обожател (52)

Глава 50

— Изненадана ли си? — попита Гари.

Лаура гледаше приятеля си, протягайки внимателно ръка, за да докосне лицето му и да се увери, че това е наистина той.

— По-скоро изумена — каза тя. — Господи, колко се радвам, че те виждам. Къде беше?

На бледите му бузи избиха розови петна.

— И двамата преминахме през тежки изпитания — каза мрачно той. — От новините разбрах какво ти се е случило. Още не мога да повярвам.

— Беше… истински кошмар — каза Лаура с престорено весел глас. Приклекна до инвалидната количка и притисна студената му ръка към лицето си.

Двамата тъжно се усмихнаха.

— Никога, нито за миг не съм повярвал, че ти си го убила.

— Благодаря ти. Ти си май единственият. Ти… и колкото и да е невероятно, свекърва ми Долорес. Накрая тя ме защити. Убеди Ванезе да каже истината. Човек никога не знае… — поклати глава тя. — Толкова ми е неприятно да мисля за това. Ти кажи нещо. Какво стана с теб? Къде беше? Какво правиш тук?

— Отбих се у вас. Твоята приятелка ми каза къде мога да те намеря.

— Моята приятелка… О, имаш предвид Пам — каза многозначително Лаура. — Аз мислех, че ти си ми единственият останал приятел. Нали все още си ми приятел?

— Разбира се — отговори той, без да откъсва очи от нея.

— Къде беше? Майка ти беше обезумяла. Разбра ли, че е казала в полицията, че си заминал заради мен? Заради това, че съм се омъжила повторно. Толкова виновна се почувствах. Нали не беше заради мен?

Гари тъжно я изгледа. После кимна.

— В известен смисъл беше заради теб.

— Съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш — каза Лаура и отмести поглед от него.

— Няма нищо — поклати глава Гари. — Това беше тласъкът, който ми беше нужен. Виж, тук дъждът ще ни намокри. Искаш ли да се качим в моята кола?

Лаура погледна часовника си, после погледна към колата на Гари, спряна по-надолу на пътя. Изненада се, че не я позна веднага. Разбира се, че можеше да остане няколко минути с Гари. Долорес ще задържи Майкъл.

— Добре — каза тя.

Отидоха при колата и тя се въздържа да му предложи помощ, докато той се настаняваше на мястото си. Гари няма нужда от помощ, напомни си тя. Той прекрасно се справя. Лаура седна отпред до него и чу изщракването, което означаваше, че всички врати са заключени. Тя го погледна въпросително.

— По навик — обясни той извиняващо се. — Сигурно се чувствам по-уязвим от другите хора.

Лаура кимна и присви очи към замъгленото предно стъкло, през което гробището с добре поддържаните тревни площи и стари дървета изглеждаше като неясна сиво-зелена маса. Усети, че Гари я гледа, и въздъхна.

— Значи бракът не се оказа сполучлив, така ли? — попита той.

— Гари… оказа се, че в основата на брака стои една лъжа. А може би и по-лошо от лъжа.

— Какво значи това? — попита той.

— Това значи, че трябва да се махна от него — поклати глава Лаура. — И от това място.

— Знам — кимна той. — Чух какво каза по телевизията.

Тя замълча, заслушана в дъжда, който тропаше по покрива на колата. После каза:

— Полицията смята, че Иън може да е човекът, който…

— Който какво?

Лаура поклати глава.

— Сигурно е било от самотата… пълната самота, която ме лиши от трезва преценка.

— Който уби Джими ли? — попита той.

Тя отпусна глава на облегалката и затвори очи.

— Просто не мога да го повярвам. Всеки път, като си помисля за това, мисълта ми се отклонява в друга посока, нали разбираш. Не мога да повярвам, че съм могла да се омъжа… да се любя… с мъжа, който…

В колата цареше тишина. Лаура изпита някакво успокоение в тъмната, притихнала кола, седнала до приятеля си. Обърна глава и го погледна.

— Не ми каза къде беше ти — проговори тя.

Гари гледаше безизразно през стъклото.

— Бягах — каза той. — Като разбрах, че си се омъжила, нещо в мен се скъса.

Тя го изчака да обясни. Тонът на гласа му я накара да потръпне.

— Карах на север. Стигнах до Бостън. За малко да… бях решил да се самоубия.

— О, не.

— Бях готов да го направя. Бях на ръба.

— Гари, защо? — попита Лаура. Не ми казвай, че е заради мен, помисли си тя. Моля те, недей.

Гари вдигна глава и се облегна на прозореца.

— След смъртта на Джими все едно че не знаех къде съм… Отидох в Бостън, защото той искаше да отида там. Разбрах това, когато ми помагаше за онази стипендия. Все ми разправяше за музея, за града, който съм щял да обикна…

— Той толкова много ти вярваше — каза Лаура.

Гари се усмихна някак накриво.

— Аз го обичах, разбираш ли. Той беше първата ми и единствена любов.

— Не те разбирам — сви вежди Лаура. — Искаш да кажеш… че си бил влюбен?

— Шокирана си, нали? — попита той и в гласа му се прокрадна горчивина. — Но и такива неща се случват.

Лаура кимна, стаила дъх. Признанието на Гари наистина я шокира. Чувстваше се смутена от думите му. Но веднага си даде сметка, че на него му е много по-трудно да признае, отколкото на нея да осмисли казаното. Не искаше Гари да съжалява, че е споделил това с нея.

— Знам — каза тя. — Не го приемай по този начин. Не знаех. Признавам, че дори си мислих…

— Мислеше, че съм влюбен в теб.

— Майка ти каза… каза на полицията… — смутено сви рамене Лаура.

— Майка ми — поклати глава Гари. — Тя също не знае. Никой не знае. Любовта ми към него беше моят живот. Моят таен живот. Когато отиде в колежа, а след това се премести в Калифорния, го виждах само като се върнеше у дома, и смятах, че си е отишъл завинаги. Утешавах се с мисълта, че ми е достатъчно и това, че съм обичал някого. Нали знаеш, по-добре да си обичал и да си загубил някого… Но нямах нищо, с което да заменя загубата — каза тъжно той. — След това, като се премести тук от Сан Франциско, женен и с дете, видях, че е щастлив, че двамата много се обичате. Но всички стари чувства отново ме връхлетяха. Той въобще не знаеше какво изпитвам. Щеше много да се притесни. Щяхме и двамата да се чувстваме неловко. Джими беше толкова почтен. Почтен и добър. Най-добрият, когото познавах…

— Да — каза тихо тя. — Добър беше. — Сигурно съм била сляпа, щом нищо не съм разбрала, помисли си тя. А и Джими също. Тя знаеше, че той никога не си е давал сметка за това. Никога.

— Реших, че най-хубаво е просто да бъда член от вашето семейство… част от вашия свят — каза Гари. — И точно така стана, нали?

— Да, така стана — каза сериозно тя, припомняйки си миналото.

— Той инсталира в къщата си всички тези удобства за мен. Нямаш представа какво означаваше това за мен. Беше доказателство, че съм един от вас. — Очите на Гари се наляха със сълзи. Лаура протегна ръка и стисна студените му пръсти. — Не беше пълноценен живот, но след като това се случи — той посочи с ръка неподвижните си крака, — след всички тези години, когато нямаше никой и нищо, не очаквах нещо повече. Струваше ми се, че е достатъчно…

— Той очакваше много повече от теб — каза разпалено тя. — Винаги смяташе, че целият свят ще те приеме, ако го допуснеш до себе си. Затова искаше толкова много да се включиш в тази програма в Бостън.

— Знам — каза Гари. — Макар че в действителност не исках стипендията. Не исках да заминавам и да се разделям с него. Все едно… след смъртта му успях да запазя разсъдъка си, като мислех за теб и за Майкъл. Нали разбираш, да правя това, което той би правил за вас. Изпращах ти цветя, все едно че той ти ги изпращаше чрез мен… Мислех, че така правя нещо за него… нали разбираш. — Сълзи се стичаха по бузите му, но той не направи опит да ги спре. — А след това, когато ти хвърли тази бомба и ми каза, че си се омъжила… толкова скоро… — Гари поклати глава. — Не знам. Нещо се прекърши. Сякаш най-накрая разбрах, че той си е отишъл завинаги. Че нищо не ми е останало…

Лаура преглътна с мъка и кимна.

— Знам. Извинявай.

— Не се извинявай. Вината не е твоя. Аз не бях на себе си — каза той.

Лаура се вгледа в мокрото му от сълзи лице, но не изпита съжаление. У него имаше някакво благородство, което дълбоко я развълнува.

— Какво те накара да се върнеш? — попита тихо тя.

— Отидох в Бостън, купих си пистолет и отседнах в един мотел. Когато насочих пистолета в главата си, някой почука на вратата. Един човек, с когото се бях запознал в парка, ме беше издирил. Изглежда беше разбрал… — Гари я погледна удивен и усмихнат. — Мисля, че Джими го е изпратил да се погрижи за мен.

— Може и така да е — съгласи се Лаура.

Гари кимна. Двамата пак замълчаха. После той заговори и гласът му леко потрепери.

— Казва се Арън. Работи като психиатричен фелдшер. С тийнейджъри. Много се сближихме. Имам чувството, че цял живот съм го познавал. Връщам се да живея при него. Дойдох да кажа това на майка си и да си събера нещата.

— Сякаш ти се е случило чудо, само на теб — каза Лаура и без да иска си припомни как самата тя се чувстваше, когато срещна Иън. Сякаш съдбата го бе изпратила. Но се оказа лъжа. За нея беше лъжа. — Това, което се е случило, е прекрасно за теб — каза искрено тя. После добави: — Джими много би се зарадвал. Наистина. Той мислеше само хубави неща за теб.

— Благодаря — прошепна Гари.

— Надявам се, че ще намериш истинското щастие. Ти го заслужаваш — каза тя.

— Надявам се, че и ти ще го намериш — каза той.

Лаура понечи да го опровергае, но си даде сметка, че няма да е права и каза:

— Аз имам Майкъл и ще се оправя.

Той кимна, двамата се прегърнаха спонтанно, протегнали сковано ръце през волана на колата. Тя се отдръпна и каза:

— Като говорим за Майкъл, трябва да отида да го взема, защото и нас ни чака път.

— Дълго ще трябва да пътуваме, преди да можем да спрем — каза усмихнат Гари.

— Така е — отвърна тя.

Гари кимна, а Лаура отвори вратата, за да слезе от колата.

— Между другото, майка ми може и да ти се обади — каза той.

— Майка ти ли? Защо?

Гари пое дълбоко дъх и я погледна смутено.

— Не посмях да й кажа за… нали разбираш… за Арън. Опитах се, но… Тя не може да разбере. Искам да кажа… няма начин.

— Може би е така — кимна Лаура.

— Затова казах, че заминавам с теб.

— С мен?

— Просто така ми хрумна. Гледах те по телевизията точно когато казваше, че заминаваш и си помислих, а защо не? Тя ще приеме такова обяснение за момента. После ще имам достатъчно време, за да й кажа истината.

Лаура поклати глава.

— Колко си лош — скара му се тя.

— Ще ме прикриваш ли временно? Щом се установя в Бостън, ще се разбера с нея. Обещавам.

— Разбира се — засмя се Лаура. — Нали затова сме приятели?

— Желая ти всичко хубаво, Лаура — каза той. — Ще ми бъде мъчно и за теб, и за Майкъл.

Лаура затвори вратата на колата и му изпрати въздушна целувка. Изчака го да потегли към новия си живот. Бъди щастлив, каза си тя. После се обърна и тръгна към своята кола. Време беше да вземе Майкъл и да замине.