Патриша Макдоналд
Таен обожател (7)

Глава 5

Винсънт Мур се обърна в топлото легло и ръката му се отпусна върху Ингрид, която спеше до него. Пронизителното иззвъняване на телефона го събуди. Той отвори очи и за миг, преди да вдигне слушалката, се опита да събере мислите си.

Кейти, помисли си той и усети как го обзема ужас. Дъщеря му, която живееше в Олбъни, караше тежка бременност в четвъртия месец. Кървеше, трябваше да лежи, получи всички възможни усложнения.

Винс вдигна слушалката.

— Шефе?

Винс изпита облекчение, като чу гласа на Джерилин Конлън, опитната диспечерка от полицейската телефонна централа. Присви очи и погледна електронния часовник до главата си: 3:45 сутринта. Сигурно е нещо сериозно, щом го търсят по това време. Явно не е пожар. Досега сирената да е завила. Нощта срещу Нова година. Може би автомобилна катастрофа. Сигурно някой гуляйджия е прекалил с пиенето.

— Да, какво се е случило? — надигна се той и успя да седне.

Ингрид се обърна към мъжа си и премигна в тъмното.

— Кейти ли е? — попита уплашено тя.

Винс поклати отрицателно глава и запали нощната лампа.

— Слава богу — каза Ингрид. Изправи се и придърпа завивките към гърдите си, гледайки как лицето на съпруга й придобива пепеляв цвят.

— Ясно — промълви Винс. — Ясно. Хората от „Бърза помощ“ там ли са? Добре. Обади се на Рон Ленард, следователя от окръжната прокуратура, и му кажи, че искам да го видя там, колкото се може по-скоро. Също и на лекаря, който е установил смъртта… А, така ли? Ясно, добре. Искам всички служители, които са на разположение, всички до един да бъдат изпратени в района. Трябват ми заподозреният и оръжието… Какво?… Преди един час? О, боже мой. Добре. Джерилин, слушай, това е важно. Искам да намериш Боби Маккандълс и да го изпратиш да вземе семейство Барън. Живеят на Бийч Роуд в комплекса Сийшел. Кажи му да не включва никакви сирени. Те ще умрат от страх, само като чуят звънеца на вратата.

Ингрид го погледна изумена.

— Точно така — продължи Винс. — Той е най-подходящият. От години познава семейството. Добре. Аз тръгвам.

Винс затвори телефона, стана от леглото и нахлузи панталоните си, преметнати на стола.

— Защо пращаш Боби при Долорес? — попита тревожно Ингрид. — Какво се е случило, Винс?

— Джими Рийд е застрелян, убит е — каза без заобикалки Винс.

Ингрид изпищя.

— Трябва да вървя — каза Винс.

* * *

— Мисис Рийд — каза ясно и силно жената от спешното медицинско звено. Лаура лежеше на носилка. — След малко ще ви закараме в спешното отделение. Разбирате ли какво ви казвам?

Сега цялата къща беше осветена и вътре кипеше оживена дейност. По стълбите отекваха стъпки. Трима души се занимаваха с нея — един млад мъж и две жени. Мереха пулса и кръвното й налягане, обездвижваха крака й.

Лаура протегна ръка и сграбчи края на якето на едната жена, която почистваше раната на главата й. На картончето пишеше, че се казва Кара.

— Мъжът ми — опита се да каже Лаура, но зъбите й тракаха. — Майкъл.

— Завий я с още едно одеяло — нареди Кара на мъжа зад нея. — Налягането пада. Не бива да изпада в шок. — Жената погледна спокойно Лаура в очите и каза: — Синът ви е тук, при вашата съседка мисис Гарити. Тя ще се погрижи за него.

Лаура видя лицето на Пам Гарити над себе си. Смътно си даде сметка, че Пам е облякла тъмночервеното яке върху нощницата си. Очите на Пам плуваха в сълзи, докато се взираше тревожно в лицето на Лаура.

— Лаура — каза тихо тя. — Ще заведа Майкъл у нас. Ще го сложа в стаята на Луис. Ще бъдат под постоянна охрана.

Лаура поклати глава. Искаше да каже: Не. Спрете. Какво става? Но всичко беше много неясно и далечно. Бяха й сложили инжекция и пред очите й започваше да пада мъгла.

— Искам да остана с мама — чу тя плача на Майкъл.

Лаура изви глава на носилката, за да го види.

— Майка ти трябва да отиде в болницата, за да я прегледаме там — обясни едната жена. После се обърна към Лаура: — Прегледахме го. На него му няма нищо. Нито драскотина.

Лаура протегна ръце към Майкъл, той я прегърна и притисна глава в бузата й. Съсредоточи се, каза си тя. Заради Майкъл.

— Иди с Пам сега — пошепна тя през напуканите си устни. — Поиграй с Луис, докато се върна.

Сълзите му намокриха лицето й.

Пам стисна ръката й и решително каза:

— Аз поемам грижата за него.

Лаура кимна, имаше чувството, че се отдалечава от тях на плаващ леден къс.

— Хайде, миличък — пошепна тя на сина си и усети как ръчичките му се отделят от нея.

— Трябва да я изнесем оттук — каза жената на име Кара.

Лаура изведнъж усети, че каиши стягат тялото й и че някой вдига носилката.

— Тръгваме — каза младият мъж, изправен над нея.

— Не-е-е — простена Лаура, щом носилката се заклати, но те не обърнаха внимание на нейните безпомощни викове. Пренесоха я до стълбата. Тя изви глава и видя полицаи, струпани пред вратата на спалнята, и светкавици от фотоапарати вътре в стаята. Чу гневни мъжки гласове. — Джими! — извика Лаура. Той беше още там. Тя знаеше. Лежеше на леглото, съвсем сам, докато тези непознати хора обикаляха из стаята им.

След това почувства, че се накланя и че я свалят по стълбите. Зърна парче тапет, отлепил се от най-горния ъгъл на тавана над стълбата.

Мина й през ум, че Джими ще трябва да се качи на стълбата да го залепи. Но в следващия миг сякаш нещо силно я блъсна в гърдите и тя осъзна всичко. Никога, никога вече.

— Леко на ъгъла — каза младият мъж отпред. — Тук става по-стръмно.

Заслизаха по стълбите. Зъбите на Лаура потракваха при всяко стъпало. Болка опасваше цялата й глава. Обезболяващите лекарства помагаха, но болката все още не беше изчезнала. Очите й пареха, но не можеше да заплаче.

— Направете път — извика мъжът с носилката на полицаите пред вратата. Те веднага се отдръпнаха.

— Един момент. — Хората от „Бърза помощ“ спряха и Лаура видя едно познато лице, надвесено над нея.

Тя облиза пресъхналите си устни и прошепна:

— Винсънт Мур. — Тя протегна ръка и се опита да хване ръкава му, но пръстите й бяха безчувствени и не можеха да се свият.

— Дадохте ли й успокоителни? — попита той Кара.

— Да, сър. Обезболяващи и успокоителни. Беше силно възбудена. Трябва да бъде под наблюдение заради раната на главата.

Един мъж пристъпи до Мур. Беше по-млад и носеше сив костюм с тъмна вратовръзка. Докато се взираше в Лаура, на лицето му се изписа странно изражение.

Мур се надвеси над Лаура.

— Това е детектив Ленард. Той ще ни помогне да открием кой е извършил това — каза мрачно Мур, като изговаряше бавно думите, сякаш тя беше глуха.

Изведнъж мъжът в сивия костюм дръпна Винс настрана и тихо му заговори. Полицейският началник направи гримаса на отвращение. После мрачно кимна. Обърна се и каза на Кара, която водеше екипа на „Бърза помощ“:

— Трябва да й вържем ръцете — обясни той. — Кажете им да направят парафинов тест в болницата.

Кара вдигна вежди и погледна скептично към Лаура. После се отдалечи от носилката, докато следователят Ленард, приклекнал до носилката, надяна две пластмасови торбички на ръцете на Лаура и ги залепи със скоч на китките.

— Добре ли ги чувствате? — попита той Лаура.

Тя кимна, вцепенена, безчувствена.

Кара се наведе и пъхна ръцете на Лаура под тънките одеяла.

— Ще дойда да те видя в болницата — каза Винс. Потупа Лаура по рамото и се изправи. — Хайде, водете я — добави той.

Лаура усети, че пак се движат. Външната врата беше отворена и нахлулият студен въздух се смеси с топлината във входното антре. Точно когато понечиха да я изнесат навън, някой внезапно препречи пътя им. Долорес и Сидни, с раздърпани дрехи и разрошени коси, изникнаха пред тях, следвани от полицай Маккандълс.

Долорес гледаше като обезумяла Лаура, прикована към носилката, с обездвижен в гипс крак, с толкова пребледняло лице, че почти се сливаше с бялата превръзка на главата й. При тази гледка очите на Долорес се наляха със сълзи. Тя нежно отметна един влажен кичур от студеното чело на Лаура.

— Горкото ми момиче — прошепна тя. Погледът й се плъзна уплашено по струпалите се полицаи в къщата и спря върху началника им, който ги бе видял, че идват. Той се изправи срещу тях. — Къде е внукът ми? — попита тя.

— При съседката, мисис Гарити. Там е в пълна безопасност. Къщата ще бъде охранявана цяла нощ.

Сидни изохка, сякаш едва сега започваше да разбира.

— Винсънт — извика Долорес, пресягайки се да хване ръката на стария си приятел. — Божичко, кажи ми, че не е истина.

Трупаният дълги години опит в полицията този път не можа да помогне на Винсънт Мур.

— Съжалявам, Дий — каза той и очите му се замъглиха от сълзи.