Патриша Макдоналд
Таен обожател (48)

Глава 46

— Лаура Търнър — извика надзирателят, удряйки по решетките на килията. — Директорът те вика. Веднага!

Лаура мигновено отвори очи, но главата й беше замаяна. Колко време бе спала? В устата си имаше отвратителен вкус след повръщането, езикът й бе грапав. Чувстваше се толкова слаба, че не можеше да мръдне. Сега какво има, помисли си тя. Какво друго са измислили?

— Хайде, по-бързо — каза надзирателят. — Слизаме долу.

Лаура безропотно се изправи на крака. Искаше да използва тоалетната, но нямаше да го направи пред униформения служител, застанал на вратата.

— Идвам — измърмори тя. Докато се опитваше да плисне малко вода на лицето си и да прибере косата зад ушите си, попита: — Какво иска той?

— Не знам. Той е директор на затвора. Не ми е приятел. Не ми доверява тайните си. Хайде, тръгвай!

* * *

Лаура седеше на дървен стол срещу директора Фъргюсън и не можеше да повярва. Той беше слаб, плешив мъж с половинки очила. Държеше се кротко, незаплашително. Тя бе чувала, че е строг човек, който не търпи нарушения на реда. Сега го виждаше за първи път. Той приличаше повече на учител, отколкото на началник на затвора.

— Разбирате ли какво ви казвам? — попита той.

Лаура поклати глава.

— Това е изпратено до мен от кабинета на окръжния прокурор. Нарича се жалба. — Протегна към Лаура един документ. — Обвиненията срещу вас отпадат. Свободна сте.

— Не разбирам — каза тя. — Аз бях при прокурора тази сутрин.

Тънките устни на Фъргюсън се разтеглиха в бегла усмивка.

— Предполагам, че не възразявате да си отидете оттук. Повечето от гостите ни не държат да се възползват от нашето гостоприемство.

Лаура разбираше, че той се шегува, но главата й се въртеше. Имаше чувството, че е топка, която подхвърлят ту насам, ту натам.

— Аз току-що… Как е възможно?

Началникът на затвора Фъргюсън, който очевидно обмисляше внимателно всяка своя дума, замълча, след което обясни пестеливо положението.

— Очевидно свидетелят днес е оттеглил обвинението си срещу вас. Твърди, че е направил грешка. Както разбирам, окръжният прокурор не е никак доволен от тази работа. Но след като свидетелят се отрича от показанията си, няма основание за задържането ви. Подробностите ще трябва да научите от адвоката си.

— Той е признал, че е излъгал? Но защо изобщо е трябвало да лъже? — извика Лаура.

— Мисис Търнър, според този документ вие сте свободна — изправи се началникът на затвора. — Ако бях на ваше място, щях веднага да си тръгна. Можете да си вземете дрехите и личните вещи. Надзирателят ще ви придружи. Желая ви всичко хубаво.

Лаура се изправи, но не знаеше какво да мисли. Нямаше доверие на тези хора. Това беше някаква ужасна шега, която просто щеше да я довърши. Само се пошегувахме, очакваше да чуе тя. А сега, обратно в килията.

— Хайде да вървим — подкани я надзирателят, но гласът му не прозвуча много грубо.

Тя беше свободна. Той я заведе при една служителка, седнала зад пластмасова преграда, и подаде заповедта, връчена от началника на затвора.

Жената изчезна някъде, все едно че беше пощенска служителка и отива да търси препоръчано писмо. Дрехите ми, помисли си Лаура. Спомни си онази вечер. Играеха на карти. Тя беше с джинси и с гуменки. Други вещи нямаше. Нищо не си беше взела. Представи си лицето на Майкъл и очите му, станали още по-големи от страх. Какво ти причиних, каза си тя.

Служителката се върна и бутна към нея един пакет.

— Преди да си тръгнете, проверете дали това са вашите вещи — каза тя.

Докато отваряше пакета, ръцете на Лаура трепереха. Ето ги старите избелели джинси, тениската, гуменките. Понечи импулсивно да ги притисне до гърдите си. Сякаш бяха стари приятели, дошли да я утешат.

— Преоблечете се там — каза надзирателят и посочи една малка тоалетна за посетители. — Затворническите дрехи оставете в коша.

Единствената заповед, която прозвуча като музика в нейните уши. Лаура отиде в тоалетната и тъй като вече не беше затворничка, заключи вратата зад гърба си.

Преоблече се, излезе от тоалетната и се огледа. Надзирателят се усмихна, като я видя в неугледните летни дрехи. Тя имаше вид на жена, която се кани да поработи в градината си. Той я придружи до чакалнята.

— Искате ли да се обадите на някого? — попита той и посочи с глава към телефона. — Да кажете на съпруга ви да дойде да ви вземе?

— Не — каза рязко тя. После се огледа и безпомощно добави: — Не знам.

— Може да използвате телефона — продължи надзирателят. — Ако никой не ви чака или нямате пари, може да извикаме такси за сметка на затвора. Всичко хубаво — протегна ръка той.

Лаура стисна сковано ръката му, не можеше да се насили да бъде груба, дори тук, дори след всичко това. Огледа се с чувството, че е съвършено сама и че не знае къде да отиде. Изведнъж чу един познат глас, който извика:

— Мамо!

Обърна се и го видя, втурнал се към нея, събарящ столове, с паника в очите. Тя се олюля и в следващия миг вече го прегръщаше. Никога в живота си не бе изпитвала нещо по-прекрасно. Искаше й се никога да не го пуска, опияняваше се от чистата му коса, от познатото ухание.

— О, сладкият ми той — каза тя. Опипа дрехите му, усети, че са влажни и добави: — Мокър си.

— Вали дъжд — каза той, притиснал глава в рамото й.

Вярно, помисли си тя. В колата на връщане към затвора, Лаура видя, че вали. Смътно си спомни чистачките, които сякаш отмерваха разстоянието. Тогава нямаше никакво значение какво е времето. Нали не отиваше никъде — или поне така си мислеше. А сега, сега прегръщаше Майкъл.

— Какво правиш тук? Как дойде? — извика тя.

— Баба и Попи ме доведоха — каза той, без да отмести глава от нейното рамо.

Тя вдигна очи над меката му коса и видя Долорес в ъгъла до телефона.

Лаура пак погледна и не можа да повярва на очите си. Взе Майкъл на ръце и отиде при Долорес, която отвърна предизвикателно на погледа й. Като се изключи срещата им в съда, двете се изправяха за първи път лице в лице след смъртта на Джими.

— Здравей, Долорес — каза сковано Лаура. — Благодаря, че доведе Майкъл.

— Хайде да излезем навън — каза Долорес. — От това място тръпки ме побиват.

— С удоволствие — каза Лаура, като се усмихна през свити устни.

Все още на ръце с Майкъл, когото нежно галеше, тя последва свекърва си и излезе от окръжния затвор. Застанаха пред портала. Навън беше дъждовно и сиво. Колата на Сидни беше паркирана в края на алеята, зад идеално поддържаната тревна площ пред затвора. Лаура видя Сидни, седнал пред волана, с черни очила. Той им махна с ръка.

Лаура направи опит да отвърне на поздрава. Все още държеше Майкъл на ръце.

— Изглеждаш добре — каза сдържано Долорес. — Дойдохме да те закараме вкъщи.

— Защо? — попита Лаура. Нали ме мразиш, искаше да добави. Но не го направи заради Майкъл. — Как разбрахте, че ме освобождават? — продължи да пита тя, объркана от внезапно получената свобода и от неочакваната поява на роднините си.

— Винс Мур ми се обади — каза Долорес. — След като мистър Ванезе оттегли обвинението си. Смятал, че е редно да ни съобщи.

— Не мога да разбера — каза Лаура, клатейки глава. — Не разбирам защо Ванезе изобщо наговори такива неща за мен. Нито защо се отказва от твърденията си. Какво смята Винс Мур?

— Кой знае — отвърне раздразнено Долорес. — Размислил е.

Лаура пусна Майкъл на земята. Той увисна на крака й, а тя го хвана за рамото. Недоумявайки, Лаура си даде сметка, че на Долорес й е неприятно да говори за Ванезе. Усети, че стомахът й се свива.

— Долорес? Знаеш ли защо?

Долорес извърна очи. Загледа се в тревата. Отвори уста да каже нещо, но се поколеба. После пак се опита. Лаура я гледаше как се мъчи да намери подходящите думи.

— Ходих при мистър Ванезе — започна внимателно Долорес. — Исках да поговоря с него за цялата тази история. Но колкото повече говорихме, толкова повече той разбираше, че е направил грешка.

— Чакай малко — прекъсна я Лаура и без да иска, гласът й прозвуча саркастично. — Дай да се разберем. Искаш да кажеш, че си убедила Ванезе да се откаже от свидетелските си показания? Извинявай, но ми е малко трудно да проумея това. И двете знаем колко щастлива беше, когато ме арестуваха. Нямаше търпение да ми отнемеш Майкъл!

Долорес зае обидена поза.

— Мислих много и дълго по този въпрос. Преглътнах собствените си чувства заради Майкъл — каза предизвикателно тя. — Вярно, че се обявих срещу теб. Но ти си майка на внука ми. Ако мистър Ванезе е направил грешка… Ако ти не си извършила това, което мистър Ванезе каза… — Гласът й секна.

— Ти беше тази, която искаше да се лее кръв. Ти искаше да ме видиш на електрическия стол, доколкото си спомням — извика Лаура.

Застанал до майка си, притиснал лице в джинсите й, Майкъл сподавено изплака. Лаура веднага се почувства виновна. Той се разкъсва, помисли си тя. Спри. Не пред него. Не го замесвай в тази гадост.

Долорес смутено смени тона.

— Какво значение има кой какво е казал? Всичко вече приключи.

— Какво значение ли? — изгледа я изумено Лаура. И като сниши глас, добави: — Ще направя всичко възможно, за да разбера защо този човек излъга за мен!

— Стават грешки — каза Долорес, като се обърна и погледна Лаура в очите, сякаш я предизвикваше да опровергае нейното твърдение. — Мистър Ванезе е смятал, че постъпва като приятел. Но е направил грешка. А грешката вече е поправена.

Лаура изгледа учудено Долорес.

— Приятел ли? — попита тя. — Приятел на кого?

Долорес я изгледа гневно, но устните й потрепериха.

— На теб? — попита Лаура.

Долорес не умееше нито да се преструва, нито да крие нещо. На лицето й бе изписано пълно признание. Лаура успя да потисне желанието си да я стисне за гърлото. Присвитите й очи пронизаха гузно предизвикателната свекърва.

— Твой приятел ли е?

— На Сидни. Аз не знаех. Нищо не знаех за това — каза припряно Долорес. — Отначало мислих, че мистър Ванезе казва истината. Но след това, като разбрах какво прави, отидох при него и му казах, че искаме само истината и нищо друго.

— На Сидни? — извика Лаура, замаяна от мисълта, че нейният свекър, добрият Сидни, е извършил такова предателство. — Винаги съм мислила, че Сидни ми е приятел.

— Не го е направил, защото има нещо против теб. Мислил е, че аз така искам — каза рязко Долорес. — Но аз не искам лъжи. Не искам по този начин.

Лаура не можеше да повярва. Значи те бяха организирали всичко това. Сидни беше убедил Ванезе да лъже, за да я вкарат в затвора. Трудно беше да го разбере, да го осмисли. Сякаш бе плътно заобиколена от непроницаеми зложелатели. Обзе я желание за мъст. Какво бе сторила на тези хора, освен това, че обичаше сина им? Те злоупотребяваха чудовищно с нейните права и живот.

Лаура изгледа втренчено Долорес, готова да нанесе ответен удар, да каже каквото й беше на устата. Долорес я гледаше засрамено, но очите й не трепваха. В следващия момент, въпреки гнева си, въпреки справедливото си възмущение, Лаура прозря нещо много важно. Долорес можеше и да си замълчи. Можеше и никому нищо да не каже и да остави Лаура в затвора, но не беше постъпила така. Когато се бе наложило да действа, бе постъпила честно. Бе направила каквото трябва. Дори за снаха си, която мразеше и смяташе за свой враг. Какво повече би могла да очаква от тази жена?

Без да се усмихва, Лаура протегна ръка и Долорес трепна. Лаура леко сложи ръка на рамото й.

— Благодаря ти — каза тя.

Долорес я погледна подозрително.

— Искаш ли да те закараме вкъщи? — попита рязко тя. — Можеш да вземеш Майкъл.

Пред затвора спря телевизионна кола, от която слезе репортерка с мушама и маратонки, следвана от фотограф.

— Може ли да те помоля да го задържиш още малко? — попита бързо Лаура.

— Разбира се — отговори рязко Долорес.

— Не — изплака Майкъл. — Искам с тебе у дома.

Лаура клекна до него и хвана с ръце лицето му.

— Чуй какво ще ти кажа. Само за един-два часа. Отиди сега с баба, а като се върна, ти обещавам, че никога вече няма да се разделяме.

— Моля те…

— Бързо! Преди да са ни нападнали тези хора. Долорес, трябват ми пари за такси.

Долорес намери портмонето си и й даде пари.

— Моля те, измъкни Майкъл оттук — каза мрачно Лаура, когато до телевизионната кола спря още една кола с рекламния знак на един вестник. — Аз ще се оправя с тези хора.

— Добре — каза Долорес.

— Ще се върна да го взема… — добави предупредително Лаура.

— Той е твой син — въздъхна Долорес.

— Вземи го сега. Аз няма да се бавя — каза Лаура и изпрати Майкъл с баба му, докато репортерите пристъпваха към нея.