Патриша Макдоналд
Таен обожател (21)

Глава 19

Рон Ленард седеше вдървено на задната седалка на едно много старо такси, което подскачаше по пътищата на Барбадос, водещи към хълмовете. Можеше да вземе кола под наем на летището, но щом разбра, че тук важи английската система на движение по пътищата, предпочете да вземе такси. Шофьорът хвърли унищожителен поглед на летния му костюм, на вратовръзката и на пътната му чанта. Рон се опита да заеме строгата поза на човек, който представлява закона, но си даде сметка, че представлява печална гледка и че няма място в този тропически рай.

Клайд Джаксън бе изслушал внимателно доклада на Рон от Кънектикът; след като провери какви са възможностите на бюджета, той стигна до заключението, че е необходимо пътуване до Барбадос. Иън Търнър твърдеше, че е бил в Барбадос на яхтата си в нощта на убийството на Джими Рийд. Трябваше да открият някой, който да потвърди или отрече това. „Да можех аз да отида, бе казал замислено окръжният прокурор. С Деби прекарахме медения си месец на Барбадос.“

Гледайки през прозореца, докато таксито пълзеше по улиците на Бриджтаун към пристанището, Рон си мислеше, че Клайд и Деби сигурно са се чувствали като у дома си в Барбадос. Никога досега не беше виждал толкова красиви хора — чернокожи и бели. Но всичко на този остров просто заслепяваше очите. Той имаше чувството, че преди да слезе от самолета, е носил постоянно сиви очила. Беше чувал, че Карибските острови са красиви, но когато ги видя, гледката го стъписа. Цветовете бяха толкова ярки, че го омайваха — такива цветове имаше само в детски книжки за оцветяване. Ултрамариново море и лазурно небе. Накъдето и да се обърнеше, разцъфнали тропически храсти и цветя преливаха в ярковиолетово и розово. Чувстваше се странно, като гледаше как наоколо вървят хора, сякаш беше съвсем естествено да живеят на такова вълшебно място. Рон свали стъклото на прозореца и знойният въздух погали лицето му.

Спряха на пристанището и шофьорът на таксито любезно се съгласи да изчака. Той слушаше някаква религиозна програма по радиото и изглеждаше напълно спокоен за разлика от Рон, който трескаво се опитваше да възприеме това красиво, чуждо място. Рон лесно откри Сирил Тери, белокос англичанин с бронзов тен, от когото Иън беше купил яхтата. Тери беше приятелски настроен и разговорлив, обаче не знаеше къде и какво е правил Иън, след като му беше продал лодката. Но една млада англичанка, хубава въпреки изсушената си кожа, която бе работила при Тери, каза на Рон, че един местен човек на име Уинстън Сейнт Мърсиър е бил известно време с Иън на яхтата. Може би той щеше да помогне. Тя видя паниката и безпомощността в очите на Рон, докато се опитваше да му обясни как да стигне до къщата на Сейнт Мърсиър и отиде при шофьора на таксито, за да му каже къде точно е къщата.

Сега таксито, което издирваше Сейнт Мърсиър, си проправяше път между хълмовете. Минаваха край разпръснати ярко боядисани вили с бели дървени капаци на прозорците и прохладни веранди, сгушени сред хълмовете. Къщите изглеждаха миниатюрни и Рон се чудеше как е възможно цяло семейство да живее на толкова малко пространство. Никакви климатични инсталации в тази жега, каза си той, макар че от време на време виждаше по някоя телевизионна антена. Наоколо се щураха кокошки, малки деца с красиви мургави лица, сякаш изваяни от порцелан, ги гледаха с големите си очи и понякога махаха на дрънчащото такси.

Макар че Рон не виждаше никакви улични знаци и по нищо не можеше да разбере къде се намират, шофьорът съобщи, че почти са стигнали. Взеха още един завой, скрит зад пищна растителност, и спряха пред една поляна. В единия й край имаше малка къща, боядисана в синьо-лилаво, а на стълбите отпред седеше момиченце с памучна рокля на цветя и четеше.

— Тук ли е? — попита Рон.

Отвътре се носеше музика в ритъма реге.

— Да, господине — каза шофьорът.

— Ще изчакате ли? — попита притеснено Рон.

Шофьорът се пресегна, смени радиостанцията и от религиозната програма мина на крикет.

— Няма проблем — каза той и си наля чаша чай от един термос.

Рон слезе от таксито и тръгна по пътеката към къщата.

— Извинете — обърна се той към момиченцето, което го загледа с големите си кафяви очи с черни мигли, — тук ли живее Уинстън Сейнт Мърсиър?

Детето кимна и се отмести встрани, за да може Рон да мине покрай него по дървените стълби. Наблюдаваше го, докато той се качи на верандата и почука на вратата.

— Мистър Сейнт Мърсиър? — извика Рон.

Малката предна стая беше скромно обзаведена с канапе, стол и телевизор. Килимче покриваше част от дървения под. На тавана се въртеше голям вентилатор. Музиката, която бе чул, идваше от едно радио. От полумрака зад всекидневната се появи хубав мъж с тъмна кожа и сини очи и напевно попита:

— Кой го търси?

Мъжът спря стреснато, като видя Рон, облечен с костюм и вратовръзка и със слънчеви очила, и подозрително го изгледа.

— Мистър Сейнт Мърсиър, казвам се Рон Ленард. Следовател съм, идвам от Съединените щати. Искам да ви задам няколко въпроса.

Една красива жена с тюрбан на главата, облечена в бяла рокля, надникна в стаята и погледна любопитно Рон.

Уинстън Сейнт Мърсиър отвори вратата с една ръка и предпазливо попита:

— Въпроси за какво?

— Казаха ми, че миналата зима известно време сте били на яхтата на един американец на име Иън Търнър.

Подозрението в погледа на мъжа изчезна и на лицето му се появи широка усмивка.

— А, Иън — каза той. — Моят добър приятел. Как е той? Добре ли е?

— Да. Просто имам няколко въпроса, свързани с това пътуване. — Рон разбра по лицето на мъжа, че той се разкъсва между любезността и желанието да бъде гостоприемен и подозрителността към полицая чужденец. Затова свали тъмните очила и се усмихна. — Имате ли време за няколко въпроса?

— Влезте — каза най-накрая Уинстън и посочи в ъгъла една дървена маса със столове, боядисани в ябълковозелено. — Седнете. Искате ли чай? — и погледна към жената. — Това е съпругата ми Ава.

Ава пристъпи и стеснително попита:

— Малко кокосов хляб? — предложи тя и думите й прозвучаха като музика.

— Не, не, благодаря — каза Рон, но се размисли. — Може би да, може малко кокосов хляб.

Тя му подаде едно парченце върху порцеланова чиния с цветя.

— Ами шофьорът ви? — попита тя. — Той дали ще иска?

— Може би — съгласи се Рон.

Ава отряза още едно парче и тръгна към вратата.

Уинстън седна на стола срещу Рон.

— Не искам никакви неприятности, господине — каза той. — Запознах се с този човек при Тери, когато купи яхтата от него. Имаше нужда от малко помощ отначало, нали знаете, докато свикне. Беше доста добър моряк. Останах с него само две-три седмици.

— М-м-м, много е вкусно — възкликна Рон, щом ароматът на кокос се разля в устата му. Изтръска трохите от вратовръзката си.

— За първи път ли идвате тук? — вдигна глава Уинстън и се усмихна някак накриво.

Рон кимна. Толкова ли е очевидно, помисли си той. Преглътна хляба и се опита да възприеме отново служебния тон.

— Трябва да установим къде точно е бил мистър Търнър на Нова година, миналата Нова година.

— Нова година — поклати глава Уинстън. — Не. Тогава вече не бях на яхтата. Исках да си бъда у дома за Коледа със семейството си. Нали разбирате.

Рон кимна.

— Защо разпитвате за моя приятел Иън? Неприятности ли има?

— Още не знам — каза загадъчно Рон.

Външната врата хлопна и съпругата на Уинстън се върна. Уинстън я погледна.

— Разпитва за Иън Търнър. Нали си спомняш.

Тя кимна.

— Значи вие слязохте от яхтата преди Коледа и тогава го видяхте за последен път. Нямате никаква представа къде е бил на Нова година?

Уинстън поклати глава.

— Виждах го от време на време след това. Не знам кога е напуснал Барбадос.

— Чакай малко, ти го видя — възкликна Ава.

Рон и Уинстън едновременно я погледнаха.

— На Нова година. Помниш ли? — каза тя. — Ти ми каза, че си го видял на пристанището, сам-самичък на яхтата. И ти не си знаел да му честитиш ли Новата година или не?

— Точно така — потвърди възбудено Уинстън и се обърна към Рон. — Тя е права! — След това цялото му поведение се промени и той стана сериозен. — Нали знаете, че е загубил цялото си семейство миналата година — добави мрачно Уинстън.

— Знам — отвърна предпазливо Рон.

— Ужасно нещо — каза Уинстън, клатейки глава. — Той нищо не спомена за това първия път. Да, аз бях на пристанището този ден, исках да хвана малко риба за вечеря и го видях. И си помислих: Как казваш „Честита Нова година“ на човек, който е загубил цялото си семейство? Беше ужасно неловко. Но все пак си поговорихме. Поканих го да дойде на вечеря, но той отказа. Мисля, че беше много потиснат. Много потиснат. Да, сега си спомням.

— Сигурен сте значи? — каза Рон и в гласа му се долови нотка на разочарование.

— Да, сигурен съм. Ава ми припомни.

Рон въздъхна и се изправи.

— Ами, добре. Благодаря, че ми отделихте време. Много ми помогнахте. А вашият хляб е много вкусен, мисис Сейнт Мърсиър — добави той, като внимаваше как се държи, за да не изглежда нелепо в това чуждо място.

Уинстън Сейнт Мърсиър съпроводи Рон от прохладната тъмна къща на яркото слънце. Рон спря на стълбите и присви очи към момиченцето, което все още седеше там и четеше.

— Хубава ли е тази книга? — попита любезно Рон.

— Покажи му книгата, София — каза баща й.

Детето протегна книгата. „Раул и гигантската жълта жаба“ от Лаура Хейстингс.

— Всъщност това е коледен подарък от мистър Иън Търнър — каза гордо Уинстън.

Рон пое дъх.

— Може ли? — протегна той ръка към книгата. И взе да я оглежда.

— Той познава писателката — каза срамежливо детето. — Той ми го каза.

Рон рязко я изгледа и стисна малката книжка.

— Каза, че я познава? Сигурна ли си?

Лицето на детето грейна.

— Да. Той сам ми каза. Каза, че тя е много мила и красива жена.

— Каза ли нещо друго за нея? Каквото и да е? — настръхна Рон. Детето погледна тревожно към книгата си, която непознатият стискаше в ръце. Рон проследи детския поглед и върна книжката. После добави по-внимателно: — Просто съм любопитен. Не познавам никакви писатели.

София срамежливо се усмихна.

— Каза, че живее в Ню Джърси и че той скоро ще я види. Затова аз написах едно писмо за Раул, за да може той да й го даде, когато я види. Но тя още не ми е отговорила. Мислите ли, че ще ми пише?

— О, да — каза Рон с доволна усмивка и разсеян поглед. — Сигурен съм, че ще ти пише.