Патриша Макдоналд
Таен обожател (29)

Глава 27

Мастиленото небе бе обсипано със звезди, които блещукаха като скъпоценни камъни, а на лунната светлина морето беше като от коприна. Лаура затвори очи и потръпна от удоволствие, докато прохладният нощен бриз галеше кожата й. Единствената светлина, освен луната и звездите, бяха червените и зелените лампички на мачтите и отстрани на яхтата, които се отразяваха във водата. В далечината Кейп Крисчън приличаше на златна, искряща верига, бавно приближаваща се към тях.

— Прекрасна вечер — промълви тя.

Пам беше поканила Майкъл на гости — да вечеря наденички на скара и да гледа видео — а Лаура и Иън се възползваха от това и отидоха с яхтата в един романтичен крайбрежен ресторант. Вечеряха на свещи и хванати за ръка, се върнаха на яхтата. Ставаше късно.

— Много скоро всички вечери ще бъдат като тази — каза Иън.

— Нямам търпение — отвърна Лаура. Бяха се сдобрили след скарването заради Гари и недоразумението беше забравено в една нощ на страсти. Дните на Лаура минаваха в пренареждане на цялата къща, а Иън помагаше. Тя искаше да опакова всичко, преди да заминат. Кашоните с вещите им щяха да бъдат изпратени по пощата, след като отседнеха някъде през есента. — Въобразявам ли си, или наистина спираме? — попита тя.

— Хрумна ми нещо — отговори той. — Реших да пусна котва за малко.

— Но ние сме почти в пристанището.

Той я прегърна и зашепна в косата й:

— Никога не сме се любили сред морето.

— Не можем, Иън. Трябва да вземем Майкъл.

— Ще постои у Пам още малко.

Лаура се отскубна от ръцете му.

— Не мога да злоупотребявам така с нея. Освен това… — каза тя вече по-нежно, съзнавайки колко грубо е реагирала — цялото лято е пред нас, за да се любим сред морето.

— Сигурна ли си, че това е причината? — попита намръщено Иън.

— Какво?

— Че Майкъл е причината? Или това е просто извинение?

— Извинение? — извика тя. — Извинение за какво?

— За да не се любим. Имам чувството, че ме отбягваш.

— О, Иън, това е смешно. Имам малко дете, което преживя толкова много. Той трябва да се чувства сигурен, да знае, че няма да го изоставя. Нали не ме караш да избирам между теб и сина си?

— Не, разбира се, че не — каза рязко той, но тя видя ядно пламъче в очите му.

Иън се обърна да издърпа котвата и в този миг Лаура се почувства виновна. Ако трябваше да бъде напълно честна пред себе си, той имаше известно право да недоволства. Проблемът не беше в него, не ставаше дума за това как я люби. Никоя жена не можеше да мечтае за по-страстен любовник. Но дори и в миговете на любовен екстаз у нея сякаш се вселяваше един малък демон на тревожността, който я караше да мисли за Джими. Където и да се любеше с Иън, имаше чувството, че Джими е там и укорително наблюдава. Не че той се явяваше като призрак или нещо подобно. Това беше просто някаква смесица от копнеж и съжаление, която я изпълваше със съмнения за… нищо, наистина за нищо. Ще мине с времето, казваше си Лаура. Естествено е, опитваше се да се успокои тя. Макар че кой можеше да предвиди кое е естествено при странните обстоятелства, в които се намираха? Но сега трябваше да мисли за Майкъл. Не можеше да се отпусне, като знаеше, че нейният син притеснено я чака.

— Добре — каза той. — Връщаме се.

— Иън… — Искаше да му каже „Обичам те“. Той я погледна очаквателно и тя каза: — Благодаря ти.

Доловил нежеланието й да говори, Иън замълча и впери поглед в проблясващите на хоризонта светлини.

— Знаеш какви са децата. Когато чакат, всеки миг им се струва дълъг като ден. Сигурна съм, че и Филип е бил точно такъв.

Иън се обърна към нея със святкащи очи. Лаура веднага се засрами от себе си, че използва сина му, за да се опита да го убеди, че е права.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да съживявам болезнени спомени.

— Никога не забравям Филип — отвърна навъсено Иън — Нито за миг.

Лаура прехапа устни и наведе очи. Не искаше да види гневното му лице.

— Извинявай — повтори тя.

— Заради Филип сега съм тук с теб. Заради Филип… разбрах, че трябва да променя живота си. Не е нужно да ми напомняш…

Лаура протегна боязливо ръка и я сложи на рамото му. Мускулите му бяха напрегнати, гърбът — вдървен.

— Прав си. Не трябваше да казвам това. Скъпи, целият живот е пред нас, за да се обичаме. Няма защо да бързаме.

Той не отговори, но побърза да включи мотора, за да се приберат в пристанището. Задуха студен вятър и Лаура потрепери, докато яхтата се насочваше към пристанището.

— Замръзнах — каза тя. — Нали нямаш нищо против да сляза долу?

Иън сви рамене и Лаура въздъхна. Слезе по стълбата в каютата, където светеше малка лампичка. Настани се в ъгъла и се загърна с едно тънко одеяло. Срещу нея беше снимката на Филип и Габриела. Лаура загледа лицата им и се замисли за Иън. И на него му е трудно да започне всичко отново. Влагаш толкова много от сърцето си, толкова усилие в брак и в деца, сякаш всеки ден се изкачваш по малко към висок връх и изведнъж се изтърколваш на дъното. След време, ако имаш късмет, започваш отново да се катериш. Но е обезкуражаващо. Да започнеш отново. Независимо колко много искаш това.

Бяхте ли щастливи, се попита тя, загледана в усмихнатите лица на снимката. Ще му дадете ли някога свобода? Ще ми даде ли Джими свобода?

— Лаура — прозвуча рязко гласът му над главата й. — Стигнахме.

Тя сгъна одеялото и се качи на палубата. Изведнъж видя ярката червена светлина на полицейска кола, спряла на кея до магазина.

— На кея има полицейска кола — възкликна тя.

— Какво от това?

— Не знам? Просто имам лошо предчувствие. Да не е станало нещо с Майкъл?

— Нищо не е станало с Майкъл — увери я той, изключвайки мотора. Яхтата бавно зае мястото си. — Защо си мислиш, че нас търсят? Сега е лято. Много яхти влизат и излизат от тук.

— Прав си — каза тя.

Лаура обаче не можеше да откъсне очи от мигащата светлина и когато Иън започна да връзва яхтата, тя не се изненада — призля й, но не се изненада като видя, че един униформен полицай се запътва към тях. Тя обикновено помагаше на Иън да свали платната, тъй като искаше да стане негов опитен помощник в предстоящото пътуване, но сега направо скочи на кея да посрещне приближаващия се полицай.

— Лаура Рийд? — попита той.

Кръвта на Лаура се смрази. Търнър, помисли си тя, но не го поправи.

Иън остави платната и вдигна глава.

— Синът ми добре ли е? — попита умолително Лаура.

— Не знам нищо за сина ви — отговори полицаят. — Окръжният прокурор Джаксън иска да говори с вас и със съпруга ви в съда. Това той ли е?

Иън приключи с мачтата и слезе уверено на кея. Двамата с Лаура се спогледаха.

— Да — каза Лаура. Облекчението, че на Майкъл нищо му няма, внезапно премина в раздразнение. Все същото — още въпроси и нахлуване в крехкия им интимен свят. — Какво толкова важно се е случило, че трябва да ходим в съда посред нощ?

Полицаят се усмихна, но усмивката му не предвещаваше нищо добро. Беше злобна.

— Май са намерили убиеца на мистър Джеймс Рийд — каза той.

За миг сърцето й замря. Светът замря. И в следващия момент, когато всичко отново се раздвижи, тя изпита едновременно гняв, благодарност и облекчение.

— О, слава богу! Кой е той?

Полицаят поклати глава.

— Ще трябва да дойдете в участъка.

— Иън, чу ли? — извика тя. — Хайде, побързай!

— На ваше място нямаше толкова да бързам — каза полицаят.

Лаура не го чу. Тя вече тичаше към колата.