Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (35) (Задава се буря)

Трийсет и четвърта глава

— Дулси, не очаквах да те видя тук — възкликна Дидри, като влезе в модното ателие на Сесили Суон в пасажа „Бърлингтън“.

— Здравей, Дидри. Ще работя тук известно време. Скоро ще отворя свой магазин… или по-скоро художествена галерия. Сесили ме въвежда в работата — как да се държа с клиентите, ей такива неща.

Дидри истински се изненада.

— Ще отваряш художествена галерия! Боже мой, това е много амбициозно, скъпа. Мислиш ли, че папа̀ ще одобри?

— Надявам се. Но няма да я открия до другата година, когато ще завърша курса по история на изкуството. Междувременно правя планове и събирам капитал.

— Капитал ли?

Дидри остана още по-изненадана и вдигна изразително вежда.

— Да. Трябва да имам капитал. Как иначе ще управлявам галерия? Сесили вече ми даде една солидна сума и леля Гуендолин намекна, че ще отдели нещичко. Ами ти, Дидри? Искаш ли да похарчиш някоя и друга лира?

Дидри се разсмя; напоследък сестра й й въздействаше по този начин.

— Не зная. — След кратка пауза попита: — Каква е идеята ти за „някоя и друга лира“.

— Хиляда. Дори две.

— Мили боже! Не говориш сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно. Започвам бизнес, а не някоя глупава игра. Пък и такава сума със сигурност ще заличи и последните следи от моята антипатия заради детските години. Да не забравяме, че почерняше живота ми, когато бях малка. Понякога почти до смърт ме плашеше. Две хиляди лири са тъкмо сумата, която ще реши въпроса, нали?

Дулси най-нахално й се захили.

Дидри остана с отворена уста срещу по-малката си сестра, после пак се подсмихна, като си мислеше колко е дръзка Дулси. Не, беше смела. И не можеше да не й се възхити.

— Е, ще инвестираш ли в мен? Ще имаш дял. А аз възнамерявам да печеля купища пари.

— Още си хлапе, знаеш ли? Все пак ще инвестирам в теб, но не за да подобря репутацията си пред теб, а защото се възхищавам на твоята амбиция. И защото те обичам. Какво ще кажеш за три хиляди? Това добре ли е?

Дулси започна да подскача и да се смее, после силно прегърна Дидри.

— Благодаря ти, благодаря, сега твоята лоша репутация е заличена от съзнанието ми. Завинаги. Питая само любов към теб.

Като потисна смеха си, Дидри каза:

— Ако не е прекалено грубо, колко инвестира Сесили?

— Десет хиляди — отвърна честно Дулси, като се стараеше да не изглежда твърде самодоволна. — Каза, че ще ми даде още, ако имам нужда.

— Сеси е повярвала в теб, вече и аз вярвам. — Дидри отвори чантата си, извади чековата книжка и попита: — Кой ще го осребри?

— Аз. Сесили започна процедура по основаване на фирма на мое име. Междувременно парите ще бъдат под попечителство, докато не бъде уредено всичко по закон. Следващата седмица ще те уведомя писмено за твоята инвестиция.

— Разбирам — промърмори Дидри, осъзнавайки, че Сесили Суон знае какво прави, когато дава съвети на малката й сестра.

В този момент се появи Дороти Пинкертън, усмихна се, като забеляза Дидри и сърдечно я поздрави.

— Сесили ви очаква на горния етаж, лейди Дидри, когато решите да се качите при нея.

— Благодаря, Дороти. Отивам веднага при нея.

Дулси погледна сестра си и попита:

— Да отидем после да пием чай, Дидри?

— О, скъпа, не мога. Съжалявам, Дулси. Като изляза оттук, отивам при леля Гуендолин.

Дидри последва Дороти към салона с изложените тоалети. И не можа да не си помисли, че Дулси понякога е непоправима. Но никой не се обиждаше, защото тя ги разсмиваше.

* * *

Дилейси пресмяташе разходите по чековата книжка и преглеждаше разни документи, когато телефонът иззвъня.

Отговори веднага и чу гласа на Лорънс Пиърс.

— Дано не те безпокоя, Дилейси — каза той с изключително дружелюбен глас.

— Ни най-малко — отговори тя. — Как е мама?

— Доста по-добре, скъпа. Тревър Мъртън най-после завършва картината, която рисува, и съвсем скоро ще се заеме с твоя портрет. Понеже ми повярва, че си много, много красива жена, прецени, че си струва да те нарисува. Казах му, че трябва да се възползва в максимална степен от огромния си талант.

Дилейси се усмихна на себе си, изпитвайки удоволствие от неочаквания комплимент.

— О, радвам се. Идеята ти ми се струва чудесна, Лорънс. Мама ще се изненада. На никого не съм казвала.

— Моля те, недей — бързо добави той. — Не искам тя да дочуе нещо. Мъртън иска да се срещне с теб, но тази седмица е зает с другата картина. Аз също съм зает. Съжалявам.

— Няма значение. Зная, че такъв хирург като теб е претрупан с работа, Лорънс. Знаем колко си надарен.

— Благодаря, скъпа. Но утре заминавам за Париж. Ще участвам в медицинска конференция, много важна, където ще изнеса основния доклад. Няма да се върна до събота. Затова нека да се уговорим за другата седмица. Кога си свободна?

Дилейси прелисти бележника си.

— Сряда или четвъртък.

— Нека да е четвъртък, ако случайно се забавя в Париж. Ще ти дам адреса на Мъртън в Челси. Нека да е в шест следобед.

— О, искаш да се срещна с него вечерта, така ли?

Лорънс Пиърс изведнъж долови в гласа й леко колебание и обясни:

— Всъщност Мъртън предпочита този час. През деня рисува заради светлината. Ще пие шампанско с красивата лейди Дилейси, така разбира нещата. Приемаш ли?

— Това е очарователно, благодаря, Лорънс.

— Искаш ли да те съпроводя?

— О, не, не е необходимо. Но благодаря. Ще отида сама и там ще се срещнем. Какъв е адресът?

Той й го продиктува и прибави:

— Тогава до следващата седмица.

Лорънс затвори телефона, след като промърмори „довиждане“.

Дилейси остана загледана в телефона и изведнъж се почувства неспокойна заради идеята да позира, макар че не знаеше защо. Тревър Мъртън беше прочут, имаше изключителна репутация. Заради Лорънс ли? Заради приятелското му отношение ли?

Престана да се занимава с тази мисъл, осъзнавайки, че има важна новина за Дафни. Но как да обясни на сестра си откъде знае, че Лорънс Пиърс ще замине за Париж? Нямаше как да излъже, че Уилсън е споменала, защото Дафни беше в постоянна връзка с нея. Може би най-добре да телефонира на майка си и да й предложи да се видят тази седмица. Друго не й оставаше, иначе трябваше да сподели за портрета.

Преди да се разколебае, Дилейси набра номера на майка си. Отговори Радклиф, икономът, и веднага даде телефона на майка й.

— Здравей, мамо. Как си?

— Много по-добре, Дилейси, на крак съм. Много се радвам, че се видяхме, скъпа.

— Мамо, надявам се да се видим пак тази седмица. Имам подарък за теб, а пък Дафни копнее да се срещнете и да доведе бебето. Анабел направи две годинки. Очарователна е. Моля те, кажи, че можем да дойдем. Липсваш на Дафни, както знаеш, на мен също.

Дилейси стаи дъх и стисна палци.

Настъпи кратко мълчание, преди Фелисити да попита:

— Защо сега Дафни иска да видя Анабел? По-рано ми отказа.

— Детето направи две годинки и откакто се роди, за пръв път е в Лондон. Не е ли прекрасно и за двете ви. Моля те, съгласи се.

Фелисити знаеше, че Лорънс ще бъде в Париж бог знае защо, с друга жена без съмнение, и взе импулсивно решение.

— Винаги ти хрумват хубави идеи, Дилейси. Защо не? Ще се радвам да сложим край на това отчуждение между мен и Дафни и да се запозная с внучката си. Да се срещнем и отново да бъдем приятелки.

— Удобно ли е, мамо, в четвъртък около четири следобед?

— Да. — Фелисити позамълча, преди да попита: — Колко мило от твоя страна, че си ми купила подарък, Дилейси. Какво е?

— Няма да ти кажа, мамо — засмя се тя. — Изненада е.

След като затвориха, Дилейси взе отново телефона, за да говори с Дафни и да й съобщи за срещата, която току-що уреди. Най-после ще си върнат бижутата. Вече беше наложително да съставят план.

* * *

Дидри излезе от ателието на Сесили в търговския пасаж в ранния следобед. Прекоси улицата и отиде във „Фортнъм & Мейсън“, прочутият универсален магазин на „Пикадили“.

Висока, стройна и елегантна, с изящни черти и лъскава руса коса, привлече безброй погледи. Красива, елегантна, жените се възхищаваха на тоалета й, докато мъжете гледаха подире й с копнеж, зачудени коя ли е. Благородна дама. Нямаше съмнение.

Като влезе в магазина, Дидри отиде право на щанда за шоколад. Купи голяма кутия бонбони от любимия млечен шоколад на леля й и след като пакетираха подаръка, взе асансьора и отиде на етажа за дамски принадлежности.

Възнамеряваше да си купи красиви пеньоари, нощници и бельо, каквото Пол харесваше.

Пол. Какъв късмет, че го откри. От години е бил буквално под носа й, а почти не се познаваха до сватбата на баща й.

Докато разглеждаше прекрасните копринени нощници и пеньоари, сложи ръка на корема си. В този период не чувстваше нищо и все пак беше сигурна, че носи детето на Пол. Дори само мисълта я плашеше. След прегледа утре ще знае със сигурност. Ако е бременна, ще се изправи пред дилема.

Скандалът ще вбеси баща й. Той ненавиждаше скандали. Подозираше, че се чувства виновен заради развода с майка й, която предизвика огромен скандал, когато избяга с Лорънс Пиърс, докато още бяха женени. Ето че и Майлс се раздели с Клариса и искаше развод.

Дълбоко в себе си Дидри знаеше, че трябва веднага да каже на Пол. Чувстваше, че я обича, тя също беше силно влюбена в него. Но ще се ожени ли за нея? Нямаше представа. Какво щеше да прави? Не биваше да забравя и работата си в Министерството на войната, която обичаше. А се появи и този слух по неин адрес, още една неприятност, надвиснала над нея. Ами ако някой знаеше за миналото й? Ами ако кажеше на Пол? Веднага отхвърли тази мисъл.

След като купи нощница и пеньоар от бледосиня коприна, взе такси до службата си в Уайтхол. Влезе в кабинета си, заключи, седна и отпусна глава на бюрото. В очите й напираха сълзите, но ги преглътна. Какво щяха да й донесат? Със сълзи нищо не се решаваше.

Бебе. Мисълта я ужасяваше, понеже беше неомъжена, но въпреки това сърцето й се разтуптяваше, щом Дидри си помислеше, че ще си има дете. И през ум не й беше минавало, че това може да се случи. Ако наистина е бременна, съществото й ще ликува. Дълбоко в себе си винаги е искала да си има дете.