Патриша Макдоналд
Таен обожател (42)

Глава 40

Марта Еберхарт седеше нервно на стола за посетители, почукваше по масата и отправяше лицемерна усмивка към надзирателя всеки път, когато погледите им се кръстосваха. Той я гледаше без всякакво любопитство, сякаш беше насекомо. Марта трябваше да поема дълбоко дъх, както я бяха учили в часовете по йога, за да не избухне.

Ще занеса този костюм на химическо чистене в мига, в който се върна в Ню Йорк, помисли си тя. Тук миришеше като в подлеза на Таймс Скуеър. Тя се надяваше, че химикалите ще заличат тази миризма от новия й костюм „Дона Карън“. Облече го, защото с него се чувстваше уверена и спокойна, а искаше да се чувства точно така при първото в живота си посещение в затвор.

Вратата на стаята за посещения се отвори и Лаура влезе. Марта извика ужасена, скочи и я прегърна.

— Сядай — извика надзирателят.

— Я стига! — отвърна ядосано Марта, но седна на мястото си.

Надзирателят я изгледа злобно, но не каза нищо повече. Лаура седна на стола срещу Марта, която я гледаше и не можеше да повярва. Тя се пресегна и стисна ръката на Лаура.

— О, господи, това не е възможно — каза тя.

Лаура вдигна вежди, неспособна да изрази възмущение. Беше много уморена, а и главата все така я болеше. Само погледна с благодарност редакторката си.

— Много ти благодаря, че дойде, Марта. Знам колко си заета.

— О, Лаура, трябваше да дойда. — Марта се наведе към нея и прошепна: — Ужасно ли се държат тук с теб? — Тя насочи поглед към безизразното лице на надзирателя.

— Не, по-скоро като че ли не ме забелязват — каза Лаура. — За тях съм невидима. Влачат ме от едно място на друго. Аз съм просто килия 13-Д.

— Това е такъв кошмар — въздъхна Марта, която се чувстваше неловко и не знаеше какво да каже.

— Как пътува? — попита Лаура, опитвайки се да води нормален разговор. — Трудно ли ме намери?

— Взех кола под наем, макар че ме знаеш какъв шофьор съм — ококори очи Марта. Беше готова с тирадата си за движението по пътищата си и за собствените си шофьорски грешки, но й се стори абсурдно да се оплаква точно пред Лаура в този момент. — Добре мина. Помня пътя до Кейп Крисчън, нали дойдох на погребението, сега трябваше само да попитам къде е… затворът. — Тя сдъвка последната дума, сякаш се притесняваше да я изрече гласно.

Лаура гледаше с обич редакторката си. Помнеше, макар и съсипана от скръб, колко много се трогна от това, че Марта дойде на погребението на Джими. След погребалната служба Лаура седна вцепенена на едно канапе с вдигнат крак, подпряла патериците отстрани. Междувременно Марта, както беше с изискана прическа и лакирани нокти, си върза престилка и започна да зарежда в кухнята подносите с храна за гостите.

— Винаги си при мен, когато имам нужда от теб — каза Лаура.

— Опитвам се — отвърна бодро Марта.

— Това, че дойде, означава много за мен — каза Лаура.

— Само да можех да направя нещо… да ти помогна по някакъв начин. Имам чувството, че си съвсем сама тук.

— Не съм. Иън е с мен — каза Лаура храбро, макар че не се чувстваше така.

— Той изглежда е страхотен — каза Марта.

— Мислех, че… може би не одобряваш, че се оженихме… толкова внезапно. Никой не го одобрява.

— Аз ли не одобрявам? — засмя се Марта. — Скъпа, в момента говориш с жена, прекарала Деня на благодарността с една разведена лесбийка и с една превъртяла актриса, която се лекува с „Прозак“. Ако се появи подходящ мъж, омъжвам се за две секунди и съм готова да скоча с него в затворен варел в Ниагарския водопад. Кажи ми само Иън има ли братя?

— Един, но е женен — усмихна се Лаура.

— Такъв ми е късметът — каза Марта.

— Много ще се радвам да се запознаеш с Иън, когато цялата тази история приключи — каза Лаура.

Гласът на Лаура прозвуча толкова глухо, че Марта потрепери и се опита да я развесели:

— Горя от нетърпение.

Лаура кимна и отмести поглед.

— Трябва да те попитам нещо. Имаш ли добър адвокат?

— Казват, че е най-добрият. Казва се Къртис Станхоуп. От Филаделфия. Иън го нае да ме защитава.

— Това е добре — измърмори Марта.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лаура, като видя как Марта се замисли.

— Нищо. Просто… Може би ще трябва да поговоря с твоя адвокат. Нямаш представа колко обаждания получавам. Медийните лешояди.

— Иън каза, че и него го преследват — кимна Лаура.

— Направо са се побъркали — поклати глава Марта. — Вчера Шарън Гласман ме държа един час на телефона. Тя работи за една от холивудските агенции. Искат права за филм.

— О, Марта, моля те — възрази Лаура.

— Скъпа, не ме разбирай погрешно. Аз мисля, че това е отвратително. Но може би ще успея да ги препратя всичките на мистър Станхоуп и се надявам, че той ще успее да ги разкара.

— Да, той е железен. Ще се оправи с тях. Направи каквото смяташ, че е най-добре — каза уморено Лаура. — Аз не искам да говоря с никакви журналисти, категорична съм за това.

— Разбирам, че Боб Гърстър вече е успял да се добере до теб — каза възмутено Марта.

Лаура я погледна объркано.

— Кой? — поклати глава тя.

— Журналистът от „Книжен свят“. Ако не греша, е бил при теб. Не е възможно в този прекрасен затвор да се намират двама писатели, нали? — възкликна Марта.

— Не разбирам за какво говориш — каза Лаура.

— Не си ли спомняш? Той искаше да те интервюира… кога беше това? Миналата зима?

Лаура присви очи, опитвайки се да си спомни.

— Смътно — каза тя. Беше й трудно да мисли с това главоболие. А и сега това не й се струваше важно.

— Той дойде при мен, разпита ме за теб. Работеше върху някакъв материал за автори на книги за деца. Голям твой почитател… познаваше всичките ти книги.

— О, точно така — каза вяло Лаура. — Казах на Джими, че иска да дойде. — Обзе я тъга, като си спомни за ентусиазма на Джими, за това как му се бе присмяла, че винаги търси реклама.

— Дадох му пълна информация — продължи Марта, — а той повече не се обади. Предположих, че се е отказал. Но сега, разбира се, когато избухна този прекрасен скандал, той отново се появи…

— Ясно — каза апатично Лаура.

— И какво искаше? — попита Марта.

Лаура я погледна неразбиращо.

— Не знам. Не съм говорила с него.

— Видях го, като излизаше, разминахме се на входа. Зачудих се какво прави тук — каза замислено Марта. — Няма значение. Радвам се, че не е бил при теб. Моят съвет е да си мълчиш. Недей да говориш с никого от тях.

— Няма — обеща Лаура. — Повярвай ми.

— За малко да не го позная — продължи да бърбори Марта. — Той е хубав мъж, но имаше вид на човек, блъснат от камион. Устната му разкървавена, окото му — насинено… и сякаш не беше спал цяла седмица.

Лаура усети как сърцето й силно подскочи. Изгледа редакторката си и с мъка каза:

— Какво?

— Свиждането свърши — извика надзирателят.

Марта се наведе към Лаура.

— Никога обаче няма да му забравя очите. Яркосини. И тая синя риза как му отива само. Нали разбираш какво искам да кажа? Може да е използвач, но е хубавец. Но няма защо да ти приказвам за Боб Гърстър. Ти си имаш мъж. А аз си нямам и това ме подлудява.

— Косата му черна ли е? — попита с равен глас Лаура.

Марта докосна с нокти слепоочията си и каза:

— Леко посивяла. Разкошен тен. О, защо ли се занимавам с него? Явно не съм му направила никакво впечатление. Днес мина покрай мен, без изобщо да ме забележи. Мисля, че трябва да си кажем довиждане, скъпа.

— Чакай малко — каза с разтреперан глас Лаура и се вкопчи за ръката на Марта.

Надзирателят се наведе и потупа Марта по подплатеното рамо на костюма й „Дона Карън“.

— Казах, че времето за свиждане изтече.

— Добре де — обърна се ядосано Марта и се дръпна от него. — Лаура, трябва да вървя. Слушай, ако имаш нужда от нещо… каквото и да е, искам да ми се обадиш… — Марта стисна леденостудената ръка на Лаура и я погледна разтревожено в очите. — Добре ли си? Изглеждаш ужасно. Опитай се да не се тревожиш. Всичко ще се оправи. Ще видиш.

Лаура остана като вцепенена на мястото си, докато потропването на токчетата заглъхна по коридора.

— Събуди се, Търнър — каза надзирателят. — Ставай.

Лаура не помръдна.

— Хайде, ставай — изрева пазачът.

Тя гледаше право пред себе си, сякаш не го чуваше. Той гневно я изгледа и започна да я бута с палката си.

Лаура с мъка изправи скованото си тяло.