Патриша Макдоналд
Таен обожател (43)

Глава 41

Ванда Юрик извади торбата с покупки от багажника на колата си и закрачи тежко по застланата с пясък алея към задния вход на къщата под плискащия дъжд. Тя придържаше торбата отдолу, защото знаеше, че щом се навлажни, ще се скъса и всичко ще се изсипе на земята. А това не биваше да се случва. Вкъщи нямаше нищо за ядене. Вчера беше изяла само консерва черни маслини, която намери в дъното на един шкаф. Не можеше да продължава да живее по този начин. Но от друга страна, не можеше да реши дали изобщо иска да живее.

Днес за първи път от… не си спомняше откога си наложи да отиде на пазар. И това й отне цял ден. Да събере нужната енергия. Откакто Гари замина, нямаше желание за нищо. Седеше вкъщи, където беше мрачно, независимо колко светло беше навън. Седеше пред включения телевизор и мислеше непрекъснато за него. Понякога плачеше, убедена, че той е мъртъв. Друг път си мислеше, че може би е жив и се чудеше как се справя. Тогава я обземаше гняв — ако е жив, защо не й се обади? После отново се убеждаваше, че е мъртъв, тъй като беше немислимо да е другаде, а не тук. Въртеше се в един злокобен кръг на пълна апатия и ужас. Понякога се чудеше колко още ще издържи така.

Като сви зад къщата и пристъпи към задните стълби, пред очите й изникна една голяма кола, появила се сякаш в отговор на чута молитва. За миг Ванда не можа да издаде нито звук. Усещаше, че сърцето й бие в гърлото, обля я гореща вълна, сякаш буен поток кръв бе нахлул във вените. Торбата с покупки падна от ръцете й и се разкъса на земята, но тя не обърна внимание на това. Изкачи стълбите като дете и закрещя, блъскайки вратата.

— Гари, Гари, о, скъпият ми той, къде си?

Със сълзи в очите, повтаряйки името му, тя профуча през стаите. Чу телевизора във всекидневната, долови, че един глас й отговаря. Втурна се и видя, че той седи пред екрана все едно че не е мърдал оттам.

— О, скъпият ми той! — прошепна тя. Коленичи и допълзя до него, притискайки чело към безчувствените му колене.

Той се пресегна и я потупа леко и разсеяно по рамото.

— Здравей, мамо — каза тъжно Гари.

— Мислех, че си умрял — изхлипа тя.

— Бях почти умрял — отвърна той.

— О, миличкият ми, ти се върна. Не смеех да се надявам, че… — Тя приклекна и стисна здраво крачолите на панталоните му с възлестите си пръсти. Лицето й беше мокро от сълзи, очите — замъглени. — Накарах полицията да те търси. Защо замина така?

— Съжалявам, че си се разтревожила толкова много — каза той.

— Защото онази жена се омъжи, нали? Лаура Рийд. Казах ти да забравиш за нея. Кога ще разбереш, че ти мисля само доброто? О, Гари, толкова се измъчих. Как можа да не ми се обадиш и да не ми кажеш?

Гари сведе очи към майка си, сякаш я гледаше от голямо разстояние. По гладките му бледи бузи бяха избили петна. Стоманеносивата му коса беше грижливо сресана.

— Трябваше да ти се обадя, мамо. Права си. Не постъпих добре. Но просто бях на ръба. Съвсем на ръба…

Тя закри лицето си с ръце и открито захлипа — сълзите се стичаха по бузите, носът й течеше.

— Съжалявам — каза тихо той. — Извинявай. Не знаех какво да правя. Трябваше да помисля…

— Къде беше? Какво прави? Как можа да живееш толкова време без моята помощ? О, господи… — риданията разтърсиха цялото й тяло.

— Мисля, че бях отчаян — каза той. Бледите му устни се разтегнаха в крива усмивка. — В моменти на отчаяние се предприемат отчаяни мерки.

Ванда поклати глава, извади няколко книжни кърпички от джоба си и избърса с тях очите и носа си. След това се разсмя през сълзи.

— О, всичко е наред, няма нищо. Мислех, че ще полудея, но сега вече съм добре. Щом ти си тук. — Тя се хвърли и обви с ръце съсухрените му глезени, сякаш именно тяхната безчувственост я изпълваше с любов. След това го погледна с блеснали очи. — Вече си у дома. Това е важното.

— Не, мамо. Чакай. Трябва да поговорим — каза тихо той.

Лицето му имаше странен израз, който тя познаваше. Но реши да не му обръща внимание. Подпря буза на слабото му коляно и тихичко затананика. Не я беше грижа, че пропуска една от телевизионните си програми. Можеше да остане така часове наред, само тя и той, заедно, вън от опасност.

— Не сега, миличък — каза напевно тя. — Нека първо да направя нещо за теб. Ще ти донеса чаша чай. Трябва да си починеш. Толкова много си преживял. Аз имам нужда от един чай.

Ванда не беше сигурна дали има мляко. Спомни си торбата, която беше изпуснала на алеята. Ще изляза и ще събера нещата, каза си тя. Картонените кутии са здрави. Всичко ще бъде наред. Ще му направи чай и може да му даде един валиум, който доктор Ингълс й беше предписал. Това ще го успокои. После, докато спи, ще му разопакова багажа. Където и да е бил, нищо хубаво не му се е случило. Това е съвсем сигурно.

— Ти стой тук — каза нежно Ванда. — Аз ще донеса чая.

Тя отиде забързано в кухнята и напълни чайника с вода. Измъчи се, докато запали газовата печка с кибрит, пускайки разсеяно в джоба си клечките. Докато търсеше чиста чаша и чинийка, чуваше монотонното бръмчене на телевизора. Сложи една торбичка чай в чашата и излезе на дъжда да вземе торбата. Спря се с ръце на кръста и загледа жалката купчина пред стълбите. Част от нещата бяха неспасяеми. Ягодите, целите в пясък, се бяха смачкали. Един плик с кифли се бе разкъсал и кифлите се бяха разпилели като златисти камъни. Но това не я интересуваше. Докато събираше картонените кутии и консервите, сърцето й сякаш пееше. Тревожеше се за сина си, защото той продължаваше да мисли за онази жена, за Лаура Рийд. Всичко това беше толкова травмиращо за него. Но като му помогне да се нахрани и да си почине, той ще забрави. А тя отново се бе върнала към живота. Дъждът, който мокреше главата и раменете й, беше истинска благодат. Той се беше върнал у дома. Светът беше съвършен. Само това беше важно.

Ванда се върна в кухнята, вдигна чайника, който пищеше, и напълни чашата. Нареди в шкафовете продуктите, които бе спасила, после наля мляко и сложи лъжичка захар в чая, точно както той го обичаше. Може и малко бисквити, каза си тя. Огледа пакетчето. Беше се поразкъсало, но бисквитите най-отгоре сигурно бяха останали сухи. По навик бе купила любимите му бисквити. Нали като майка се надяваше и когато нямаше надежда. И беше възнаградена. Нейното любимо дете се върна.

Крепейки бисквитите на чинийката с чашата чай, тя внимателно тръгна към тънещата в мрак всекидневна.