Патриша Макдоналд
Таен обожател (40)

Глава 38

Тялото на Канди Уолш лъщеше от пот и яркото й синьо-розово трико бе станало влажно и лепкаво. Тя правеше упражнения за ръцете пред голямо огледало и на всеки две-три секунди вдигаше поглед от циферблата на уреда, за да провери мускулите на ръцете си, без да отклонява вниманието си нито за миг, твърдо решена да постигне идеалната форма и готова да вложи всичките си сили в това. Тя не беше от хората, които докато действат с уредите, гледат телевизия или слушат музика. За нея това сутрешно занятие беше време за съсредоточаване, беше почти религиозно преживяване.

Тя чу тежките стъпки на Ричард по стълбите и се намръщи. Трябваше вече да е отишъл на работа. Никак не обичаше той да се мотае из къщи.

— Защо още не си излязъл? Кой звъня на вратата, Ричард? — попита Канди и вдигна брадичка да огледа шията и мускулите на раменете си. За да изглеждат красиви, трябваше да са твърди, но не и напомпани.

Ричард влезе в залата за фитнес на Канди и седна на пейката с изпружени крака. Канди успя да откъсне поглед от собствения си образ в огледалото и се обърна към съпруга си.

— Защо изглеждаш толкова вкиснат?

— Беше полицията — каза той.

— Заради Лаура ли? — попита злобно тя.

— Тя е арестувана — каза той вяло.

— Недей да страдаш толкова. Крайно време беше. Освен това процесът ще бъде шумен. Ще изкараш много пари.

— Тя е наела друг адвокат — каза той.

— Ама че нахалство — поклати глава Канди. — След всичко, което направи за нея.

— Той е най-добрият специалист по наказателно право.

— Ами точно от такъв човек ще има нужда. Мръсница такава.

— Имаме проблем, Канди — каза уморено Ричард, без да я погледне в очите.

Канди слезе от уреда, взе една хавлиена кърпа и започна да попива потта.

— Не, нямаме никакъв проблем — каза тя весело.

— Имаме — повтори мрачно той.

Канди се намръщи. Мразеше проблемите. Тях ги разрешаваше Ричард.

— Какво има, Ричард? — попита раздразнено тя.

— Този… Станхоуп… той ще иска да му се плати. Не бях помислил за това. Смятах, че тя ще иска аз да й остана адвокат.

— И какво от това?

— Ами, взема високи хонорари и ще иска да му се заплати една голяма сума предварително.

— Какво значи голяма сума?

— О, сто хиляди долара. А може и повече.

— Това не е наш проблем — каза безгрижно Канди. — Това си с неин проблем. Колко е часът, Ричард? Трябва да започвам упражненията с гирите.

— Не знам — каза Ричард.

— Ами, погледни си часовника.

Ричард не отговори.

Канди откъсна очи от огледалото и се обърна към него.

— Къде ти е часовникът? — Тя изведнъж забеляза, че Ричард държи една книжна торба в скута си. — Какво има в тази торба?

Той я погледна виновно и не отговори.

— Ричард, какво има? — попита настоятелно тя.

— Канди, направих лоши инвестиции с парите на Лаура. Полицията знае. Затова бяха тук преди малко.

— Какво я интересува полицията парите на тази убийца?

— Въпросът е сложен — каза Ричард. — Те знаят, че съм загубил пари… в игралните домове.

— Какво искаш да кажеш? Колко пари си загубил?

Ричард шумно въздъхна.

— Доста… много пари. Искат… да ме разпитат.

Канди го изгледа с присвити очи. Преди той да реагира, тя се наведе и издърпа торбата от скута му. Той понечи да си я вземе, но после отпусна ръце.

Канди отвори торбата и погледна вътре. Отначало се озадачи, после го погледна със святкащи очи.

— Това е твоят „Ролекс“. А това са моите бижута от сейфа — каза тя. — Ричард, какво търсят скъпите ми бижута в тази мръсна книжна торба?

— Трябва да съберем малко пари — каза той. — Много бързо.

— А, не — каза тя. — Няма такова нещо. Не ми пипай бижутата, Ричард. Не ставай глупав. Имаме много пари. Продай някои акции или нещо друго.

Ричард потрепна и я погледна.

— Идиот такъв — извика тя, притискайки книжната торба към стегнатите си в трико гърди. — Какво си направил?

* * *

Доминик Ванезе наблюдаваше търпеливо и одобрително как разтоварват ухаещите златисти хлябове от колата на хлебопекарната в кухнята на ресторанта му. Не можа да се сдържи и отчупи крайчето на един хляб, наслаждавайки се на хрускавата коричка и на плътната мека среда.

— Е, Фиона, как е баща ти? — попита той красивата млада жена с джинси и хлебарска престилка, която вече бе приключила с доставката и затваряше задната врата на колата си.

— Горе-долу — отвърна любезно Фиона. Тя беше прекрасният плод от един смесен брак между баща италианец и майка шотландка. — Казах му, че другата седмица ще го доведа тук на обяд.

Ванезе кимна. Купуваше хляб от бащата на Фиона вече трийсет години, откакто бе отворил ресторанта си. За Ванезе това не беше нещо необичайно. Той беше човек, който от всички добродетели най-много ценеше лоялността — у себе си и у другите. През последните няколко години старият хлебар се бе схванал от ревматичен артрит, но Фиона пое нещата в свои ръце, приемаше поръчките и запази качеството. Бизнесът на бащата премина в ръцете на дъщерята. Доминик Ванезе одобряваше това с цялото си сърце.

— Вече не сме толкова млади, колкото бяхме. Доведи го тук. Аз ще се погрижа да бъде обслужен както трябва.

— Ще го доведа, мистър Ванезе — извика тя.

Точно се качваше в колата, когато от тъмната уличка зад ресторанта, където двамата стояха, внезапно изникна един мъж. Той премигна няколко пъти, докато очите му свикнат с мрака, след това ги забеляза, застанали пред задната врата на ресторанта. И тръгна към тях.

— Доминик Ванезе? — попита мъжът.

— Кой сте вие? — присви очи Ванезе към задната уличка.

Неканеният посетител, който имаше пронизващо сини очи, гледаше като обезумяло бясно животно. Той се озова до Ванезе и го сграбчи за ръката.

— Гаден лъжец — изрева той. — Жена ми е невинна и ти го знаеш.

— Кой сте вие? Пуснете ме — извика Ванезе, но още докато изричаше тези думи, разбра кой е този човек. Позна го веднага от описанията. Новият съпруг.

Иън хвана за реверите по-възрастния мъж и го разтърси, държейки го пред лицето си.

— Аз съм съпругът на Лаура Търнър и искам да знам защо излъга за жена ми. Заради теб сега тя е в затвора. Никога не те е питала за никакъв наемен убиец и ти знаеш това.

— Мистър Ванезе, какво има? — попита Фиона.

— Успокойте се — изхриптя Ванезе, притиснат от мъжа, който не му позволяваше да си поеме въздух. — Пуснете ме, господине. Не съм длъжен да ви отговарям.

— Напротив, длъжен си, жалко нищожество — извика Иън. — Мислиш, че можеш да ми опропастиш живота с лъжите си и да останеш ненаказан. Помисли си хубаво. — Той отново разтърси по-дребния мъж, като този път го вдигна във въздуха, така че краката му увиснаха.

— Стига вече — извика ядосано Фиона, която бършейки ръце в престилката, тръгна към Иън. — Пуснете го.

Иън сякаш не забелязваше жената, която го дърпаше. Той не отместваше поглед от Ванезе. Разтърси възрастния човек, който извика от болка.

— Стига. Пуснете го! — извика пак Фиона и заудря Иън по гърба с юмруци, които бяха много заякнали от месене и вдигане на хлябове. Въпреки това Иън не реагира на нейната намеса. Погледът му беше прикован във Ванезе, от когото се опитваше да изтръгне признание.

— Помощ! — извика Фиона. — Бързо, помощ!

Двама от готвачите в кухнята чуха виковете и излязоха тичешком на уличката зад ресторанта. Единият беше мускулест чернокож мъж на средна възраст, а другият — млад, як азиатец. Чувството за лоялност веднага заговори у тях. Единият сграбчи Иън за гърба и освободи Ванезе, а другият го удари силно в корема. Иън се сви на две и рухна на земята. Запълзя, изправи се и се опита да отвърне на удара, но по-възрастният готвач му изви ръцете, а азиатецът стовари юмрука си в лицето му. Иън се строполи, облян в кръв. Всичко приключи за миг.

— Добре ли сте, мистър Ванезе? — попита разтревожена Фиона.

Ванезе се отърси като куче и оправи маншетите на ризата си.

— Добре съм. Благодаря ти, мила — каза той с разтреперан глас.

— Какво му е на този човек? — попита Фиона.

Като видя, че Иън се опитва да се изправи на крака, единият готвач замахна с ръка да го удари.

— Не, достатъчно — заповяда Ванезе.

Иън се изправи. От устната му течеше кръв, под окото му се оформяше голяма синина.

— Слушайте, господине — каза Ванезе, застанал между двамата си едри помощници, които хвърляха заплашителни погледи. — Сега сте много възбуден. Но един ден не се знае как ще се чувствате. Може и да ми благодарите, че съм ви направил услуга. Може и да се окаже, че сте бил следващият, от когото тя е искала да се отърве. Сега обаче не сте в опасност.

Иън отново се нахвърли върху Ванезе, но този път собственикът на ресторанта си имаше охрана. Готвачите пристъпиха и задържаха Иън. Единият от тях го удари силно по лицето и го блъсна в гърдите.

— Хайде, вървете си — каза Ванезе. — Не съм виновен, че тя е такава. Отивайте си сега.