Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (7) (Задава се буря)

Шеста глава

Дидри стоеше насред своята спалня, бавно се обръщаше и се заглеждаше в някои от любимите си вещи. И тази стая беше най-любимото убежище на света за момичето. Липсвала й беше, и както отиваше към старинното си писалище, усети, че очите й се пълнят със сълзи.

Никой не я гонеше от Кавендън, по свое желание не идваше. Не идваше вкъщи, защото от дълго време беше потънала в скръб и не искаше никой да я вижда в това състояние.

Тъгата й за човека, когото беше обичала най-много през целия си живот, беше само нейна, съвсем лична. И след като не можеше да говори за чувствата си, поне не ясно и разбираемо, нямаше и кой да я утеши. Освен може би баща й, който беше най-състрадателният и обичлив човек.

Дидри избърса сълзите си, седна на махагоновото писалище и веднага се почувства у дома. Беше избрала това писалище преди години и то стана веднага любимото й с безбройните си чекмеджета и прегради за писма.

Странно колко много харесваше писалища, когато беше малка. И още ги харесваше. Имаше три в апартамента си в Кенсингтън. Внушаваха й чувство за сигурност. Слава богу, можеше да си ги позволи, защото имаше попечителски фонд от дядо Малкълм Уолас. Само тя и Дафни имаха, тъй като дядо Уолас, бащата на майка им, починал, преди да се родят другите дъщери.

Дидри се облегна и още веднъж огледа стаята. Беше светла и просторна, с очарователен еркер, където в прозоречните ниши можеше да се сяда. Сивосинкавите стени и копринените завеси в подходящ тон създаваха приятно усещане. Почувства се спокойна и на сигурно място.

Съжали, че е била толкова глупава и не е идвала в Кавендън по-често през изминалите няколко години. Преди всичко тук беше израснала. Обичаше всяка педя от къщата и парка, да не говорим за градините. Историята на това имение беше историята на рода Ингам, което означаваше, че е и нейна.

Баща й очевидно се зарадва, когато тя пристигна днес следобед, посрещна я изключително мило и нежно. Все пак беше най-голямата дъщеря, неговото първородно дете. Преди да се качи в стаята си, той й напомни, че преди чая ще се съберат в библиотеката и ще я очаква там.

Ще отиде, разбира се, за чая също. Дидри се надяваше, че ще има възможност да изпрати леля Гуендолин до вкъщи, за да й сподели проблемите си. Въздъхна и прехапа устни с внезапното чувство, че тревогите й са непреодолими, като си спомни сега отново за тях. Нейният добър приятел Алфи Фенъл наскоро й каза, че някой в Министерството на войната твърдо е решил да я злепостави. Не знаеше за кого става въпрос или каква е причината.

Тя също не се досещаше. На Дидри й харесваше работата, която вършеше по време на Голямата война, и остана в отдела след края на войната в същия отдел. Постъпи на служба през 1914 година, когато беше на двайсет и една. Вече навърши трийсет и три и тази работа беше нейният живот. Без нея щеше да бъде загубена.

Новината на Алфи я потресе и й беше трудно да повярва. Не искаше да я уволнят, ужасяваше се само при мисълта за това. Животът й щеше да се съсипе, или поне онова, което беше останало от него, след като с нейната единствена истинска любов беше свършено.

Когато най-накрая наруга Алфи и настоя да й каже всичко, което знаеше, той отстъпи. Но се оказа, че не е много.

Неговата братовчедка Джоана Елсуърт първа чула слуха и веднага споделила с Алфи, за да предупреди Дидри за вероятни неприятности. Джоана имаше връзки и се движеше в политически кръгове.

— Но това е само слух — отбеляза миналата седмица Алфи. — Слуховете обикновено не са верни, нали?

Дидри си помисли, че обикновено са верни, и му го каза, като прибави, че крушката си има опашка.

Замисли се за слуха. Кой ли го е пуснал? И защо? Дали не е човек, който й завижда, съперник може би? Имаше ли враг в самото министерство? Или извън него? Да не би някой да се опитваше да я сплаши? Ако е така, защо? В нейната работа влизаше задаването на въпроси и сега измъчваше себе си с въпроси. Алфи беше намекнал, че вероятно е допуснала груба грешка в преценката си.

Едно нещо знаеше със сигурност. Всички с по-високо служебно положение от нейното наистина бяха доволни от работата й. Ако слухът е тръгнал от министерството, явно го е пуснал някой с по-нисш ранг.

Дидри беше сигурна, че благодарение на връзките си в правителството леля й ще й помогне. Познаваше всички важни личности, беше близка приятелка с повечето и ако някой можеше да разнищи историята, то това беше лейди Гуендолин. Пък и много хора й дължаха благодарност.

Дидри нямаше търпение да й разкаже всичко. Щеше да й олекне дори само като сподели.