Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (5) (Задава се буря)

Четвърта глава

— Добре дошла у дома, скъпа — каза Дафни, когато Дулси се спусна към нея и прегърна любимата си сестра. — Липсваше ми — добави, отдръпна се и загледа внимателно Дулси. — По-красива от всякога — заяви.

— Не, не, не, ти си красавицата на тази фамилия — възкликна Дулси и продължи забързано: — Не успях да дотичам веднага, имам толкова много да ти разказвам. Главно за Фелисити.

Дафни кимна и поведе Дулси да седнат на канапето. Откакто майка им напусна Кавендън, Дулси я наричаше Фелисити, никога мама. Понякога дори я споменаваше като „жената, която ме изостави“ и имаше дълъг списък с подигравателни и крайно неприлични прякори за нея.

Дафни разбираше защо. Фелисити беше твърде погълната от болестта на сестра си и от своите проблеми, за да обръща внимание на най-малката си дъщеря Дулси, и никога не й прости. Вече беше млада жена, но изпитваше още същата ненавист.

Дафни седна и я подкани:

— Хайде, разказвай, цялата съм в слух.

— Научих, че Фелисити възнамерява да изхвърли онзи маниак знахар, който размахва скалпел… и между другото не размахвал само скалпел. Дочух, че подлагал всички жени под ножа, и размахвал белега си на мъжественост навсякъде.

Дулси седеше до сестра си и очакваше нейната реакция с очи, вперени в нея.

Дафни избухна в смях, развеселена от необикновения езиков израз на Дулси. Баща им все повтаряше, че има неповторим начин на изразяване и трябва да стане писателка. Дафни беше на същото мнение.

— Кой ти го каза?

— Майката на Маргарет Атол — отговори Дулси. — Лейди Дънхам. Каза ми също, че според клюката бракът им е нещастен и Фелисити възнамерява да се върне в Кавендън. Няма да се върне, нали, Дафърс? Не бих понесла присъствието на това алчно, гладно за секс същество. Папа̀ няма да й се хване отново на въдицата, нали?

Дафни поклати глава и едва сдържайки смеха си, отговори:

— Няма да се опита дори. И татко със сигурност не се интересува ни най-малко от нея. Това е само клюка. Но може би Фелисити възнамерява да изхвърли хирурга. И аз дочух нещо за поведението му.

— Скандален и изпечен прелюбодеец, който се мисли за донжуан на донжуановците, на когото е невъзможно да се устои. Изключително горд със своите… скрити вълшебства, ако мога така да се изразя.

Дафни не можа да не се разсмее отново и най-после успя да каже:

— Всички хирурзи се мислят за богове, според Дидри. Предполагам, защото спасяват живота на хората.

— Или го съсипват — веднага допълни Дулси. За момент настъпи мълчание, после тя се премести по-близо до Дафни и сподели с нея: — Струва ми се, че леля Ванеса може би ще се омъжи за нейния приятел художника. Той е ужасно мил, между другото, е от онези Бърнард, много добро семейство. Беше изключително внимателен с мен и ми помогна за курса по история на изкуството.

Дафни остана изненадана и погледна изпитателно Дулси.

— Сигурна ли си, че се задава годеж?

— Не съвсем, но на мен така ми изглежда. На практика той живее в нейния дом и те постоянно са заедно. Все се гледат похотливо и се лигавят.

— Папа̀ не знае. Иначе щеше да ми каже. Но пък леля Ванеса не е длъжна да му се отчита, след като е навършила четирийсет и може да прави каквото си иска.

— Боже мой, не бих искала да чакам толкова дълго, за да се омъжа. Една жена не е ли твърде стара, за да има бебета на тази възраст, Дафърс?

— Може би — отвърна Дафни.

Дулси погледна към вратата и подскочи, като видя баща си, застанал там. Изглеждаше вбесен и тя се притесни дали не й се сърди, защото не отиде първо при него.

Дафни също го забеляза и веднага разбра, че се е случило нещо. Какво го беше разстроило? Стойката му й подсказа. Обикновено беше безгрижен, отпуснат. Надяваше се, че не е свързано с гостуването през следващите два дена.

— Здравей, папа̀ — обади се Дулси, когато той застана до тях. — Току-що пристигнах — бързо обясни тя. — Тъкмо се канех да дойда при теб, папа̀.

На лицето на Чарлс Ингам за миг се появи усмивка. Прегърна дъщеря си и я разцелува по двете страни.

— Добре дошла, скъпа. Радвам се, че се върна и че пристигаш рано. — Пусна я и попита: — Друга от сестрите ти пристигна ли вече?

— Не, доколкото знам, мисля, че съм първа. Исках да съм тук за следобедния чай.

Той кимна и се обърна към Дафни, която беше станала от канапето.

— Искам да говоря с теб. Насаме. Спешно. — Погледна Дулси. — Ще ни извиниш ли, Дулси, моля те?

— Разбира се, папа̀. Оставих Лейтън да разопакова куфарите ми.

* * *

Щом останаха сами, Дафни погледна въпросително баща си.

— Папа̀, какво има? Виждам, че си много ядосан.

— Страшно съм ядосан и разтревожен. Отидох в трезора да взема нещо от сейфа и открих, че липсват бижута.

Дафни не можа да скрие колко е ужасена.

— Как е възможно? Само ти имаш ключ!

— Точно така и той беше на мястото си. Отидох в сутерена, отворих сейфа и извадих кутията. Липсваха обици. Диамантени обици. Проверих още няколко кутии, бяха празни. Останах потресен, Дафни, не вярвах на очите си.

— Моля те, папа̀, нека веднага да отидем и да прегледаме внимателно кутиите с бижута! Съгласен ли си?

— Да. Така се разтревожих, че дотичах тук, без да погледна всичките.

— Знае ли някой къде държиш ключа? Възможно ли е да го е взел, да е слязъл в сутерена… например през нощта… и да е избягал с бижутата?

— Нямам представа. Кой би могъл да знае къде е скрит ключът?

— Говори ли с Хенсън?

Графът поклати глава.

— Дойдох направо тук при теб. Да вървим, Дафни, и вземи някакъв лист и молив. Не е зле да направим списък на липсващите бижута. Колко неприятно, че се случи точно сега, при цялата суматоха, която ни предстои през следващите няколко дни.

* * *

Освен склада за сребро в кухнята за постоянно употребяваните сребърни прибори, имаше и други, по-стари трезори в сутерена на най-долното равнище. Били построени от Хъмфри Ингам, първия граф на Мобри. Проектирани били от неговия архитект, когато през 1700 година е построена и къщата. В тях се пазела не само огромна колекция от бижута, но и най-ценните сребърни предмети, изработени от най-големите майстори на произведения от сребро през XVIII век.

Докато слизаха по стълбището към сутерена, Дафни попита:

— Кога за последен път влиза в трезора, папа̀?

— Със сигурност доста отдавна. От дълго време не даваме приеми, затова на никого не му е хрумвало да носи бижута. Озадачен съм, наистина, трябва да разрешим тази мистерия и да си върнем бижутата. Купувани са като инвестиция, но естествено и да се носят, и да се показват. Много от тях са купувани от първия граф, когато е търгувал с Антилите и Индия. Купувал е диаманти от прочутите индийски мини в Гарканда, а те са уникални.

Когато стигнаха до желязната врата, Чарлс отключи, влязоха в просторното помещение, където се съхраняваха ценностите, и запали осветлението. Дафни последва баща си до един от най-големите сейфове. Той взе кутия от изхабена кожа.

— В тази бяха диамантените обици „Картие“. Както виждаш, празна е. В другата имаше ред наниз от диаманти, също „Картие“.

Дафни посегна и взе синя кожена кутийка със златни краища.

— Това е брошката, която носих на сватбата си, папа̀.

— Страхувам се, че и тази кутия е празна.

— Не мога да повярвам! — извика тя и отвори капачето. — Празна е, а беше едно от любимите ми бижута. Носих я на булчинската си рокля, после на вечерята през януари 1914-а година, когато се роди Алиша… — Тя не се доизказа, обърна се към баща си и извика: — Знам кой е взел бижутата.

Чарлс я погледна сепнато и сви вежди.

— Да не би да обвиняваш майка си?

— Съвсем сигурна съм, папа̀! Тя последна е носила брошката панделка. — Дафни постави празната кутийка на масата по средата на помещението, пак погледна в сейфа и извади още две кутии. — В тази трябва да има малка диадема с диамант и рубин, а тук — гривната с диамант и рубин, която върви с нея.

Отвори кутиите и кимна.

— Папа̀, тя ги е взела, знам, че е тя. Тях харесваше най-много, също и перлите на Мармадюк. Те са в другия сейф, нали?

— Да. По-добре да проверим всички кутии и да видим какво липсва.

Перлите се пазеха в семейство Ингам от XVIII век и бяха много ценни. Огърлицата беше от един ред перли и беше толкова скъпа, че трудно можеше да се оцени. Дафни беше стигнала до заключение, че ако се продадат на аукцион, ще получат куп пари.

Кутията натежа в ръцете й и веднага разбра, че перлите са вътре. Като отвори капака, кимна и се усмихна с облекчение.

— Поне това колие не е задигнала, папа̀.

— Бях сигурен, че са тук. Перлите трябва да се изваждат от време на време, за да, ами… за да подишат. Често ги изваждах по тази причина — обясни Чарлс.

— Просто знам, че мама е взела другите бижута. Знаеше къде е ключът, никой друг не знае, освен мен и Майлс. А ние не сме ги откраднали. Тя ги е откраднала. Твоята бивша жена и моя майка, и аз ще ги взема от нея до едно. В мое лице си е намерила майстора. Няма да се успокоя, докато бижутата на семейство Ингам не се върнат там, където им е мястото.

— И какво ще направиш, Дафни? Как ще докажеш, че тя ги е взела? Майка ти никога няма да признае, че е задигнала без позволение нещо от Кавендън.

Дъщеря му позамълча, после каза:

— Имам си доверено лице. Ще ми помогне. Абсолютно сигурна съм, папа̀.

Той се смръщи и в сините му очи изведнъж се появи тревога.

— Кое е това лице? Кой ще ти помогне?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа, папа̀. Не защото не ти се доверявам. Въпреки всичко ще премълча. Поне засега. Когато приключа и ти върна бижутата, ще обясня всичко.

Чарлс въздъхна дълбоко.

— Кога възнамеряваш да се срещнеш с Фелисити?

— През някоя от следващите седмици, когато заминеш. Ще я принудя да ги върне. В момента явно нищо не можем да направим. Но не се притеснявам. Тя не може да ги продаде, в никакъв случай.

— Вярно е. Ако се бяха появили на пазара, веднага щяхме да разберем.

— Затова нека да заключим тези сейфове и трезора и да забравим за липсващите бижута през следващите няколко дни. Другата седмица ще изготвя списък и ще проверя всички кутии, обещавам.

— Все пак е доста тревожно — промърмори Чарлс и затвори вратата на сейфа.

— Зная, папа̀, но не бива този проблем да се отрази на… срещата на семейството. Няма да е учтиво, нали?

— Да, не бива да сме умислени. Както винаги намери най-разумното разрешение, Дафни. Какво ли бих правил без теб?