Патриша Макдоналд
Таен обожател (33)

Глава 31

Арън Келерман се настани на една празна пейка, отвори кафявата книжна торбичка с обяда си и вдигна с облекчение глава към лекия ветрец, поглеждайки синьото небе и носещите се по него облаци. Припомни си какво бе казал Хенри Джеймс — „летен следобед“ са двете най-красиви думи. Съвсем вярно за днешния ден, каза си Арън. Хубаво е човек да излезе за малко от болницата и да постои на чист въздух. Той работеше като фелдшер в юношеското психиатрично отделение на една скъпа частна болница на Бийкън Хил. Обичаше децата, макар че някои от тях бяха много шантави. Работата му обаче беше изтощителна и той имаше нужда от почивка. При хубаво време винаги отиваше да обядва в парка. Докато вадеше обяда си от торбичката, седнал на пейката, той се огледа и видя, че мъжът в инвалидната количка е още там.

Арън бе забелязал мъжа в инвалидната количка преди една седмица. Всеки ден седеше до едно и също дърво срещу група продавачи, които предлагаха обици и балсами на алеята отсреща. Седеше там, сякаш бе пуснал корени. Винаги носеше скицник, но през повечето време не го използваше. С тази посивяла коса и бледа кожа имаше вид на художник. Седеше главно на сянка. Като че ли не ядеше и не пиеше нищо, нито говореше с някого. Тайнствен и тъжен, той сякаш наблюдаваше от друга планета. Арън си даде сметка, че се чуди какво му е на този човек.

Вероятно опитът му като фелдшер го караше да се тревожи за него. Работата с децата в отделението го бе научила да долавя предупредителните знаци: празния поглед, безразличието, факта, че човекът не забелязва прекрасния ден. Арън хапна още малко от спагетите и салатата и отпи от ябълковия сок. Защо не си гледаш работата, укори се сам той. Не ти ли стигат проблемите в болницата? Опита се да не обръща внимание на мъжа и насочи погледа си към хората, които се возеха на лодки, но нищо не помагаше. От дете не понасяше да гледа как някой страда. Баща му, чието умение като пластичен хирург му беше донесло слава, тълкуваше това като знак, че синът му ще го наследи в лекарската професия. Той обаче познаваше твърде малко сина си и се ужаси, когато Арън стана фелдшер. Мащехата на Арън беше напълно безразлична по какъв път ще тръгне той, стига да е извън нейното полезрение.

Арън въздъхна и счупи на две една солета. Мисли за нещо друго, каза си той. И се опита да насочи мислите си другаде. Към маратона, в който щеше да участва следващия уикенд; може би трябва да отида следобед на реката и да засека за колко време извървявам няколко мили, помисли си той. Беше канен на вечеря с приятели, една семейна двойка в Кеймбридж, с които бяха учили заедно. Сега е моментът да отиде да купи бутилка вино. Червено или бяло, помисли разсеяно той. Но не го направи. Даде си сметка, че отново гледа към инвалидната количка като привлечен от магнит. Мъжът беше взел скицника и рисуваше, но лицето му оставаше все така безизразно и бледо. След като прибра торбичката, пластмасовата чиния и книжната салфетка, Арън се запъти бавно към кошчето за боклук, намиращо се близо до инвалидната количка на мъжа. После, след кратко колебание, отиде при него, приклекна до количката и погледна скицника.

В присъствието на досадника мъжът спря да рисува и остана в скована поза. Арън разгледа с възхищение скиците на старите сгради на Бийкън Хил.

— Имате дарба — каза искрено той и вдигна очи към художника.

Гари изгледа Арън сякаш беше от друга планета, изчаквайки го да си тръгне. Но Арън се престори, че не забелязва студения поглед.

— Може ли да погледам още малко? — попита той. — Казвам се Арън Келерман — протегна притеснено ръка Арън.

За да избегне ръкостискането, Гари измърмори името си и без да иска подаде скицника на непознатия човек. Арън го отвори и започна да разглежда скиците. След малко, без да вдига очи, каза:

— Бях любопитен да видя какво рисувате. Виждам ви всеки ден тук от една седмица. Аз обикновено обядвам в парка.

— Днес е последният ден — каза с равен глас Гари.

Арън продължи да разлиства скицника. Не реагира веднага на думите на мъжа, но изпита неприятно усещане в стомаха си. Този тон му беше познат. Беше го чувал и друг път, в болницата. Но се направи, че не разбира.

— Последният ден! Искате да кажете в парка? На различни места из града ли работите?

Гари го погледна безпомощно. Мъжът беше дребен, с грижливо поддържана черна брада и топли тъмни очи. Гари беше смутен от интереса, който проявяваше този човек. Знаеше, че в големите градове хората не обръщат внимание на другите. Защо този човек му задава такива въпроси? Разбира се, че няма да му каже нищо.

— Аз… не. Заминавам… от града.

— Трябва ли да заминете? — попита невинно Арън.

— Да — тросна се Гари, за да покаже, че иска да каже „Не е ваша работа“.

Мъжът обаче не схвана намека. Започна да обсипва Гари с въпроси за работата и за семейството му. Попита го дори защо е в инвалидна количка. Гари отговаряше едносрично на повечето въпроси. След това мъжът го попита направо къде живее, но Гари не можа да каже.

— В мотела „Златния фазан“ в китайския квартал — отговори той. В известен смисъл беше вярно. Това беше последното място, където смяташе да живее.

Без Гари да го пита, Арън му разказа за себе си — за тавана, на който живееше в Норт Енд. За работата си като фелдшер. За това, че е от Флорида, но е учил тук, в Бостън. Упоритото мълчание на Гари не го смущаваше. Продължаваше да говори все така тихо, но настоятелно, сякаш това беше най-естественото запознанство в света. Накрая със съжаление Арън заяви, че трябва да тръгва, да се върне на работа.

— Ще ви видя ли тук утре? — попита той.

— Вече ви казах — отвърна Гари. — Това е последният ден.

— Защо трябва да е последният ден? — попита разтревожено Арън.

— Най-последният — каза Гари. Лицето му беше мрачно.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано, Гари — каза той.

— Нямаше да има никакво значение — отвърна унило Гари.

Гари проследи с поглед тъмнокосия мъж, облечен в бяло, който прекоси тревата. От време на време той се обръщаше със сериозно лице и вдигаше ръка за поздрав. Когато стигна до края на тротоара, Гари обърна количката и се насочи към колата. Настани се вътре и запали мотора. Без да иска, се обърна и погледна назад. Арън още стоеше там и го наблюдаваше. Гари се ядоса. Какъв ти е проблемът, помисли си той. Да не би тази седмица да е обявена за помощ на инвалидите? Цинизмът не му беше присъщ, но в момента беше циничен. Насочи вниманието си към улиците. Още чувстваше погледа на Арън, но се направи, че не го забелязва и внимателно се вля в натоварения трафик на Бойлстън стрийт. Страшничко беше да шофира в непознат град като този. Досега беше карал само около Кейп Крисчън. Все още не знаеше защо се озова на това място. Но всъщност знаеше. Бостън беше градът, за който бе мислил много — градът на музея, на стипендията. Но това изглеждаше толкова отдавна, преди много време.

Гари въздъхна и тревожно се огледа. Надяваше се, че ще може да стигне до онзи магазин. Беше попаднал случайно на него, а изобщо не познаваше тукашните улици. Опита се да си спомни завоите, забележителностите, край които бе минал. Оказа се, че не е лесно. Не беше обръщал внимание къде се движи. Всъщност, помисли си той, докато се провираше по натоварените улици към бедния квартал в Южен Бостън, не е чак толкова страшно, колкото би могло да бъде. В края на краищата нямаше какво да губи.

Изпълнен с нелепо чувство за победа, Гари позна съмнителната уличка, която търсеше. На единия ъгъл имаше сграда със сива тухлена фасада и надпис, който гласеше „Осребряване на чекове“. На другия ъгъл имаше бар, а срещу него — ресторант за бързо хранене. Гари паркира колата и се смъкна на тротоара. Заобиколи една празна бирена бутилка и мина с количката през смачкани пергаментови хартии, по които все още имаше полепнало сирене от пица, и захвърлени на тротоара угарки. Спря пред магазина и загледа мръсната витрина с изложената сбирщина от стоки. Тя приличаше по-скоро на нечий таван, отколкото на търговска витрина. Магазинът предлагаше стари градински инструменти, домакински уреди и дори детски играчки.

Гари влезе в магазина и стигна по затрупаната със стоки пътека до остъклената витрина, съдържаща най-ценната стока на магазина — голям асортимент от пистолети и пушки. Собственикът на магазина, мъж с посивяла коса и шапка от вестник на главата, който гледаше някаква сапунена опера на купения на старо телевизор, вдигна очи и веднага го позна.

— Надявам се, че сте направили проверката — каза без заобикалки Гари.

— О, да — отвърна любезно мъжът. — Няма проблем. Досието ви е чисто. Изчакайте малко. Сега ще се върна. Ще ви донеса пистолета.

Гари търпеливо зачака. Нямаше защо да бърза.