Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (6) (Задава се буря)

Пета глава

Дафни не се съмняваше, че щом баща й е видял празните кутии, е разбрал веднага кой е взел бижутата. Но почака тя сама да стигне до това очевидно заключение.

Беше в оранжерията, облегна се назад и се замисли за майка си, жената, която така драстично се промени, че й се струваше непозната. Дафни обвиняваше Лорънс Пиърс. Някога той повлия зле на Фелисити и явно още й въздействаше по същия начин.

Въздъхна. Какво можеха да направят за майка си. Тя се омъжи за Пиърс и както изглежда, той командваше парада, както много точно се изразяваше Майлс. Майка им предизвика скандал, когато избяга, за да бъде с лондонския хирург. Но баща й и семейството успяха някак си да устоят на бурята и репутацията им не пострада особено. Както и да е, почти всяко семейство, което познаваше, имаше един или друг проблем, брачен или финансов. Струваше й се почти невероятно, че майка й е прибрала бижутата, като че ли са нейни, и е избягала в Лондон при любовника си, без да се замисли.

Не се беше замислила за бижутата, които не бяха нейни, за да ги вземе. Нито за децата, които изостави. Това се случи преди дванайсет години.

Но децата на Фелисити се оправиха. Не само се уповаваха едно на друго, но имаха изключителния си баща, любящ и олицетворяващ почтеността.

А тя имаше своя скъп Хюго и тяхното първо дете, без да забравя всички Суон. Какво ли щяха да правят без Суонови? И най-вече без Шарлот.

При обикновени обстоятелства Дафни щеше да изтича право при Шарлот и да я помоли за помощ. Но тя беше претрупана с работа и да й стовари още една грижа, щеше да бъде прекалено.

Дафни затвори очи и се зачуди какво да прави. Каза на баща си, че има план, но всъщност нямаше. Мислеше си само да отиде в Лондон и да се срещне с Фелисити. Но майка й щеше да отрече. Очевидно друго не можеше да направи. А Дафни как да докаже, че лъже, ако не претърси къщата й? При каквито и да е обстоятелства, това беше невъзможно. Имаше си съюзник, както каза на баща си. Това поне беше вярно. Но какво по-точно би могъл да направи този съюзник?

Онова, от което наистина имаше нужда, беше покана за чай в дома на майка си. Но причината би трябвало да е изключителна, защото всички те я избягваха на приливи и отливи през годините.

— Ето къде си била, скъпа — прекъсна обърканите й мисли Хюго, който влезе в оранжерията. На четирийсет и пет беше красив както винаги. Дафни се извърна и като го видя, лицето й грейна в усмивка.

Съпругът й я целуна по страната и седна.

— Търсих те навсякъде. Имам добри новини от Ню Йорк! Току-що получих писмо от Пол Драмънд. Съобщава ми, че най-после е успял да продаде, при това на добра цена, онези стари фабрични складове в търговската част на Манхатън, които бях купил. Ще използваме парите тук, в Кавендън.

— О, това е прекрасна новина, Хюго! — възкликна Дафни, сияеща от любов. Той правеше и невъзможното, за да не затъне Кавендън в данъци и други проблеми. Тя и Хюго бяха неотлъчно до баща й и му помагаха във всичко. Беше щастлива, че тревожният поглед на Хюго изчезна, и прибави: — Папа̀ ще бъде много доволен, аз също. Правиш толкова много, никога няма да мога да ти се отблагодаря. — След кратка пауза продължи тихо: — Това положително ще повдигне духа на татко. Днес той направи ужасно откритие.

— Какво, за бога, се е случило? — попита Хюго. Усети у нея някаква тревога, което беше необичайно. Поначало Дафни беше уравновесена и ведра, пред каквито и проблеми да се изправеше.

— Папа̀ слязъл в трезора, за да вземе нещо, и открил, че липсват бижута. Очевидно веднага се е досетил, че майка ми ги е взела…

— Че кой друг? — прекъсна я Хюго. — Само графинята на Мобри знае тайното място на ключа. Ако правилно си спомням, това е закон, спазван от семейство Ингам през много поколения.

— Да. Икономът също знае къде е ключът. Но те уверявам, че Хенсън не е задигнал диамантени обици, за да ги подари на любимата си.

— А той има ли си любима? — попита Хюго и не можа да не се разсмее въпреки неприятната ситуация.

Дафни също избухна в смях, после продължи:

— Казах на папа̀ да не се тревожи и че докато отсъства, ще върна бижутата.

— И как ще го направиш? — вдигна вежда Хюго. — Нима възнамеряваш да се срещнеш с нея и да поискаш да ги върне? — Поклати глава, преди да продължи тихо: — Знаеш, че ще трябва да я обвиниш в кражба, след като са собственост на граф Мобри, нейния бивш съпруг. Не мисля, че ще приеме много спокойно подобно обвинение, скъпа.

— Имаш право, Хюго, зная. Но съм длъжна да се срещна с нея. Все пак си имам съюзник.

— Съюзник или не, идвам с теб в Лондон. В никакъв случай няма да ти разреша да отидеш сама при тези обстоятелства. Не и в дома на Фелисити. Лорънс Пиърс също може да е вкъщи, а аз не искам да пострадаш, ако се спречкаш с него. Да загинеш в бой с него. — Загледа я продължително и замислено. — Кой е твоят съюзник, ако смея да попитам?

— Ще ти кажа, Хюго, но това е тайна. Не казах дори на папа̀.

— На никого няма да кажа, обещавам.

— Уилсън.

Хюго я погледна хитро и кимна.

— Разбира се, че е Уилсън. Олив те обича. Винаги е имала слабост към теб и не ми се вярва, че сега майка ти й е фаворитка. От друга страна, тя й плаща много добре, тогава защо ще рискува работата си?

— Защото в скоро време ще работи при мен като моя камериерка. След няколко месеца. За нея ситуацията на Чарлс стрийт е станала непоносима и сподели, че възнамерява да предупреди мама, че ще напусне. И я е предупредила. Казала й е, че ще се пенсионира. Мама се е разфучала, не искала да я пусне, но Олив била непреклонна. Въпросът е там, че я помолих да дойде в Кавендън, щом се освободи.

— Аха — промърмори Хюго и се облегна, замисляйки се каква ли ще бъде надницата на Уилсън.

Дафни като че ли се досети какво му минава през ума и прибави бързо:

— Хюго, не бива да се тревожиш за разходите. Аз ще плащам на Уилсън. Имам попечителски фонд и от него ще заделям за заплатата й.

— Кога планира Уилсън да се пенсионира, тъй да се каже, и после да дойде тук? — попита той, като си мислеше, че на Фелисити няма да й се понрави този обрат на събитията.

— Не преди септември. Така че до тогава имаме достатъчно време да уредим въпроса с бижутата.

— Каквото и да каже майка ти, знам, че Уилсън ще държи на истината. Затова я смяташ за съюзник, нали?

— Да, Хюго. Уилсън помага всеки ден на майка ми да се облича. Дрехите й са нейна отговорност и както може да се предполага, бижутата. — Загледа го и прибави бързо: — Познавам този твой израз, Хюго. Мислиш си, че Уилсън е трябвало да ми каже за бижутата. Но, разбираш ли, Уилсън не знае, че не са собственост на мама.

— И не е имала представа, че са семейно наследство ли? — попита скептично той.

— Как би могла да знае? Дядо ми е бил богат индустриалец и съм абсолютно сигурна, че за Уилсън диамантите са подарък от него. Или от баща ми.

— Имаш право — промърмори Хюго и стана. — Ще се върна в нашето крило и ще се видим за чая.

— О, не, Хюго, преди това, в три и половина ще се съберем в библиотеката по молба на папа̀. Само момичетата, Майлс и ти. Знам, че държи да присъстваш. Не си забравил, нали?

— Добре че ми напомни, бях забравил — отговори той и отиде да я целуне.

Тя извърна леко глава, докато се навеждаше, и слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, огря лицето й. В този миг остана поразен колко е прелестна този следобед. На трийсет Дафни беше в разцвета на красотата си. „Тринайсет години“ — помисли си той. Стори му се нереално, че са женени толкова отдавна.

Докато докосваше с устни страната й, си помисли за децата им. Предсказанието на Джинивра се сбъдна и Дафни роди пет деца. Бяха истински Ингам, красиви момичета и хубави момчета. Обичаше ги нежно и ужасно ги глезеше. Пък и защо не? Заедно с Дафни те бяха неговият живот.

* * *

Като се връщаше към южното крило, Хюго продължаваше да мисли за Дафни. Каква прекрасна жена беше станала за тези години; помагаше на баща си да управлява Кавендън и го правеше добре. Усмихна се на себе си, представяйки си своята жена като генерал, както сама се наричаше. Наистина забележителен генерал. Беше все така красива и очарователна, с буйна златиста коса като нежен ореол около главата й. Модата на късо подстриганите коси на двайсетте не я засегна и тези великолепни очи бяха все така сини, кожата й — чиста и съвършена. „Бях късметлия, много голям късметлия — напомни си той. — И двамата сме здрави и още се обичаме. Истинско чудо.“