Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (38) (Задава се буря)

Трийсет и седма глава

В театралния салон цареше гробна тишина. Не се долавяше и най-леко прошумоляване или шепот. Тишината беше осезаема. Дулси беше сигурна, че дори да въздъхне, звукът ще бъде като от силна кашлица.

Вниманието на публиката беше съсредоточено върху мъжа, който тъкмо излизаше пак на сцената. Толкова напрегнато беше това взиране в него, атмосферата беше наелектризирана от очакване.

Мъжът не забелязваше актрисата, свита на стол в дъното на сцената. Спря пред нисък, полуразрушен каменен зид, който беше на преден план.

Застана абсолютно безмълвен. След това се размърда. Едва-едва, направи само крачка, но Дулси долови, че всички около нея настръхнаха.

Постави десния си крак на зида, след което отпусна и дясната си ръка върху коляното и леко се наведе напред. Лицето му остана в профил, и то какъв профил. Беше най-красивият мъж, когото беше виждала.

Най-накрая започна да говори. Гласът му беше мелодичен, с великолепна модулация.

— Да бъда… или да не бъда. Това е въпросът. — Направи дълга пауза и после продължи забързано да изрича думите: — Дали е по-достойно да отвърнеш на ударите на бясната съдба и застанал сред море от бедствия… да свършиш с тях?

Актьорът отново се помръдна. Изпъна гръб и погледна в далечината със замислено изражение. Гласът му спадна с октава или две, когато пак заговори:

— Умри… заспи… и край.

След нова, съвсем кратка пауза, стремително подхвана монолога:

— И знай, че този сън е край на сърдечна скръб и хиляди жестоки удари — дял на плътта! О, ето край желан…

Дулси беше запленена, хипнотизирана от Джеймс Брентууд, когото не беше гледала досега. Той беше блестящ. Разбра защо го определят като един от най-великите английски актьори, ако не и най-великият. Изпълнението му на прочутия Шекспиров монолог не беше декларативно и затова вникна в смисъла. Неговият Хамлет беше различен, дързък и смел. Почувства, че той е самият Хамлет и че говори директно на нея. Предполагаше, че цялата публика изживява същото.

Като че ли я обгръщаше топлина, която се излъчваше от него, и това беше очевидно за всеки. Очите й бяха вперени в сцената и не съзнаваше, че Дафни я поглежда от време на време. Беше забравила, че е с Хюго и Дафни.

За нея съществуваше само този разкошен мъж, актьор с изключителен талант и мощ, който я отнесе на друго равнище, в друг свят. Да играе така… каква дарба! Точно това е. Дар от Бога.

Гласът му се лееше, жив, топъл, равнодушен, суров, нежен и умопомрачен. Изразяваше достоверно всяко чувство. Знаеше, че трагедията е за любов, ревност, мъст, похот и лудост, и все пак й се стори, че за пръв път я гледа.

„Публиката е в краката му… светът е в краката му“ — помисли си Дулси, вперила очи в него като омагьосана.

* * *

Представлението най-после свърши. Дафни я държеше за ръката и й говореше, но Дулси не я чуваше. Мислеше за Джеймс Брентууд. Напусна я. Вече не властва над нея. Напусна сцената, след като шест пъти го извикваха. Хамлет умря, поне за тази вечер.

„Утре пак трябва да дойда — помисли си тя. — На всяка цена. Трябва пак да го гледам… и още, и още.“

— Дулси, слушаш ли ме? Какво ти става? — Дафни стисна по-силно ръката й, а Хюго озадачено я гледаше, докато излизаха от салона.

— Извинявайте — едва намери сили да проговори. — Омаяна съм от него, от играта му. Какво изпълнение!

— Невероятен е, това е истина. А сега отиваме в гримьорната му. Поканени сме от господин Ламбърт. Казах ти, Дулси, не помниш ли?

— О! Ще се запознаем с него. Всъщност ще го видим ли?

Дулси изглеждаше стресната.

— Ами, да, скъпа, казах ти. След като попаднах случайно на тях в хотел „Браун“, споменах, че ще гледам пиесата, и господин Брентууд ни покани в гримьорната си. След ден получих очарователна бележка от господин и госпожа Ламбърт, с която ни канеха на вечеря в „Рулс“, много приятен старинен ресторант на Мейдън Лейн, и аз приех.

Дулси сви вежди.

— Не си спомням… Сигурно си ми казала, когато обикалях с моя поднос за приношения.

Хюго се разсмя.

— Ще трябва да пусна нещо на твоя поднос, Дулси. Хайде да вървим, престанете да се суетите. Не бива да караме хората да ни чакат.

* * *

Джеймс Брентууд имаше две гримьорни в Кралския викториански театър, известен като „Олд Вик“, със звезди и на двете врати. В едната външни лица не се допускаха. Там се гримираше, преобличаше, почиваше си или подремваше. Само на трима души беше разрешено да влизат там: неговият гардеробиер Сид Милър, Феликс Ламбърт и съпругата му Констанс.

В съседната приемаше приятели и колеги след представлението, бъбреха, сприятеляваха се. Вътре имаше висок китайски параван, който криеше вратата за неговата същинска гримьорна. Така се измъкваше незабелязано, когато имаше нужда да остане сам.

Феликс правеше компания на Джеймс в частната гримьорна, докато той си сваляше грима. С нисък глас сподели:

— Мисля, че Хелън не беше съвсем на ниво тази вечер. Забеляза ли?

— Забелязах — отговори Феликс. — Но само аз и ти забелязахме.

— И Констанс — допълни Джеймс, поглеждайки през рамо своя мениджър и най-добър приятел.

— Това се знае… тя е много наблюдателна, доколкото знам. Но Хелън през изминалата седмица няколко пъти се изложи. Сигурно е настинала. Нещо я мъчи.

— Ще говоря утре с нея, ще й кажа няколко комплимента, те изглежда винаги вършат работа — каза Джеймс. — Във всеки случай с Хелън вършат работа.

— Като размисля, тя се представя отлично. Млада е… начинаеща. Все пак това е първата й главна роля, Джейми. И, да ти кажа честно, Офелия е скапана роля. Дори най-талантливите и опитни актриси пъшкат страдалчески, когато трябва да я изпълняват. Неблагодарна роля.

Преди Джеймс да отговори, се почука и Констанс надникна през открехнатата врата.

— Лейди Дафни пристигна. Не бързай, Джейми, и ти, Феликс. Аз ще се погрижа за тях. И да не забравя, Джейми, току-що получих съобщение. Ейвъри Канън ще намине за малко.

Джеймс се обърна и й се усмихна с обич.

— Винаги е добре дошъл… какво ли бихме правили без него? Значи лейди Дафни и съпругът й са тук? Зная името му, но в момента не мога да си го спомня.

— Стентън, Хюго Стентън. Лейди Дафни е довела и сестра си. Дулси Ингам, лейди Дулси, ако трябва да съм точна.

Джеймс кимна.

— Ей сега идвам. Защо не отидеш при тях, Феликс, и да ги омаеш със забележителния си чар. Ще се приготвя много по-бързо, ако съм само със Сид. За секунди ще ми помогне да се преоблека.

— Чудесно — съгласи се Феликс и излезе от гримьорната с жена си.

Сид, който тъкмо носеше на Джеймс чиста бяла риза, прошепна:

— Не че ми влиза в работата, Джейми, но се е сбрала с кофти компания. Хелън, де.

Сид беше кокни също като Джеймс и беше роден в Боу, Източен Лондон, където беше отрасъл актьорът.

Избърсвайки последните следи от грим, Джеймс сви вежди.

— Тя не губи ума и дума заради компанията си. Кой е той?

— Някакво проклето конте. Не знам името му, но тя комай е подпалила свещта от двата края. Загря ли?

— Загрях, Сид. Благодаря за ценното сведение.

Сид се захили. Тръсна ризата и я провеси на закачалка.

— Много е засукана — съобщи.

— Това ми е известно, но тази вечер определено не беше на висота.

— Не Хелън, разправям ти за лейди Мък.

Джеймс се разсмя.

— Виждал съм я, хубавица е, и има много добър съпруг между другото. Кажи ми нещо, което не знам.

— Само туй чух.

Сид изчезна в малката гардеробна и донесе костюм.

— Избрах тъмносин, изгладен е.

— Благодаря. Сид, моля те, налей ми глътка.

Докато говореше, Джеймс отиде в банята да измие лицето си със сапун.

Като се върна, Сид му подаде чашка скоч.

— Благодаря.

Джеймс го глътна на един дъх, облече ризата и закопча ръкавите.

С помощта на Сид за няколко минути беше готов да се появи пред гостите. Погледна се бегло в огледалото и се запъти към вратата.

— В долината на смъртта яздеха шестстотинте… — цитира Сид стиха от Тенисън, с който винаги го предупреждаваше. Погледна вторачено Джеймс. — И да се вардиш, друже.

— И на теб приятна вечер, момко — отвърна той. — До утре.

Констанс Ламбърт стоеше до вратата на другата гримьорна и разговаряше с Ейвъри Канън, театрален критик и най-проницателния журналист в Лондон. Канън беше един от най-ентусиазираните му поддръжници и добър приятел.

Джеймс целуна Констанс по страната и отбеляза, че е елегантна, както винаги. Прегърна Канън и обеща след минута да се върне.

Като влезе в приемната, отиде при лейди Дафни и съпруга й, които разговаряха с Феликс.

След поздравленията Дафни каза:

— Представлението ни достави огромно удоволствие, господин Брентууд. Като вашия Хамлет не съм гледала никога. Бяхте великолепен.

— Благодаря, лейди Дафни, много сте любезна.

— Моята сестра е поразена… само тази дума ми идва наум, за да опиша нейната реакция на изпълнението ви — добави лейди Дафни.

— Остана като хипнотизирана също като мен — обади се Хюго. — Притежавате изключителен талант.

— Благодаря, господин Стентън. А тя къде е? Лейди Дулси. Няма ли да дойде с нас на вечерята.

— Ами, да, ще дойде — заоглежда се Дафни озадачена. — Тук беше, а сега не я виждам.

Джеймс също се огледа, зърна двама актьори, негови приятели, и им помаха. Тогава забеляза просветването на бледосиня коприна и същите на цвят обувки да изчезват зад китайския параван.

Двамата актьори, които идваха към него, препречиха гледката към паравана. Като спряха при него, той им каза припряно:

— След минута се връщам, момчета.

След това забърза към сгъваемия параван.

Млада жена с бледосиня рокля беше отворила вратата и беше влязла в неприкосновената гримьорна. Последва я с тихи стъпки.

Тя нямаше представа, че той е зад нея.

— Лейди Дулси.

Изненада я. Тя се извърна сепнато и едва не падна върху него. Отстъпи крачка, за да избегне сблъсъка.

Той също. И тогава затвори вратата с крак, без да сваля очи от нея.

Стояха и се взираха един в друг. Той беше метър и осемдесет висок, а тя вероятно не повече от метър и шейсет и пет, доста по-ниска от него. Беше изненадана от появата му. Той беше поразен от външността й.

Беше ослепителна, с необикновено хубав и свеж тен на лицето. Очите й бяха толкова сини, че изглеждаха неестествени, но бяха красиви. Златистата й коса лъщеше като ореол около прелестното й лице с деликатни, изваяни черти. Беше момиче с несравнима красота…, но беше едва ли не дете.

— Влязох в забранена зона, нали?

— Да.

— Много съжалявам.

— Мен ли търсите?

— Не. Видях ви да влизате в другата стая. Избягах.

— Не искате ли да се запознаете с мен?

— Искам. Но… ами, ядосах се.

— Защо?

— Защото беше пълно с хора. Разбирате ли, чувствах, че говорите на мен и само на мен, докато бяхте на сцената. Бяхте Хамлет, който споделяше тайните си с мен.

Поклати глава, сякаш се чудеше на себе си.

Сид отвори вратата и се покашля.

Джеймс го погледна и каза натъртено:

— Ще ни оставиш ли за момент?

Гардеробиерът кимна, тихо затвори вратата и ги остави насаме.

— Продължете, моля — настоя Джеймс, очарован от нея.

— Престанах да бъда скептична и да отказвам да повярвам — каза най-накрая.

— Какво имате предвид? — попита той, макар че разбираше точно за какво намеква. Беше искрено изненадан от това момиче, което знаеше точно за какво става въпрос. Малко хора знаеха, освен ако не бяха познавачи на театъра.

— Ето какво имам предвид. Пиесата е пиеса, написана от драматург. Актьорите играят ролите. Така че винаги у мен се таи нежелание да повярвам, защото зная, че това не е истинският живот…, а пиеса, забавление. Но вие ме накарахте да повярвам. Защото ме убедихте, че сте Хамлет, който говори само на мен. И после попаднах тук с всички тези хора. Това ме ядоса.

Той се загледа дълго в нея. Беше му направила силно впечатление. Освен това имаше чувството, че вече я познава, при това много добре.

— Срещали ли сме се преди? — попита.

— Не, но имам изключително странното чувство, че те познавам отдавна, Джеймс. О, извинете, господин Брентууд.

— Наричай ме Джеймс. Мога ли да те наричам Дулси?

— Да, трябва.

Настъпи дълго мълчание.

Джеймс впери поглед в нея още веднъж. Тя също. Гледаха се, без да потрепват, вторачени един в друг. Тогава разбраха, че това е мигът, когато се познаха. Приеха, че са открили сродната си душа. Току-що се сключи сделка, без да се изговори нито дума. Ами оттук нататък? Тъкмо се чудеха…

На вратата се почука, тя рязко се отвори и Феликс влетя в гримьорната.

— Ето къде си бил, Джейми! Всички питат за теб. Хайде, чакат те. Канън си тръгва след няколко минути.

— Ще разменя няколко думи със Сид и после съм ваш, Феликс. — Погледна Дулси, после пак Феликс. — Лейди Дулси някак се е загубила. Слава богу, успях да я намеря. — Кимна й и й се усмихна. — Вървете с Феликс, лейди Дулси. Съвсем скоро ще бъда с вас.

— Благодаря ви, че ме намерихте, Джеймс. Това много ме радва.

Феликс, леко объркан, хвана под ръка Дулси и я изведе от стаята, като се питаше какво става.

Джеймс повика Сид:

— Влез, не се мотай в коридора.

Сид влезе и затръшна вратата.

— Мътните го взели, какво става тук? Загряваш ли, намъква се тук, без да пита. Брей, брей, каква е дебелоока.

— Всъщност нямам нищо против, що се отнася до мен. Изключително интелигентна е и поразително красива.

— Та има ли повече от шестнайсет. Някъде там е, по-добре не се захващай.

— По-голяма е със сигурност — промърмори Джеймс по-скоро на себе си, като се надяваше да не се лъже. След това прибави: — Имам нужда от още едно питие, Сид. Моля те, налей ми.

Джеймс отиде в банята и се огледа в огледалото. Беше изморен и му личеше. Тази вечер изглеждаше на годините си, със сигурност твърде стар за нея. Но в случая нямаше какво да направи. Пък и за всичко. Сви рамене. Ще се осланя на късмета си. Винаги се е осланял на късмета.

Сид го чакаше с чаша скоч.

— Благодаря — каза Джеймс и я гаврътна, след това я подаде на Сид.

— Отваряй си очите, Джеймс. Опичай си ума.

— Не е необходимо да ме предупреждаваш. Съзнавам смъртната опасност, която представлява тя за мен. Ще си „опичам ума“, както каза. И всичко останало.

* * *

— Съжалявам, Ейвъри — извини се след малко Джеймс на прочутия театрален критик, който разговаряше с Феликс. — Наложи се да уредя някои важни неща.

Тримата мъже размениха още няколко думи, после Джеймс отиде да поздрави другите си приятели. Феликс остана с Ейвъри, а Констанс правеше компания на Дафни, Хюго и Дулси.

Джеймс я проследи с крайчеца на окото си и се усмихна в себе си. Тя мина плавно покрай него и излезе от гримьорната, без да го погледне дори бегло. „Финес — помисли си той. — Цялата излъчва финес.“ Нямаше търпение да излезе и да бъде отново с нея в ресторанта.