Патриша Макдоналд
Таен обожател (15)

Глава 13

Лаура му обърна гръб и влезе вътре. Той я последва и затвори вратата.

— Къде мога да оставя това? — попита той.

Лаура влезе във всекидневната, седна сковано в едно кресло, стиснала здраво страничните облегалки, с изопнато лице, без следа от усмивка.

— Може ли тук? — попита пак той, като отмести внимателно няколко списания и постави предпазливо книжната торба, сякаш вътре имаше нещо, което можеше да избухне. Отвори я и бръкна вътре. — Кифличка с яйце? — предложи той.

Най-накрая Лаура го погледна.

— Не разбираш ли кога някой ти казва „не“? — попита тя с леден глас.

Иън върна кифличката обратно в торбата, избърса разсеяно ръцете си с една книжна салфетка и каза:

— Трябваше първо да се обадя — каза той.

— Изобщо не трябваше да идваш.

— Исках да те видя — каза тихо той.

— Казах ти, че не мога — извика тя.

Иън безмълвно я изгледа. Лаура поклати глава и извърна поглед от него.

— Защо си толкова ядосана? — попита той. — Обидих ли те с нещо? Да не би да е китайската храна? Да не си алергична към глутаминова киселина или към нещо друго?

Лаура знаеше какво прави той. Опитваше се да я развесели. Но няма представа как стоят нещата тук, помисли си тя. Погледна го, без да се усмихне, и каза:

— Полицията беше тук днес.

— Полицията? Защо?

— Някой ме е видял, че съм излязла с теб и е съобщил на полицията. Сега следователят Ленард, който не ме изпуска от очи, иска да знае всичко за теб. Иска да знае дали имам любовна връзка с тебе. Дали сме били любовници преди смъртта на мъжа ми. Или на твоята жена.

— Шегуваш се — каза Иън, пребледнял.

Лаура поклати глава.

— Много хора в този град — и особено въпросният следовател — смятат, че аз съм застреляла съпруга си.

— Защо смятат така? — попита той.

— Искаш ли да чуеш цялата история? — тросна се тя.

— Не, не. Не ме интересува — каза той.

— Ако бях на твое място, щеше да ме интересува — заяви предизвикателно тя. — Защото по всяка вероятност сега ще започнат да те проучват. Да разследват миналото ти. От игла до конец.

— Само защото сме излезли заедно на разходка? — намръщи се Иън. — Кой им е казал все пак?

— Не знам — въздъхна Лаура. — Всъщност мога да се досетя, но… какво от това? Такова е общото мнение.

Иън замълча. После я погледна.

— Ще дадеш ли по една чиния? Всичко ще изстине.

Лаура го изгледа мрачно.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, чух, но не ме интересува — отговори той и се изправи. — Кухнята в дъното ли е?

Лаура остана на стола си, клатейки глава. Иън излезе и след малко се върна с две чинии и две чаени чаши. Разпредели храната в чиниите и напълни чашите с чай от една картонена кутия. След това остави две клечки до нейната чиния и започна да яде.

— Техните подозрения не ни засягат — каза той. — Няма какво да крием. Та ние се срещнахме онзи ден. Опитай от това. Много е хубаво.

Лаура взе вяло клечките. Забеляза колко ловко си служи с тях Иън. Той излъчваше някаква тишина и спокойствие, все едно че нищо не го тревожеше. Тя почувства, че присъствието му я успокоява — той сякаш обещаваше да даде отговор на всичките й въпроси, а тя трябваше само да му се довери.

Странно е, мислеше си Лаура, когато си познавал някого като малък, след това да го срещнеш отново като възрастен. Всички механизми за справяне и самоконтрол, които човек цял живот усвоява — изглеждат като маска, като фасада, зад която се крие невинната простодушност на някогашното дете. Този сдържан мъж, който седеше във всекидневната и ядеше китайска храна, напомняше твърде малко за изпадналото в ужас момченце, което тя откри със счупен крак в онази яма в тъмната гора. Какво е станало с това дете, запита се тя. Какво го е променило толкова много? А може би уплашеното дете все още го има? Толкова неуязвим ли си, колкото изглеждаш? Или просто си се научил да надяваш маска, зад която хладнокръвно се криеш?

— Колко време беше женен? — попита рязко тя. — Как се запозна с жена си?

Той я погледна, изненадан от въпроса.

— Това е сериозна смяна на темата — каза спокойно той.

— Имаш възражения ли? — попита тя.

— Не — отвърна той и по лицето му премина сянка. — Не, нямам. — Замисли се, сякаш преценяваше отговора си. После каза: — Запознахме се в Рим, където следвах. Тя беше студентка в университета. Бяхме женени осем години.

— Каква беше тя?

Иън въздъхна.

— Габриела… Габриела беше като красиво, екзотично цвете, което не трябваше да бъде пренасяно. Тя не можа да свикне с живота тук. Не можа да разцъфти. Беше отишла в Рим от едно малко село и непрекъснато тъгуваше за дома си.

Лаура отпи от чая и постави внимателно чашата си на масата.

— Сигурно те е обичала много, щом е оставила родината си и е дошла тук при теб.

Иън сви устни.

— Имаше много нежна душа. Понякога си мисля, че ни обичаше прекалено много, Филип и мен. Ставаше неспокойна, щом изчезнехме от погледа й. Непрекъснато се страхуваше от живота тук… От това, което може да се случи…

— Може би е имала предчувствие — каза Лаура.

— Може — съгласи се той. Отпи от чая си и продължи: — Едно време се присмивах на такива неща като предчувствия. Но сега вече…

Тя изгледа замислено Иън. Пътищата им се бяха пресекли веднъж, много отдавна, и после се бяха разделили. Но съдбите им се бяха объркали по един и същ начин. Сякаш бяха живели в два паралелни свята. Нейният случай, разбира се, беше малко по-различен. Нея все още я подозираха, че нарочно е объркала съдбата си.

— Виж какво, Иън. Не искам да се правя на светица. Повярвай ми. Харесвам те. Радвам се, че отново се срещнахме. Приятно ми е да си говорим. Но просто мисля, че и за двама ни ще бъде най-добре, ако ти продължиш по пътя си — каза внимателно тя.

Иън сложи чинията си на масата и хвана ръката й. Докосването му я разтърси, сякаш електрически ток мина през нея.

— Аз не мисля така — каза той. Изгледа я толкова настоятелно, че тя потрепери. Изтегли ръката си и отмести поглед встрани.

— Полицията ще започне да се рови в живота ти. Уверявам те, че никак не е приятно.

— Ще го преглътна — каза той.

Лаура избегна изпитателния му поглед, като погледна часовника си.

— Късно е. Трябва да извикам Майкъл — каза тя и рязко стана.

Без да го изчака да отговори, тя излезе от стаята, прекоси къщата и отвори задната врата.

— Майкъл, време е да се прибираш. Става тъмно.

— Още пет минути, мамо — разнесе се детският глас.

— Идвай веднага — извика пак Лаура.

Чу стъпките на Иън зад себе си и усети погледа му като топла ръка, която разтрива врата й. По-бързо, помисли си тя. Не бива да оставам сама с него. И без да мръдне от вратата, зачака, докато с облекчение видя дребното белеещо се лице на Майкъл, което се приближаваше към нея като светлинка в спускащия се мрак.

* * *

— Може би тя наистина го е убила — каза самодоволно Канди, разперила пръстите на ръката си, докато чакаше лакът за нокти да засъхне. Лежеше на един кожен шезлонг в кабинета. Ричард седеше зад огромното си махагоново бюро и работеше трескаво на своя лаптоп.

Ричард разтърка очи и погледна жена си.

— За кого говориш?

— За Лаура, за кого друг? — каза Канди, като измъкна внимателно от хромовата стойка един брой на списание „Ел“ и го подпря на прекрасните си бедра. — Щом зад кулисите я чака такъв Рамбо, никой не може да я вини.

— Канди — повиши Ричард предупредително тон. — Имам работа.

— Ами върши си тъпата работа. Кой ти пречи?

Ричард впери поглед в екрана. Компютърът приглушено жужеше. Цифрите пред очите му го накараха да прехапе нервно устни. Усети ръцете си лепкави по клавишите. Страниците, които Канди прелистваше, шумоляха между пръстите й. Ричард погледна жена си. Знаеше, че от него се очаква да покаже, че се разкайва за думите си. Той се опита да поправи нещата по най-лесния начин.

— Нали не мислиш това сериозно?

Канди сви рамене, без да вдигне очи към него.

Той продължи да я гледа, но тя не спря да обръща страница след страница с върховете на пръстите си. След това почти захлупи списанието на лицето си, вдишвайки уханието на една реклама за парфюм. Явно й беше писнало от него. Започваше да се държи хладно. Той трябваше да се опита да й оправи настроението. Но беше непохватен. Все не можеше да го направи както трябва. Може би ако смени темата…

— Мисля, че баща ми е направо щастлив с новата лодка. Тази твоя идея да купим лодката се оказа страхотна — каза Ричард. Преувеличи доста силно заслугата на Канди в случая, но нали беше изпаднал в доста тежко положение.

— Забелязах — каза провлачено Канди. — Мислех, че никога няма да слезем от тая проклета лодка.

Ричард въздъхна. Тя явно искаше да говори по другия въпрос. Щеше да се цупи, ако той не откликне. Той се облегна на стола, кръстоса ръце пред гърдите си и се опита да си придаде вид на опитен и ловък адвокат.

— Въпросът е там, че аз ги посъветвах да направят тази застраховка. Идеята не беше на Лаура. Доколкото ми е известно, тя няма никакъв мотив. Освен това тя и Джими изглеждаха много щастливи заедно…

— О, Ричард, откъде знаеш дали са били щастливи, или не? — възкликна презрително Канди. — Мъжете нищо не разбират от тези неща.

— Нали не си мислиш, че между нея и онзи мъж има нещо?

— Не. Мисля, че тя само се учи да кара яхта — изгледа го Канди.

Ричард стисна зъби и заби поглед в стената.

— Не е наша работа дали си има нов приятел.

— Нов приятел — изсумтя Канди. — Не се излагай, Ричард. Да не си мислиш, че на една жена такъв як хубавец й е нужен за приятел?

— Не знам и не ме интересува — отвърна раздразнено Ричард, давайки си сметка, че сравнението, което правеше Канди между мъжа от яхтата и него, не е в негова полза. — За теб какво значение има?

— За мене няма никакво значение — каза Канди. — Въпросът е дали за полицията има някакво значение.

— Полицията ли? Какво общо има с това полицията?

Навела замислено глава, Канди изучаваше някаква снимка. Вдигна списанието и посочи една манекенка с бледорозова копринена риза и черни панталони.

— Как мислиш, че ще изглеждам в такъв тоалет? — попита замечтано тя.

Ричард въздъхна. Спреше ли Канди поглед на някоя дреха, това означаваше, че вече я е купила.

— Какво общо има с това полицията? — повтори той нетърпеливо въпроса.

— Обадих се и им казах за това — отвърна тя.

— Обадила си се в полицията! — изгледа Ричард жена си. — Какво те е прихванало, как можа да направиш такава глупост?

— Да не си посмял да ме наричаш глупава, Ричард — блеснаха гневно очите на Канди.

— Стига, Канди — опита се да я успокои Ричард. — Тя ми е клиент. Работата ми е да я защитавам.

— На мене обаче не ми е клиент. А ти би трябвало да се разтревожиш. Той беше най-добрият ти приятел.

— Ти просто не знаеш как стоят нещата — извика отчаяно Ричард.

Канди вдигна очи над списанието.

— Какво значи това, Ричард? Целият си плувнал в пот.

— Аз се грижа за нейните пари. Аз… аз отговарям за благополучието й.

— А кой отговаря за благополучието на приятеля ти? На умрелия ти приятел? О, направо ми призлява от тебе, Ричард — махна с ръка Канди. — След като ти не се тревожиш, не виждам защо аз трябва да се тревожа.

— Добре, щом не се тревожиш, защо се обади в полицията? — извика Ричард.

— Защото на теб не ти стиска, Ричард. Господи… — Канди поклати отвратено глава.

Ричард се намръщи и се опита отново да се съсредоточи в екрана на компютъра. Канди мълчеше и не му обръщаше внимание. Той знаеше, че това може да продължи с часове. Когато не беше доволна от него, тя ставаше много опърничава. Но точно сега той не можеше да занимава с нейното цупене. Имаше си други грижи. Полицията. Господи, Канди. Тя нямаше идея, нямаше представа колко… се е ангажирал с финансите на Лаура. Ричард разтърка челото си, опитвайки се да прогони болката, която обхващаше слепоочието му.