Патриша Макдоналд
Таен обожател (46)

Глава 44

Лаура нямаше спомен за връщането от съда в затвора. Преди да я изведат от съда и да я качат в чакащата затворническа кола, Станхоуп я посъветва да не обръща внимание на нищо, което й бяха казали, защото според него се бяха опитали да я подведат. Прилагали най-стария номер — взаимно уличаване на заподозрени. Кажете ли, че Иън е замесен в това, и с двама ви е свършено, заяви Станхоуп. В мига, в който Станхоуп изрече тези думи, Лаура разбра. Адвокатът смяташе, че тя е виновна. Защитаваше я, но не защото вярваше в нейната невинност. За Станхоуп всичко това беше някакъв вид интелектуална игра, чиято цел беше да се надхитри окръжният прокурор. Те си разиграваха номера. За тази игра Станхоуп щеше да получи голям хонорар, независимо дали ще спечели, или ще загуби. Това нямаше нищо общо с вина или с невинност. Той мислеше същото, което мислеше и окръжният прокурор — че тя и Иън са се наговорили да убият Джими.

Станхоуп беше нетърпелив и ядосан, че са прекъснали работата му и са го извикали да дойде тук. Червендалестото му лице беше потно. Нищо не им казвайте, повтори той. А следващия път не напускайте килията, преди аз да дойда. Или първо се свържете с мен. Днешното ми идване тук беше безсмислено, скара й се той като ядосан родител. Те ще приказват какво ли не, за да ви накарат да проговорите. Ще измислят какво ли не, за да ви объркат. Трябва само да си мълчите. Не им давайте никакво оръжие в ръцете. Лаура усети, че му се извинява, докато той си затваряше чантата. След това надзирателите я поведоха към гаража на съда. Тя схвана какво казва Станхоуп. Той не разбира, помисли си тя, когато колата потегли.

Много скоро се озоваха в подземния гараж на затвора и Лаура бе свалена от колата. Без да разсъждава, съвсем машинално, докато отключваха вратата, тя се подготви за миризмата на затвора. Изчака да я претърсят, довлече се до килията, усети, че някой я побутва да пристъпи вътре и после отново заключва. За нея това нямаше значение. Мислите й бяха другаде.

Невинните приказки на Марта предния ден бяха отприщили страхове и съмнения. И сега всичко това, което Рон Ленард й наговори… Следователят й се бе сторил толкова искрен. По някакъв начин Лаура знаеше, че той е убеден в правотата на думите си. Това не беше номер от негова страна. Той започваше да гледа на нея като на невинна, като на жертва, каквато беше и Джими. Жертва на мъжа, за когото се бе омъжила.

Лаура се опита да мисли трезво. За Иън и за начина, по който се срещнаха. За деня, когато се видяха на кея. Майкъл беше отишъл при яхтата му. Нямаше как той да е подготвил това, нямаше как да го е предвидил. Изглеждаше толкова невинно, толкова… толкова случайно. Това беше случайност, каза си тя. По този въпрос беше спокойна. Та нали можеше и да не отиде на кея точно този ден. Той можеше и да замине и тогава двамата никога нямаше да се срещнат. Но случайно или не, това беше станало. Когато се срещнаха, той се престори, че не я познава. А е знаел коя е тя. Знаел е къде живее. Знаел е наизуст нейните книги. Още тогава.

Лаура потрепери, сякаш в задушната килия бе станало студено. Той е Боб Гърстър. Лъгал е, за да я открие, лъгал е, след като я намери. Ако всичко това е лъжа, какво друго остава? Тя погледна ръката си. В затвора позволиха да носи брачната си халка. Взря се в подарения й от Иън пръстен. Представи си щастливото му лице, когато й се вричаше: за добро и за лошо. А може ли да има по-лошо от всичко това? Думите на Рон Ленард не излизаха от ума й. Колко силно е искал Иън да я притежава? Толкова силно, че да превърне във въглен собствената си съпруга? Да убие случайно собствения си син? Да наеме убиец, да застреля… Не, каза си тя. Не. Не е възможно чак толкова. Това е безумие.

Безумие. При тази дума косъмчетата на врата й настръхнаха. Спомни си колко страстно я любеше той. До полуда. Отчаяно. Не. Това беше желание, а не безумие. Ако беше луд, тогава и тя е луда. Защото тя го желаеше не по-малко и бе пренебрегнала всякаква предпазливост.

А Иън беше такъв. Иън вярваше в нея и я подкрепяше, независимо какво твърдеше полицията. Иън отхвърляше всичките им обвинения. Въпреки лъжите на Доминик Ванезе, довели до нейното арестуване, Иън оставаше непоколебим. Макар че почти не я познаваше, и през ум не му минаваше да мисли най-лошото за нея. Нима тя не трябва да му отговори със същото? Но докато тези мисли минаваха през главата й, си спомни за Майкъл, който плачеше на сватбата им. Защо ще се жениш за този непознат? И си даде сметка, че има едно просто обяснение за безпределната вяра на Иън в нея. Единственото основание той да бъде толкова сигурен в нея е, че той е извършил убийството.

Лаура тръсна глава. Трябва да има някакво обяснение на това. Разбира се, такива хора съществуват. Представят се пред света по един начин, а в същото време притежават друга, скрита същност. Но какво повече може да скрие от нея един мъж, когото тя е видяла в мигове на любовен екстаз? Докато я е прегръщал, шепнел и стенел в сладостна болка? Защо тя да не може да повярва, че именно любовта му към нея е обяснението за неговото доверие? Нали любовта премества планини. Нали и в Библията пише, че заради любовта човек понася всичко, вярва във всичко, надява се на всичко, изтърпява всичко. Защо тогава тя да не отвърне на любовта му и да не отхвърли всички тези ужасни подозрения? Целта им е да я огънат, да я объркат. Така каза Станхоуп. В сравнение с неговата любов нейната е толкова слаба.

Но после отново се замисли за думите на Марта. Боб Гърстър — хубав мъж, но сякаш го е блъснал камион. Отново я побиха тръпки. Стомахът й пак се сви. Добра се до тоалетната и зачака, усети как й се повдига, как една неестествена вълна се надига заплашително и се излива. Повърна. Вътрешностите й се преобърнаха, напиращи към мръсната тоалетна.

Докато се изправяше, на челото й изби пот. Пусна водата, после си изплакна устата на ръждивата струйка от чешмата. Чувстваше се празна отвътре. Празна. Зави й се свят и едва се добра до леглото. Легна върху бодливото одеяло и впери поглед в сивата стена, издраскана с инициали. „Р. В. и К. Л.“, оградени в едно безформено сърце. „Лесбийки завинаги“, предизвикателно надраскано до тоалетната. Лаура и Иън, помисли си с горчивина тя. Главата й пулсираше и тя затвори очи, за да прогони болката. Жалко, че нямаше хапче за сън. Или нещо друго, което да успокои трескавия й мозък и да прогони мислите. По-точно мисълта, че може би без да знае, се е омъжила за убиец.